Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
17.11.2019 06:30 - Подвигът на поста е тежка война със самите себе си
Автор: bogolubie Категория: Други   
Прочетен: 977 Коментари: 0 Гласове:
1

Последна промяна: 17.11.2019 06:32

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
  https://dveri.bg/component/com_content/Itemid,100658/catid,120/id,68995/view,article/
Подвигът на поста е тежка война със самите себе си ПРОТ. Д-Р ДОБРОМИР ДИМИТРОВ    15 НОЕМВРИ 2019 4.714285714285711111 Rating 4.71 (14 Votes)

imageДнес започва 40-дневният пост преди един от най-големите християнски празници – Рождество Христово. Време за поглед към себе си, за притихване, смирение, равносметка, за молитва в очакване на чудото. Какъв е смисълът на поста, защо той не е диета и как трябва да подходим, разказва о. Добромир Димитров.

Прот. д-р Добромир Димитров, днес започва Рождественият пост. Какво е характерно за този период?

- Наистина, днес влизаме в периода на поста, времеви отрязък, който предшества великия празник на раждането на Христос в човешка плът, влизането на Бога в историята. Затова и ние се подготвяме да съпреживеем това велико събитие чрез създаването на специална атмосфера вътре в самите нас и около нас. Исторически погледнато постът е дошъл до нас от древността, като неговата продължителност в дни е варирала през различните векове и в различните църкви. Има сведения, че през 4-5 век той е траел само 5 дни преди самия празник (според св Йоан Златоуст, † 407 г.), а през 8 век под влияние на монашеската дисциплина продължителността му е 40 дни (според св. Теодор Студит, † 826 г.) Този период е бил узаконен през 1166 г. от Константинополския патриарх Лука Хрисоверг. Характерното за Рождественския пост е, че не е толкова строг относно храната в сравнение с Великия 40-дневен пост, който предшества най-големия празник – Възкресение Христово.

Как трябва да подходим към поста, така че той да не е просто диета?

- Четейки многобройните интернет-публикации и гледайки популярните телевизионни предавания, можем да забележим, че ползата от поста я свеждат единствено до здравословното състояние на човека. Свалянето на излишните килограми, т. нар. пречистване на организма, лекуване чрез гладолечение са основната дискусия между лекари, фитнес-инструктори, журналисти, но такова разбиране представя единствено хоризонталното измерение на поста, като по този начин неговата цел остава неразпозната и неразбираема. Диетата и постът не могат да бъдат тъждествени, тъй като постът има своята аскетична цел, която за съвременния хедонистичен човек звучи изключително чуждо и неразбираемо, тъй като в същината на поста е лишаването от удоволствия, духовните упражнения и болезнени решения, що се отнася до нашите желания.

- От какво трябва да се „лишим“, за да имаме духовна полза?

- „Лишаването“, както вие го назовавате, представлява не толкова въздържане от вкусна и скъпа храна (месо, яйца, млечни продукти). Не смятам да водя разговора през тази призма, а става въпрос за лишаване от действията на егоистичната ни воля, което е и най-трудното. Подвигът на поста представлява тежка и жестока война със самите себе си, от която много често се връщаме победени. Ако говорим с езика на психологията, то постът представлява борба с нашия патологичен нарцисизъм, т. е. със страстта на горделивото себелюбие, както е формулирана от отците-пустинници. Трябва да отбележим, обаче, че съществува и благ егоизъм, който е формиран още в детството и съзряването – да се грижим за себе си. Затова и ще чуем в Божиите заповеди: да обичаме ближния като себе си, да обичаме жените си като себе си, да обичаме себе си. И това представлява благата любов към аз-а. Но има и патологичен нарцисизъм, който е зло и представлява болестно самовлюбване, което изключва любовта към другия човек, към ближния. Такъв нарцисизъм не е и любов към себе си. Той представлява истински ад и страдание за човека. Поради това трябва да отхвърляме всяко самовлюбване, самоизпълване със себе си, поради факта, че то ни пречи да направим пространство за другия човек до нас, а също и пространство за Бога. Отхвърлянето на чувствените наслаждения, осъждането, порочните забавления, чревоугодието всъщност изграждат такова пространство. Това, което спестяваме от скъпа храна и удоволствия, може да използваме, за да помогнем на някого, който има нужда. С една дума, да извършим милостиня и така да се уподобим на Бога, Който е милостив. Поради това постът трябва да е съпроводен с грижа за ближните, да им простим прегрешенията към нас, да посетим болните, да облечем голите, да нахраним нуждаещите се.

- Църковното предание казва, че постът е период за поглед към нас самите. Как да подходим в този процес и каква е целта?

- Погледът към себе си би трябвало да е динамичен процес на излизането от собствения ни нарцисизъм (самолюбие, гордост). Той е съпроводен с болка, тъй като, от една страна, осъзнаваме, че другите хора не са обекти, които можем да притежаваме, да използваме, а, от друга, правим тежката констатация, че сме превърнали себе си в идол и сме служили на този идол, т. е. самопокланяли сме се пред самите себе си. Процесът на това връщане в себе си се нарича покаяние (от гр. μετάνοια – „преумление“, букв. промяна на ума, на мисленето) и не е само човешка заслуга, но и намеса на Божията благодат.

Чрез покаянието ние осъзнаваме, че животът ни често пъти е бил построен съобразно нашата нарцистична визия за света, а не въз основа на истината, любовта и безкористността. Осъзнаваме, че сме живели в нарцистичен делириум (какъвто е гордостта), в който спираме да чувстваме болката на другия, спираме да сме съпричастни (липса на емпатия), не сме възприемали другите като уникални личности, а като функция, средство, предмет, който можем да притежаваме, да контролираме и поробим. Всичко това можем да назовем с думата грях, т. е. престъпление спрямо ближния и Бога. Но това е само началото на покаянието. По-нататък осъзнаваме, че в никакъв случай не сме най-красивите, правите, интелигентните, започваме да виждаме себе си в реална светлина, осъзнаваме липсата на любов, виждаме слабостите си и осъзнаваме комплексите си като механизъм за отбрана на фалшивия образ, който сме изградили. Всичко това поражда болка, но тази болка е част от нашето лечение, а лечението е и целта. Както хирургическата операция и възстановяването може да бъде болезнено, но е част от оздравителния процес, така и постът и покаянието са оздравяване, а дори и повече от оздравяване, това е нещо като възкресение.

- Познаваме ли се достатъчно добре?

- Категорично мога да кажа, че не се познаваме, а щом не познаваме себе си, то можем ли да кажем, че познаваме другия до нас? Познаваме ли съпругата, съпруга си, децата си, приятелите си? Днешният постмодерен човек благодарение на многото противоречиви информации, липсата на вяра в институциите, смяната на обществените модели, многообразнине теории е изключително фрагментиран. За него можем да кажем, че едно мисли, друго чувства, трето говори, а четвърто върши. С други думи, ние не сме цялостни и следователно не можем да познаваме себе си.

Да познаваш себе си е било идеал на древните хора, спомнете си надписа на Делфийския оракул „Опознай себе си“, който са прочитали всички, които искали да научат нещо за бъдещето си. Тези думи били насочени към самия човек и в този въпрос се криел хилядолетният човешки опит, основан на опознаването на света, който го е заобикалял – опит извън и вътре в човека. Природата е говорела и говори за смисъл, разкрива се като Божие творение, а ние също сме част от него, микрокосмос в макрокосмос (или обратното макрокосмос в микрокосмоса, според св. Григорий Богослов, † 390 г.). Следователно, предците ни съобразно творението са се опитвали да опознаят себе си, а опознавайки себе си и творението, са опитвали да опознаят и Бога. Без този рефлексен анализ е невъзможно познанието на себе си. Поради това и днес е още по-трудно. Ние сме отделени от природата, отделени сме и от себе си. Медиите и рекламите, които в по-голямата си част ни формират, говорят, че сме само тяло, към природата имаме единствено потребителско отношение, а за общението, опознаването на Бога се говори единствено в Църквата. Следователно опознаването на себе си на едно такова хоризонтално ниво е невъзможно. За него са нужни дълбинните въпроси: „Кой съм?“, „От къде съм?“, „Какъв е смисълът на моето съществуване?“. Това са вечните въпроси, на които се дават отговори посредством главния въпрос – този за откриването на Бога и себе си като Негово подобие, а щом съм Негово подобие, то трябва да се опитам до позная Бога и в този процес ще опозная себе си. Самопознанието е толкова велико дело, че за него аскетът-мистик св. Исаак Сириец (620-700 г.) е написал: „Който се е удостоил да види самия себе си, стои по-високо от онзи, който се е удостоил да види ангели“. Въпреки всичко човекът е призван да го опознава, да търси себе си и в този процес създава изкуство, създава молитви, реализира се като творческо битие.

- Постът е съпроводен от изповед и причастие. Някои хора обаче имат спирачки за това. Какво ще им кажете?

- Както казахме в началото, постът е подготовка за посрещане на празниците, в дадения случай – Рождество Христово. Постът поражда покаяние, което се трансформира в изповед. Изповедта е назоваване на нашите слабости пред свещеник и е тайнство (тайна) в Църквата. Колкото и да е срамно за нас, изповедта е изключително полезна, първо, защото въставаме срещу своя нарцисизъм и това е началото на нашето освобождение от гордостта. Срамът винаги действа като спирачка, както споменахте, за да не стигнем до изповед. Това е така, тъй като ние изпитваме срам именно от злите си постъпки, от недостойните слабости, а срамът представлява защитна реакция на нарцисизма ни и цели да не изповядаме греховете си, т. е. да не се изложим за слабостите си пред някого, който да ни види оголени и беззащитни. Второ, в изповедта ние се разграничаваме от нашите греховте, т. е. изповядваме ги: да, аз извърших този или онзи грях, но той не е част от мене, не ме е поробил, не е станал част от моята идентичност. И третата и главна цел на изповедта е, че аз искам да се отдалеча от греха, че се боря с него и моля Бога за помощ в тази борба, моля Го за прошка и утешение.

Що се отнася до светото Причастие, то трябва да знаем, че то е Дар, че е Тайната на тайните (Тайнството на тайнствата), тъй като представлява съединяване (причастие) със Самия Христос посредством претворените хляб и вино (Тяло и Кръв Христови) и с ближните, участващи в Литургията.

- Обръща ли се българинът по-често към Бога, към Църквата. Ако да, при какви обстоятелства?

- Да, моите наблюдения са, че българинът се обръща все по-често към Бога. В църквите се срещат все повече млади хора, млади свещеници, млади семейства с деца. Всичко това говори за възраждане на вярата. Що се отнася до обстоятелствата, които карат човека да търси Бога, бих казал, че те са различни. Някои започват пътя си със задаването на екзистенциалните въпроси, за които стана дума, други идват с болката си, трети с радостта си. Господ желае да общува с всеки човек и поради това, че всеки един от нас е уникален, Господ се обръща към отделния човек по уникален и неповторим начин. Призоваването на човека от Бога винаги е тайна.

- Много хора казват, че са вярващи, но не признават Църквата по различни причини. А на тях какво ще кажете?

- Предполагам, че повечето от тях са разочаровани поради някаква субективна причина. Тях бих ги посъветвал да търсят Църквата, защото тя не е човешко творение, а Божие. Сам Христос я е основал чрез Кръста и страданията Си. Заради това в Символа на вярата изповядваме, че вярваме в Бог Отец, после в Сина, Който е роден от Отца, после в Духа, Който изхожда от Отца и накрая в една, свята и съборна Църква. В нея живее Светият Дух, Който неслучайно е назован Утешител. Тя е лечебница, тя е майка, училище и семейство, тя е тайна, тя е и общност. Заради това и църковният учител Тертулиан († 220 г.) е казал „Самичкият християнинът не е християнин“, т. е. немислимо е да се наричаме християни без да сме в църквата (в събранието) на християните.

- Наскоро доби популярност случай, при който свещеник от Сливен не пожела да ваксинира детето си, вследствие на което то беше спряно от градина, а съдът обяви, че това е дискриминация. Как ще коментирате този случай, който вся доста негодувание сред медицинските среди?

- Първо, не мога да коментирам едно съдебно решение, а що се отнася до избора на свещеника да не ваксинира децата си, това е лично право на всеки родител, независимо от мнението на медиците. Всички тези тежки конфликти на мнения показват, че живеем в епохата на post-truth, в която всеки може да твърди, че притежава истината, т. е. това е една флуидна истина, прокламирана чрез медиите. Хора без медицинско образование се изказват по медицински въпроси и налагат своето мнение, а хора без юридически опит критикуват съдебната система. Истината днес се предава като нещо субективно и то за изключително важни теми, каквито са „за“ и „против“ ваксините, евтаназията, правото на аборти, замразяването на ембриони, края на традиционното семейство и др. Само че ние знаем от Писанието думите „Горко на ония, които злото наричат добро и доброто – зло, тъмнината считат за светлина и светлината – за тъмнина, горчивото считат за сладко и сладкото – за горчиво!“ (Ис. 5:20). Написаното от пророк Исаия изразява тъгата от нещастието поради липсата на критерий за това, що е истина.

- Напоследък е доста актуална темата за донорството. Какво смятате за този акт, трябва ли Църквата да го насърчи?

- Да, безспорно Църквата трябва да насърчи донорството, тъй като това представлява акт на жертвена любов, на милосърдие и състрадание. Сам Господ Иисус Христос е казал: „Никой няма любов по-голяма от тая, да положи душата си за своите приятели“ (Иоан 15:13). Под душа тук се разбира животът на човека. Разбира се, Църквата би подкрепила донорството единствено при следните условия: приемащият и предаващият органи, тъкани, костен мозък, кръв и др. да постъпват доброволно и напълно свободно. Дори и в мозъчна смърт би трябвало човекът да е декларирал приживе своята воля да бъде донор. Даряващият да е вдъхновен и подтикван изключително и само от любов и състрадание, за него дареният орган да е осъзната здравна помощ и оцеляване за реципиента. Недопустима е принудата и търговията с човешки органи, използването на бедността, клонирането с цел производство на органи. Присаждането на органи не бива да застрашава живота на донора, да не се стига до ситуация, при която здравословното му състояние да бъде увредено до степен, че самият той да има нужда от донор. Накрая, но не на последно място, трансплантацията не трябва да променя, унижава или застрашава биологическата и духовната идентичност на донора, т. е. да не бъде унизявано неговото човешко достойнство.

Всички тези условия биха запазили светостта на живота и достойнството на човешката личност.

Източник: Clinica.bg




Гласувай:
1



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: bogolubie
Категория: Други
Прочетен: 13707944
Постинги: 14720
Коментари: 2351
Гласове: 9367
Архив
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031