681 г.

Траките, предрешени като българи, създават Българската държава на Балканския полуостров

 

9-ти век- същите траки, издигат за български хан (мръсна дума, звучи азиатски) някой си Крум- тракийски селянин от рода Дуло, родоотстъпник, който изпил мозъка на Никифор, въвел тракийски закони (нещо като тракийска яхния), и създал недоверие към отглеждането на лозя и към масовата престъпност.

 

Там някъде (9-ти век) – Тракийските братя Константин и Методий по погрешка наричат азбуката си, която, без да искат създали, славянска.

 

10-ти век и малко след това-  Самуил, Арон, Мойсей и Давид, четирима траки с еврейски имена (еврейската конспирация в действие!, още един плюс), преместили българската (т.е. тракийската държава, по подразбиране) в Охрид, след Скопие (тука и аз се обърках, но македонските историци са схванали), след което, по погрешка и незнание, Василий II си присвоява прозвището „българоубиец”, като е изтребил доволен брой траки и македонци.

 

12 век- власите Асен и Белгун (Петър), създават българска държава, пардон тракийска, без да искат, но факт.

 

1214-15- Цар Калоян, виден тракиец, макар и да не го знае, роднина по съребрена линия на власите по-горе, пребива латинските рицари край Одрин.

 

1200-та и малко отгоре- Цар Иван Асен II се жени няколко пъти, след което (в "Сватбите на Йоан Асен") се налага да го играе Апостол Карамитев, а после и Коста Цонев, видни актьори от тракийски произход, и да пребие в Тракия (най-накрая!) Теодор Комнин, виден тракийски византиец. С което мегали-тракийския идеал достига своя апогей).

 

6-7 века по-късно. Австрийският поручик (наследник на траките в Алпите) Фердинанд (известен тракийски и австрийски гей) става български княз. Нов връх в тракийската история.

 

24 май 2010 г. – БНТ излъчва документален филм за тракийското наследство, изпълнен с еротични сцени на тракийски групов секс

 

 

 

 

 

Светите братя са реформирали анатемосаната глаголица
17.08.2009 г.

Автор: Илия Илиев (из интервюто му с д-р Асен Чилингиров за в. “Политика”)

Задачата на Кирил и Методий е била да спомогнат за легализирането на християнството по нашите земи

— Г-н Чилингиров, какъв е поводът да публикувате сборника “Готи и гети”?

— Поводът е излизането преди две години на друг сборник със заглавието “Готи”. Твърденията, съдържащи се там, не отговарят на сведенията, които идват от историческите извори и които получаваме при изследванията на паметниците на духовната и материалната култура, нито на истината. Тези сведения не са никак малко и не може да бъдат пренебрегнати. Те са резултат на неимоверно голямото развитие на помощните науки през последните десетилетия, например биологията, химията, библиотекарството. Дадоха ми възможност да подложа на нова преценка това, което от много столетия се твърди по отношение на всичко, засягащо произхода и същността на българския народ.

— Кои са готите, откъде са дошли, къде са отишли, имат ли нещо общо с гетите? От тях ли произхождат германците?

— “Готският въпрос” е непосредствено свързан с някои най-съществени проблеми на старата и средновековната история на нашия народ. Като тези за неговия произход, език и писменост, за неговите обичаи и религиозни вярвания. Свързан е с неговите култура и изкуство, с неговия принос в съкровищницата на световната култура. И особено за неговото място сред европейската цивилизация, което съвсем не се намира по нейната периферия като нежелан придатък към “обединена Европа”. Опитите да се открие старогерманско присъствие по нашите земи, свързано с готите, някаква връзка на германците с готите, а оттам и с българския етногенезис, са несъстоятелни. Готите са гети, следователно траки. Същите след ІV век се наричат мизи и българи в редица исторически източници. Отбелязано е и от Паисий Хилендарски в “История славянобългарска”. Става дума за коренното население на Балканския полуостров, което в мнозинството си е стояло все тук. Не е изтребвано, не е изчезвало, за да стане основа за други народи, а тук да бъде подменено с друго. Валафрид Страбо през ІХ век пише, че готите или гетите превеждат на своя език свещените книги, говори и за запазени в потвърждение на това документи. Според негови източници божествената служба при някои скитски народи, като жителите на Томи, се е извършвала на същия език. Говори за началото на ІХ век. Но тези жители са наричани траки и мизийци, Страбо е германец, ако са били германци, би ги нарекъл такива.

— За какви преводи пише Страбо? За Готската библия на Улфила ли?

— Не само. А готите, за които Улфила е превел Библията, са живеели между Бяло море и долното течение на Дунав. Епископът на Адрианопол (Одрин) е бил наричан “Епископ на Готия”. Улфила е превел Библията за старите траки. Ганчо Ценов го нарича основател на българската църква. Въпросът за т. нар. Готска библия е най-тясно свързан с въпроса за ранното християнство на населението по нашите земи и със сложния комплекс от въпроси във връзка с неговия език и писменост.

— Кой е този език, каква е тази писменост?

— Преводачът на Библията на латински език е свети Йероним (живял ок. 347 – ок. 420 г.). Намерен е текст от философски трактат на Етикос Истрос в латински превод на светията. На последната му страница са отбелязани данните за автора на трактата, според Св. Йероним “произлизащ от благороден скитски род”, живял през ІV век в днешна Добруджа и написал труда си на своя език и писмени знаци от една азбука, която е предадена изцяло. Тя не е нищо друго, освен т. нар. Глаголица. Св. Йероним не само горещо препоръчва нейното узаконяване при употребата на богослужебни книги, но и я разпространява из родната си Далмация, където тя се използва чак до ХVІІІ век. Там дори има предание, че той я е създал. Авторитетният учен Храбан Мавър (живял 780 – 856 г.) в труда си “За изобретяването на езиците” пише, че след еврейската, гръцката и латинската азбука, била изнамерена от философа Етикос азбука, която Св. Йероним разпространявал в свой вариант в родината на самия Храбан, понеже искал да увеличи известността на тези букви.

— Излиза, че нито сме “славяни”, нито преди Солунските братя сме писали с “черти и резки”, както пише в “За буквите” . . .

— Излиза, според автора на трактата, че народът, който авторът разбира под това название, от векове е ползвал в превод на своя език и написан с глаголическа азбука цялата литература за извършване на християнско богослужение заедно със Стария Завет, преведен дори преди той да е преведен на латински. Според д-р Божидар Пейчев името Maurus Hraban погрешно е разчетено като “Черноризец Храбър”, “За буквите” е буквален превод от заглавието на Храбан, а текстът всъщност представлява полемика срещу Мавър Храбан. Името на автора и досега е неизвестно, още по-неясен е и поводът за написването му. До нас не е стигнал целият текст, липсват началото и краят му, най-старателно са отстранени. Очевидно са правени манипулации с определена цел.

— Каква азбука са разпространявали тогава Кирил и Методий? Какво е кирилицата?

— Задачата на Светите братя е да реформират глаголицата като използват “гръцки” и “латински” букви, допълнени с липсващите в тези две азбуки букви за написване на присъщите само на българите звуци. Те са се съдържали в усъвършенстваната от пет века “глаголическа” азбука. Защото отдавна съществуващите богослужебни книги за местните християни, заедно с езика, на който са написани, са били анатемосани от римокатолическата църква и цариградската патриаршия. Наложило се е това “колумбовско” решение, за да бъде легализирано християнството по тези земи заедно с признаването на свещения характер на писмеността. Защото инструментализирането на религията в двете империи се съпровожда с обявяването на църквите в тях за “православни”, а първите християни в Европа са сочени за еретици и врагове. Транскрибирането на богослужебните книги от глаголицата на кирилицата се представя като нов техен превод, вече угоден на двете “правоверни” църкви. Това е станало бързо и лесно, защото става дума за един и същ език.

— Все пак какво става с готите? Изпаряват ли се? На етапи, но винаги рязко населението на нашите земи коренно се променя. Траките потъват нейде в небитието, скитите минават и заминават, славяни заливат полуострова, после авари го навестяват, след тях хуни, накрая и “българи-татари”. Възможно ли е това?

— Не е възможно. И не се е случило. Няма как чергарски племена да изместят уседнало от хилядолетия местно население. Пристигането на тези народи с всичкия си добитък и друго имане от края на света в земите на Средна и Южна Европа и внезапното им изчезване, без да оставят никакви следи, е противно на всякаква логика и не е съобразено с историческите извори. Да вземем славяните. Странствали те и дошли насам от отдалечените на хиляди километри блата на Задкарпатието, най-рядко населената и днес част на Европа. Откъде ще се вземат оттам милиони преселници, които само за едно-две десетилетия да изпълнят цялата територия на Югоизточна и Средна Европа и от рибари да се превърнат в земеделци? Придвижването на такива маси не е забелязано от никого от съвременните летописци! Историческите извори споменават само за нападения на групи със смесен етнически и племенен състав, но не и за “нашествие на славяни”, както наши автори обикновено превеждат думата “нападение”. Всъщност данните са, че след нападенията всички нападатели се оттегляли или били отблъснати, за никакво заселване не става дума. През 896 г. цар Симеон Първи в писмо до император Роман Лакапин изтъква историческите права на своя народ върху земята, на която живее от хилядолетия.

— Значи като се говори за “траки”, “скити”, “гети”, “готи”, “мизи” и “българи”, трябва да се разбира едно и също древно население на Балканите, чието основно ядро от хилядолетия все си е тук?

— Да. Така излиза според историческите източници.

— Мнозина историци и църковни дейци няма да се съгласят с Вас.

— Няма. Но съгласните ще стават все повече. Трудно, бавно, но истината ще се наложи. Вярвам в младите български учени.

Асен Чилингиров е роден през 1932 г. в София. Завършва история, музика и история на изкуствата в България. От 1964 г. живее и работи в Берлин, Германия. Там завършва история на изкуствата и в Хумболтовия университет. Автор е на над 400 научни труда. Между тях са “Голяма история на християнското изкуство в България” и “Културна история на България”, издадени на немски език във ФРГ и ГДР. Професор, преподава в Берлинския и Лайпцигския университети. Главен консултант е за Балканското изкуство в Енциклопедията за средновековно изкуство в Рим в периода 1984 – 1995 г. Той беше в България, за да представи сборника си “Готи и гети”.


Етикет (tag): Асен Чилингиров

Публикувано на 17.08.2009 г. г. в 23:18 ч. в раздел История.

и малко българи, откъде ли се взеха ...

I. Къде срещаме “българин” в близкото минало?:

1.Паисий – “Онны Болгари имеали намерение и съгласие...” ( Г. Ценов „Произхода на българите. . .” стр.460)

2. Паисий - “. . . поради що се срамиш да се назовеш Болгарин ?...”

3. Славянски превод на Манасий по поръка на Иван Александър (1331-1356)
“ При Анастасии цари начеше блъгари поемати землю сию...”, (Г.Ц. „ Произхода...” стр.180)

4. Солунска легенда за Курил: Заглавие - „Слово Курила Философа како оувери словинию рекше блъгаре”
Ив.Добрев, „Солунска легенда”, КМЕ 3/2003.

- Курил пита Митрополит Йоан, къде е българската земя на който въпрос митрополита не отговаря, а се впуска в обяснения колко са опасни “блъгарите”(Г.Ц.—Произхода...стр.264). Т.е. Кириловото питане е питане за наличието на ІІ белег, а отговора на Митропорит Йоан е в сферата на І белег – какви са българите, а не кои са.

5. От приведените примери :
Името “българин” не е с точно установен изказ в продължение на стотици години от самите нас българите, което предполага името да не е народностна характеристига и „исконно българско”, а дума с “особен” характер, която по ред исторически причини се е превърнала впоследствие на етноним.
Тук му е мястото да спомена една друга дума „palatini”,( която ще разгледам по надолу, където са римските чинове) имаща съвсем различно „поведение” в българския език. Тази дума е внедрена в употреба от император К. Велики (роден в Ниш) за назоваване на гвардейците охраняващи императорския дворец. Че думата е българска по произход се указва от двойното множественото число „и-ни”, което при романската подгрупа е „s”. Думата има само един корен „палат”. Тази дума „палат” и нейното значение за „дворец” са се запазили в българският език 1700г. без да се променят. Явно, че при нейното „внедряване” като понятие за вид войска, Константин е имал за основание, същата дума на разположение при същият смисъл, защото при романската подгрупа, в испанският тя се е изменила на „palacio” – палацио, а в италиянският „palacio” – палачио, където пък дава основа на друга дума – палячо (палячи). Вижда се, че думите променят своите структури и се „самонагласят” спрямо езиковите изисквания на новият език в който „влизат”. А това, че „палат” не се променя в българският е много сериозно основание да предположим, че не се е променила, защото самият й първообраз е спрямо българската речева особеност, и съседната романска не може да „търпи” тази особеност и я оформя спрямо своите речеви специфики. Ето защо различният изговор на „българи” от българи в миналото, в гореизложените писмени документи е основание да се предположи, че тази дума е в процес на „усвояване, приспособяване” към българските речеви изисквания в споменатият период, а не е възникнала на основата на българският. Заслужава си да споменем и най-родственият на българският език – сърбохърватският. Сърбите произнасят (ни наричат) „бугари” и това „бугари” си е точно bulgari с асимилация на „Л”, но не и на някой от споменатите български древни изговори на думата и носи своя първообраз директно от латинския. Защо - ще видим по-надолу.
Да не говорим, че в нито един надпис от Тервел, Омуртаг или Крум (смятани за «българи» по народност от официалната история) не е споменато името “българин”, нито пък те се самонаричат така. Има всевъзможни и многообразни титли, гранични наименованиа, роднински връзки, но име “българин” като народностен белег няма.
Извод: Името “българин” (до около VІ в.) съществува само в смисъла на І белег – формалния . Разбира се VІ в. е твърде условна граница, защото, тогава съществува и „българин” като етноним, но предполагаемия преходен период е около VІ в – Х в. Разбира се не мога да поставя по-точни граници поради недостига от документи на разположение, още повече, че има автори които пишат по-късно от Х в., а вече употребяват „българи” за етноним, когато говорят за времена преди Х в., дори за ІV в. Това, че те „привнасят” своето от по-ново време разбиране за името „българин”, като етнос, не е доказателство, че то е било такова в описвания от тях период. Меродавни са мненията и свидетелствата на тези, които са съвременници, на това време ІІІ – Vв., но не и на по-късни. А от съвременниците на ІІІ – V, VІ в. никой не говори за българите като етнос.
Нека погледнем и „особеното” местоположението на Плиска и Преслав като бивши български столици, като преди това изразим съмнение че те са изначално българско творение. И основание за това съмнение е Codinus, De origene Constantinop. Bonnae, p. 22-23., където е казано, че съвременните Преслав, Плиска, Констанца и Силистра са построени от Константин. Дори тези крепости да са построени от него на мястото на по-стари селища на които старото име не се е запазило или новото е негов репит, то това не променя основанието, че не са изначално построени от българите, а вероятно само са подобрени или разширени от тях впоследствие.

(Тук мисля му е мястото да спомена едно „странно” съвпадение. Една крепост в Североизточна Испания, край р. Евро (Ебро) от ІІІ в. пр.н.е. се нарича Contrebia Belaisca (Контребия Белаиска). Не съм запознат откъде са първите сведения за името на столицата Плиска, но ако са елински, то те са изопачили Б на П, понеже нямат подходящ звук. Също както родното място на Ал. Македонски – Пела си е било Бела, древното племе „белазги”, а не „пелазги” и т.н., и столицата се е наричала Блиска и съответно Преслав – Бреслав (има такива запазени имена в славянските езици и то на градове). От древната испанска Белаиска до българската Блиска разликата е нищожна).

Като такива (столици), те би следвало да са построени на места недостъпни и труднопревзимаеми, още повече, че удачни места има и то в непосредствена близост до споменатите столици. Плиска и Преслав са изградени върху бивши римски селища, както споменахме по-горе, но защо българските строители отиват на тези същите места, след като римляните определено не са мислили, че поставят основите на столици? Нима основанията на римляните и българите при избора на място са били еднакви? Или подобни? Защо не се избира място, подобно на Царевец например? Подходящи плата (със естествен каменен откос 20 – 25м) които са прородни крепости има доста, едно от друго по-внушителни. С минимални строителни усилия те биха се превърнали в непристъпни крепости, по-непристъпни дори от Цариградската. Защо е пренебрегната тяхната очевидна и естествена пригодност? Да оставим височините. Не са използвани и водните препятствия при избор на място. При владеене територията на цяла Северна България (по надолу ще се убедите, че не само Сев. България, но и целият Балкански п-в), не е използвано затруднението, което създава при нападение, една река например или морето. Какъвто избор например имаме при строежа на древната крепост на Никопол (на р. Дунав). Или Калиакра. Тези естествени природни препятствия, като възвишенията и водните прегради очевидно са пренебрегнати, понеже явно се е мислило за нещо друго. И това „друго” нещо, не е било свързано с обезпечаване на някаква тотална отбрана, защото и най-примитивните народи са използвали споменатите природни фактори за защита. Едва ли българите са се смятали и за недосегаеми, човешката и европейска история не познават такава „недосегаемост”. Няма народ или племе, което да не е било побеждавано или да не е побеждавало, така че едва ли подобна мисъл като „недосегаемост” се е оказала определяща, дори за най-горди от гордите. Поглеждайки картата, забелязваме, че Плиска и Преслав се намират почти в средата на една обширна хълмиста равнита, чудесна за преходи или разгръщане на сили от всякакъв род за атака. Тази равнина се знае като Малка Скития и от незапомнени времена е била арена на преселения и нашествия. И на най-удобното за атакуване място, нашите предшественици определят своите столици – нещо което не е правено нито преди тях, нито след тях. Нека засега приемем, че този избор не е случаен, а си има своите логични и исторически основания, съвсем различни от тези, споменатите градове да бъдат непристъпни. Да не говориим, че на фона на тези строежи с тяхното „странно” местоположение, стават немислими прехвалените строителни умения на българите, изтъквати от официалната история, построили „някога, някъде, някакси” в Азия, грандиозни строежи и културни империи. Дори да не са открити – по въпроса се „копае”, защото е „сигурно” че са там, в Азия, но не и в Крит или на дъното на варненското езеро да предположим.
Нека разгледаме две прочути колони в българската история – Крумовата и Омуртаговата. Няма да се спирам на тяхното конкретно съдържание засега, понеже не е нужно за целта, ще разгледаме само смисъла на изложеното в тях.
Омуртагова колона: Заявява се кой е владетелят, къде е местоположението по отношение север-юг и строителни подробности по съграденото от него. Изложението е изцяло в информационен стил, липсват хвалебствените и ласкателни за владетелите изрази или такива изобразяващи техни подвизи, победи над враговете или нещо подобно. Заявено е какви са разстоянията до Дунав и Балкана, и т.н., все неща с неясно предназначение. Индикира се област и не е ясно кому е нужна тази информация. Явно не е за враговете, тъй като тя само би ги улеснила, не е и за Омуртаг – след като знае разстоянията, защо му е да ги записва на колона, да не ги забрави ли ?! Не е и за болшинството от народа му, който едва ли е знаел да чете гръцки. Неизвестния евентуален ползвател на колоната остава засега загадка.

Крумова колона: Тук липсват описания за извършени строежи или ако ги е имало – не са се запазили. Изреждат се командирите и тяхната подчиненост спрямо Крум, така и подчинеността помежду им, кой коя страна да заеме в местност, за чието име има изказана една хипотеза към края. Официалното тълкуване е, че Крум увековечил някоя от победните си заповеди предшестващи някакво победоносно нахлуване, нанякъде. Това едва ли е правилното тълкуване по няколко съображения.
(А) Това не могат да бъдат предварителни нареждания за поход, защото никой не е толкова тъп, че да документира поход върху камък, който не е известно как ще завърши за него.
(Б) Всички подобни надписи са се правили (и се правят) за походи (войни) завършили успешно, а не за предполагаемо успешни.
(В) От момента на издаване на заповедите до самият поход, войските едва ли са чакали да се издълбае колоната за удоволствие на Крум. (Г) Самият поход би свършил преди за се издълбае и половината от колоната.
(Д) Какъв е този поход, който се разгласява предварително ? За улеснение на тези които ще бъдат атакувани ли, да могат добре да се подготвят или да избягат, че Крум не е обичал да се бие с неподготвени врагове – джентълмен е бил. Най-големите документирани победи на Крум, обаче са именно с изненади и засади. Така, че те не се вързват и с предварителното оповестяване.
(Е) Явно това са публични заповеди, които недвусмислено трябва да се изпълняват и от цивилно население, за разлика от военните, които не се разгласяват.
Всички тези съображения идват да покажат необосноваността на предположението, че това са заповеди за военен поход. Ако не са за поход, за какво са тогава? Най-вероятно е, да са за придвижване с цел заемане на дадени области и това движение изключва промяната на началниците или някакво установяване различно от заявеното от надписа. Тоест това е заповед, която изключва промяна (която би била нещо естествено за боен поход с цел по-добро приспособяване към обстановката) на указаните посоки, така също изключва и промяна на командирите, което при бойни действия също е немислимо.Тя изключва дори и военни действия, които биха променили местоположението на войските. Кого тогава би обслужвал този надпис и за каква цел? Изключвам от този надпис да се ползвал и „глупавият” Крум, за да си „припомня” къде, кого е изпратил. Надписа няма значение и за изпратените, тъй като те също не са в досег с него и едва ли е служил и на техните близки. Този надпис (тъй като е издълбан на камък) има смисъл единствено като писмено доказателство (добре защитено срещу природните стихии) което ще обслужи едно бъдеще време, където ще бъде нужно да се доказва кой, къде е бил и от кога. Надписа не касае и бъдещото потомство на Крум след 1000г. например, а много по-близкото бъдеще, защото при този случай съдържанието би било по-различно, както всички от подобен завещателен стил: Аз, еди кой си, син на. . ...роден еди къде си, владетел на....победител на. . . неща все в този стил, който би имал смисъл за потомците, че предците йм не са били случайни хора, а велики личности. Докато надписа на Крум си е точно военен доклад за свършеното. Кого е визирал Крум с тази информация и е държал тя да бъде фиксирана във времето? Омуртаг дори препраща тази информация и след своята смърт („човек и добре да живее – умира и друг се ражда и нека родения последен. . .”) до своят предполагаем приемник, по-точно приемници. Той предполага, че тази информация ще е нужна и не трябва да се изгуби. Кои са тези конкретни получатели на военните доклади? Едва ли такива прочути бойци и военоначалници са смятали, че с такива декларации за владяна територия биха улеснили своите приемници – ако на тези велики пълководци не им е било ясно, че за владеенето на територия е валидно само моментното състояние на силите, аз не виждам на кого другиго би било ясно това. Кого са искали да информират Крум и Омуртаг и с каква цел?
Гледната точка на Римската теза е, че Омуртаг и Крум, ако не през цялото време на управлението си, то поне за част от него действат, като съюзници ( федерати) на Римската империя и за тази цел са създадени и тези надписи върху камък. Те са доказателство за охраната и контрола върху местността, което ще бъде публично основание за изискване на съответното възнаграждение. И за да не остане съмнение, кога са поети тези задължения от тях и какво са свършили, те документират това което са направили. То е както доказателсто, за свършената дейност, така и документирано основание, което владетелите ще заявят на водените войски от тях , ако е необходимо да се наложат съответни „санкции” на Римската империя при положение , че не изпълни задълженията си по плащанията. Смятам, че Крум пред стените на Цариград получава именно такова плащане , забравено от „разсеяните” византийци. Иначе защо ще отпуска „вълчия капан” в който е стегнал империята ? Ами защото не му е било нужно да „убива кравата даваща мляко”. Освен това Империята плаща да контролира северните й граници, обаче Крум не плаща тя да пази неговите южни от арабите, които по това време са много сериозна сила. Изгодата е двойна и Крум няма никакъв интерес да я съсипва, само няколко здрави ритника да си изплати борчовете. Той това и прави и затова не предприема никакви опити за тотално унищожение. Крумовата империя е най-голямата в българската история – От Горна Панония ( днешна Чехия и Унгария) до Златния Рог и от Охрид и околностите – до Карпатите и Седмоградско. И тази империя не е изградена върху някаква постоянна сила от типа на конните пълчища на племенните империи ( тимурова, хазарска, чингиз ханова и т.н.), а е стегната от стоманените гарнизони на потомците на римските bulgari пръснати по невралгичните точки на Крумовата империя, на същите места където са били поставени те от римляните – около Белград, В Мизия около р. Янтра, по цялата дължина на Дунав от Вълтава надолу, в Добруджа около н. Калиакра и т.н. И всеки гарнизон си е пазил околността срещу което се е препитавал от тази околност. Ето защо при описанието на войната срещу Крум от Никифор ( както и на Юстиниян ІІ срещу Телериг), имаме изрази като, ”победил българите и продължил, ОБАЧЕ ДРУГИ БЪЛГАРИ ги пресрещнали и ги разбили” и т.н. Ако ставаше въпрос за една войска, която на едното място е претърпяла поражение, но на другото, следствие на получени подкрепления е победила, това „други” звучи странно. Дори прилича на индикиране на друга сродна народност или племе. Това „други” става понятно, само ако се има пред вид, че българите са разположени в гарнизони, в модули, които за „забелязани” и записани като „ различни” (други) от пишещият редовете.
Подобно е тълкуването на местоположението на Плиска и Преслав според Римската теза. Те не са крепости избрани с цел „непревзимаемост”. Те са на тези места именно за да спират и поемат ударите на евентуалните нападатели. Те са там, за да не могат да бъдат „пренебрегнати” (заобиколени), да пречат на разположилите се в равнината. Ето тази тяхна „буферна служба” е довела до многократното им завладяване и в крайна сметка от тях са останали само основите. За разлика от много по невзрачни крепости, но на удачно място – като Асеновата крепост например.
Тъй като стана въпрос за примитивното, „ханско” тълкуване на надписите от колоните на Омуртаг и Крум, ще спомена още един примитивизъм, внушаван от официалната история. Става въпрос за Лаврентския летопис от ХІVв., където се споменава за писмото на древните славяни. Това е всеизвестният израз, че те са писали с „чрътами и резами”, което се декодира като „черти и резки”.
( На това се учат децата още от малки, както са ме учили и мен. Едва ли има българин който да не е бил унижен през последните 100г. с това тълкуване, което заявява, че предците му са тотални неграмотници и като такива, разбира се трябва да се търсят в пустините и чукарите на Азия!)
С което се прави много „интелигентното” тълкуване, че славяните са писали с „черти и резки”, но пък затова се „забравя” да се уточни каква е разликата между „черта” и „ резка”.
( За тази своя интелигентна пост-трактовка, българското гъркофилско лоби почива за сметка на домакините по плажовете на бившата българска Беломорска Тракия. За Сочи, „екскурзиантите” са други. Те са от азиатското лоби. Пробългарското лоби си копае доматите на село през лятната почивката, защото не може да си позволи да ги купи от пазара. „. . и всекиму своето” – казва Исус Христос )
Смятам, че се говори за съвсем друго. Досегашното тълкуване излиза от една предварително заявена позиция за превъзходство, което превъзходство се вменява на четящия като основателно и естествено. С други думи, ето, ние съвременниците пишем с букви закръглени, елегантни и красиви, а славяните, като по-тъпи и диви са писали с черти и резки. ( За етноса „ славяни” съм приел съжденията на Ив. Иванов : славяни ~ склавони ~ скити, като една и съща дума, изказана различно, от разни хора, в различни времена, за обозначаване на един и същ етнос накратко ). При декодирането на пиренейските руни обаче се уверих, доколко подобна изходна позиция не е основателна и как руните са носители на едно учудващо, дълбоко философско разбиране на света. След получената „рунна забележка” по отношение на древните паметници, още при препрочитането на текста ми стана ясно, че се говори за друго, и с това „друго” аз вече бях се срещнал при руните. И това „друго” е, че в Лаврентският ръкопис не се обяснява как е изглеждал външният вид на древното писмо, а се указва по какъв начин се е прилагало то. Т.е. „ с чрътами и резами” не трябва да се тълкува като „ с черти и резки”, а „чрез чертане ( писане) и изрязване (дълбане )”. От втория начин „с резами” при руните срещнах два „подначина”. По – древният (V-ІVв.пр.н.е.) е изчукване на буквите посредством пунктир от точки (с пробой върху бронз) и по новият (по-нов с около 400г.) чрез изрязане с длето също върху бронз, от който по-нов начин е и израза „резами” в споменатият ръкопис. От първият начин „ с чрътами” ( с чертане, писане ) едва ли ще се намерят документи оцелели след 2000г. християнско усърдие да се унищожават „нечестивите” писмена. От вторият имаме два начина, както вече споменах. Тази констатация идва да покаже, колко много е казал” необразования и неук” древен писар само с две думи и колко тонове хартия изписаха” учените” му съвременниците без да разберат какво им е съобщено.

По нататък с Римската теза:

ІІ. По – стари автори за името “българин”:
1. Йордан (VІ в.) : “Отвъд агазирите, пак над Черно море се простират селищата на българите, които са станали прочути поради злините, що ни нанисаха следствие нашите грехове. От тук хуните като силни и многобройни разпространиха в две части яростта си върху народите.” ( Произходът . . . Г.Ц. стр. 46)
1.0. Йордан говори за селища (укрепления) на българите, т.е българите са локализирани във селищата.
1.1. За хуните казва “от тук” т.е. от мястото “Отвъд...над Черно море..” . Това “място” не е идентично със селищата, подразбира се самият район, в който (вътре) са селищата.. Ако беше идентично Йордан би написал – “от тези селища” или нещо в този смисъл, но той не го написва. Той свързва българите със селищата , а хуните със мястото. Хуните са етноса който живее по тези места, а българите са тези от селищата (укрепленията ) , т.е. “българите” са име с І белег, а хуните с ІІ белег.

1.2. Другата гледна точка основана на израза “ хуните . . . разпространиха в две части яростта си . . .” е, че хуните и българите са разбирани като хуни ( тъй като “двете части” са равнопоставени и обяснени като “хунска ярост”) , но българите са били и „още нещо”, поради което са наречени българи. От това следва, че “българите “ са носители на І и ІІ белег – „хуните” – на ІІ белег.

1.2.1 Друга отправна точка от която може да се разглежда тази „ярост в две части ” е понятието „двойно право” заявено от Анастасий Библиотекар. Това двойно право според него касае (а) правото на народността и (б) правото на църквата. Въпреки неговата отдалеченост (на Атанасий) от времето на Йордан смятам, че може да има аналогия, понеже и двамата са християни и е вероятно да са имали това предвид – като основно за християнството, нещо което е валидно и за нашето „модерно” време. Християнството на българите е заявено от Римската църква за V в. така, че не виждам причина, те да не са такива и през VІ в. – времето на Йордан. От тази гледна точка става по-разбираема репликата „следствие нашите грехове”, тоест, той признава за някаква справедливост. Това прието наказание, като справедливост, едва ли би било заявено от Йордан, ако българите и хуните бяха варвари, тогава всичко би се скрило зад варварството на атакуващите. Докато легитимността основана върху християнството на атакуващите, наверно го кара да размисли и да приеме наказанието като справедливо, защото е наложено от равнопоставени по вяра, а не от неверници. Освен това е вероятно израза „ в две части” да е неудачен превод . Ако наместо „части” е употребено „основания”, тогава връзката с двойното право би била очевидна. Ако е употребено „направления” то за такава връзка не би могло да се говори. Ако пък „части” е абсолютно точният превод, то неяснотата на тази дума остава за сметка на недостатъчната образованост на Йордан по отношение на латинския, което впрочен си го признава и сам, а оттам и неяснотата на самият израз.
1.2.2. Видно е също, че „ злините” на българите са следствие на „греховете” на римляните, тоест те са в някакви отношения помежду си. И тези отношения от гледна точка на Римската теза са именно неуредените плащания (определени като „грехове” от Йордан) между имперската администрация и подопечните й гранични войски. Върху основата на тези неуредици възникват и грабежите на българите и нахлуването на остроготите на територията на Италия, която е съвсем запусната и занемарена административно след преместването на столицата в Константинопол. На тази основа възникват и националните държави споследствие, въпреки, че аварите установяват за известно време племенно управление, което се оказва неефикасно спрямо правното римско управление прилагано преди това.

1.3 Агатия, живял след Йордан споменава само хунските племена кутригури, утригури, ултизури и буругунди. (Произхода..Г.Ц. стр.46)

2. Почти 300 г. след Агатия живее Теофан който говори за селищата на оногундури, българи и котраги.
( «Произхода....», Г.Ц ..стр. 44).

3. Малала обаче, казва върху това следното:
„ В неговото ( Анастасовото, б.а.) царуване започна да тиранствува тракиецът Виталиан под предлог за заточените владици и завзе Тракия, Скития и Мизия до Одеса (Варна) и Анхиало, начело на голямо множество хуни и българи « Mal.p.402»

За да говорят за хуни и българи ( а не за, хуни наречени българи или, хуни или българи) без да ги отъждествяват, древните явно са имали своите основания. Точно тези ”основания” се игнорират от съвременните историци, които се обосновават, че древните са се обърквали или заблуждавали . ( Колко прости са били тези древни, добре че се родиха умници през ХХв. да ги коригират, иначе тъй щяхме да си умрем заблудени !) По елементарна демагогия едва ли може да съществува, но именно върху тази демагогия е изградена българската история. Акцентува се върху желаното (от Големите Братя) минало, украсено с юначни препратки в Памир и Китай, а не върху реалното фактологично минало, написано “черно на бяло”!

4. Малала (VІв.) и Теофан ( 818г.) - ( автори отдалечени на повече от 200 г. един от друг във времето ) не смесват имената “ хуни” и “българи” . Никъде не казват „хуни или българи”, а казват “хуни и българи”. Съвременните умници обаче заявиха “хуните са българи” и. . . хайде в Китай и Хиндукуш. Е, после в Сочи. Струва си и още как, да твърдиш подобни дивотии.

4.1. Според Малала, Илирия е населена с хуни. Той разправя, че:
„ Когато Юстиниан станал император, той назначил Мундо за илирийски военоначалник. Този Мундо едно време подпомагаше император Анастасий и с разни разбойнически шайки изтезаваше българите. Българите обаче водени от илирийският военоначалник Сабиниан го притиснали на р. Морава и щели да го унищожат, но го спасили готите на крал Теодорих. Съединените готски и Мундови сили разбили българите. От благодарност за помоща която получил от Теодорих, Мундо му се подчинил и му служил. Теодорих умрял една година преди Юстиниан да стане император. Щом Юстиниан станал император, Мундо му предложил услугите си срещу българите. Юстиниан го назначил за илирийски военоначалник. Но илирийските хуни, които Мундо разби край Морава и даде възможност да заточат техните владици, бяха неприятелски разположени към него, когато Мундо дошъл в Илирия да приеме длъжноста, те (илирийците, б.а.) го нападнали”.
Mal .p 451
4.2 Същите тези илирийски хуни, които имат владици, Римската църква нарича „българи” и Илирия „тяхно Отечество”, в Свидетелствата на Анастасий Библиотекар за Вселенския VІІІ Събор.
4.3. Според Малала, Илирия е населена с хуни. На това място населено с хуни действат българите водени от илирийския военоначалник Сабиниан! Тук “българите” са разграничени от местното население и след като се водят от военоначалник (началник на военни), явно са организирана военна сила.
- „Сабиан, синът на Великия Сабин и военоначалник, като бил определен срещу гета Мундо, събра войска от 10 000 въоръжени, водейки със себе си принадлежности и кола натоварена с оръжие и продоволствие, пристъпи да се бие. Сражението стана до Хореа – Марга. Много отвойниците му бидоха изгубени и избити в реката. Освен това се изгуби и колата и избяга с малцина в кастела, който се казва Nato. Толкова отпадна надеждата на войниците в тая плачевна битка, колкото при смъртни едва ли някога се случва.”

Mariellini Comitis Chronicon. Migne LI, год.505 – „Произхода...” Г.Ценов.

4.3.1. Тук нека да отбележим някои несъобразности.
- Води 10 000 войници и. . . една кола с оръжие и продоволствие. Явно има разминаване с броя на войниците и числото на коли в обоза, защото по една ябълка да е имало предназначена за войник по време на похода, една кола пак не би стигнала.., че и оръжие отгоре на това.
След това изрично отново се говори за загубата на тази кола с оръжие и продоволствие. На фона на 10 000 войници, една кола едва ли има толкова важно значение и когато се споменава на два пъти, явно е била единствена. Лично на мен нулите ми изглеждат на двойно повече. При положение, че нулите са реални, то израза „събра войска” в началото на изложението добива странност, понеже 10 000 си е число на редовна римска кохорта и тя е формирана предварително и не се „събира”. Освен това:
- Сабиан явно въпреки загубената битка, контролира цялата околност щом се скрива в кастела. Това едва ли е била единствената крепост под негов контрол.
- Загубата едва ли е била толкова съсипителна, защото виждаме същите войници отново да се противопоставя на Мундо, само след една година, когато той отново посещава Илирия. И то се противопоставят с оръжие в ръка, а не на думи. И тъй като Мундо се връща в Илирия да заеме мястото на Сабиан, като magíster mili-tum, то това съпротивление явно има за основа някакво народностно или верско недоволство. Моето предположение е да е верско, тъй като именно от тази област впоследствие бяха заточени владиците от Анастасий, и Римската църква за това време обяви, че „това Отечество е наречено българско по името на тези българи”.
- Тези хора изрично са наречени от Комес Марцелий „войници” в неговите Комитски хроники в година 505. Припомням, че „комити” са войниците от граничната армия на Римската империя, за нея се говори в тези хроники.

4.4 Сред визиготите (везеготите) в Септимания също са индикирани българи. В писаните около 610 г. визиготски писма има и подписани като „Bulgar comes Septimanie”. „Визиготи” определено са етностно име и сред тях някой се нарекъл „булгар” и то в официален документ. В контролираните от визиготи територии подобно фриволно изтъкване на друга народност едва ли би било допустимо, т.е. нормалното обяснение е, че някой от визиготите е наречен булгар (комита) и това не е индикиран различен етнос.
Monumenta Germaniae historica, Bd.3, c.677

4.5 Друго свидетелство от Комес Марцелий от 499 г :
„ Арист, началника на илирийските войски . . . тръгна против българите, които плячкосвали Тракия. Боят се завърза при р. Цурта, гдето бяха убити повече от 4000 наши „
( A.C.499. Aristus Illiricinae doctor militae . . . contra Bulgares Thra-ciam devastantes profectus est. Bellum juxta Zurtam fluvium concertum, ubi plus quam IV millia nostrorum . . . interempla sunt )
„Хуните, които. . .” Г. Ценов, стр. 30.
(1 Aristus Illyricianae ductor militae cum quindecim milibus armatorum et cum quingentis uiginti plaustris armis ad proeliandum necessariis oneratis contra Bulgares Thraciam deuastantes profectus est. Bellum iuxta Tzurtam fluuium consertum, ubi plus quam quattuor millia nostrorum aut in fuga aut in praecipitio ripae fluminis interempta sunt.)
Вторият цитат е от друг източник и тъй като има различия в текстовете представям и двата варианта, тъй като приятелят ми Legatus (Йончев) изрази несъгласие с трактовката на Ценов за Цурта като име на река.

- Тази битка е 6г. преди битката на Сабиновите българи с Мундо. Тук българският военоначалник не е упоменат, а само началника на действащата ( comitatences) войска. Тук имаме няколко важни момента, които ще разгледаме един по един.

4.5.1. Ако Марцелий разбира под „наши” войската на Арист (от представеният цитат това не е съвсем ясно да е така) то загиването на 4000 римляни предполага и загиването на почти толкова българи. Това сражение е едно от най-големите по това време, а броят на падналите говори за ожесточеният му характер.
4.5.2. Тъй като Марцелий е от имперската канцелария на Юстиниян, тази загуба (или дори да не е загуба, дори битката да е завършила „реми”) може да има пряко отношение към решението на Юстиниян да създаде Архиепископия Първа Юстинияна с оглед на невъзможността на империята да контролира довчерашните си comitae и подопечните йм територии.

4.5.3. Освен силов контрол българите явно налагат и верски контрол (българкото верую) тъй като точно Юстиниян признава „особеното битие” на българите ( Което е потвърдено от Василий ІІ половин век по-късно) за което е създадена и Първа Юстинияна.

4.5.4. Създадената погранична армия comitae като имперска единица преди около 200 г. виждаме сега да се сражава като народностно обединение, за собствените си интереси, а не за имперските. Тези интереси обаче в този момент далеч не са „народни”, защото виждаме, че комитите компенсират имперските си липсващи заплати със вземания, от контролираните от тях райони в Илирия и Тракия.

4.5.5. Тази битка, поради нейната значимост, може да се постави като отправна дата в оформянето на бъдещите народностни държави в Югоизточна Европа, като начална в „народното” разбиране за верую, а не такова индикирано с имперски укази. По надолу, около 10 т. имаме и сражения на българи срущу Зап. част на Римската империя на страната на Източната. Това обаче само указва, че името българи не се припознава като етностно едновременно от всички носители на името, а процеса продължава дори до ІХ в. по цяла Централна и Югоизточна Европа.

4.5.6. И като последно тази битка ярко илюстрира понятието „военна анархия” изразило се в битки между формированията на самата империя, които откъсват части от нея и ги обявяват за отделни владения ( бъдещите национални държави). Това е което я довежда до колапс и в края на краища през ХVв. под римляни (ромеи) се разбират само жителите на Константинопол.


5. Освен военоначалници българите имат и застави :

5.1 СКАЗАНИЕ ЗА ДЪЩЕРЯТА НА ШАН

Епос на Волгокамските Българи, Михаил Бащу, 882 г.
( Руски оригинал в Ziezi.net )

5.1.2 В глава четвърта, шеста песен, стих 28 се казва, че българите са разположени в “заставы”—на български – застави.

5.1.3 Малко по-нагоре се казва дословно:

„А весь народ переселившийся и сабанский принял ислам
и прозвался в честь друзей булгарским. Стала земля Атиль бескрайняя и благостная. Одной родиной для всех и прозвалась Булгарией. „
Имаме «ставане» на българи от народ, който преди сказанието не се е наричал така, и «ставане» на Атиловата земя на България. С други думи те се припознават в „българи” и заявяват, че от този момент и земята Атил е България т.е. охраняема зона през която се преминава само с разрешение. Желанието да се стане митничар явно не е от вчера. 

5.2 В девети век е записано, как сабаните, савирите (етноним) се провъзгласяват за българи ! Очевидно «българи» в този случай не е етнос, защото никой не може да смени по желание своята природна «порода»! Видно е също че името «българи» носи един висок смисъл, има висок ранг, съответстващ на ранга на една религия – в случая – исляма. С приобщаването си, припознаването си като «българи» те могат да съществуват в бъдещето поне с три наименования: български сабани, сабански българи или само българи ( носители на І и ІІ белег). В тази точка е записано как става това, което беше само загатнато в т. 1.2. Същите разсъждения са валидни и за ”Переселившийся” (преселилият се) народ, който нямам време да търся как се нарича.
Никакви други извори да не съществуваха за доказване на Римската теза, а само тези двата от точки 5.2 и 5.1 (по оригиналната подредба в епоса „Сказание за дъщерята на Шан) и те са абсолютно достатъчни за доказване прехода от етноним в служебна дума разбирана като етноним, плюс изричното указание, че българите са разположени в застави. В заставите както е известно са разположени гранични стражи, а не скотовъдци или земеделци. Още в тази точка се „вижда”, че българи = гранични стражи , т.е. bulgari = comitae (гранични стражи).

5.3 В момента на „лишаване” на този материал от „залепените” файлове с латински цитати от Г. Ценов и оформянето му в този вид, моят приятел Юрий Симов изказа съмнение, че „булгарским” и „Булгарией” може да не са изказани като „стражи”, а като име на съюз или обединение. Въпреки, че фанариотите наричат дори Симеон І, (който е живял много по - късно) „мизиец обладан от скитско безумие” не е възможно по това време българите, да не се знаят като народност за писара изказал горните характеристики.. Те (гърците) знаят етимологията на „българин” и затова му отричат правото ( на Симеон) да се нарича „българин”, защото, ако го признаят за такъв, то го признават за „по – римлянин” и от Императора, защото Е такъв по име, докато Императора е такъв по служба. От друга гледна точка, ако „българи” произтичаше от древното „вроугари”( за гърците това са крепостници, роби) те едва ли щяха да му спестят тези епитети пък и не само за него. С други думи, те не го припознават като българин, защото българин продължава да носи високото „съдържание” на своето име, та дори сабаните се стремят към него. В девети век не съществува „съюз” наречен „България” или Голяма България, защото „Голяма България” се споменава като топоним, а не съюз. Тя не е индикирана със сигурност и на север от Черно море, защото основанията да е край Босфора (днешния) са толкова убедителни, колкото и да е на север от Черно море. Например привържениците на Голяма България край Азовско море изхождат от географските съобщения на Теофан. Самата география на Теофан, пък е абсолютна „мъгла”, коя река къде е, и накъде отива, влива се ( р. Волга според Теофан се влива в Черно море) т.е. той сам доказва липсата си на познания по география. От друга страна за Голяма България край Цариград, тежест има само определението, което няма нищо общо с географията и то е „ че там (където е Голяма България) морето тече като река”- и това място несъмнено е сегашният Босфор, понеже няма друго място в цяла Европа, където „морето тече като река” освен край Златния рог. И това са негови лични наблюдения, а не географски понятия. Освен тези основания, от чисто емпирични съображения следва, че където е малката, там или наоколо е и голямата, т.е. би следвало Голяма България да е на Балканите,тъй като „малката” България е обозначена в Мизия още през ІV в., Малко Конаре е до Голямо Конаре, Малката мечка е до Голямата мечка, така че едно предположение, че Голяма България обхваща и другата ( 500г. по-древна България в Мизия) по-малка България съвсем не е за пренебрегване. Където и да е била Голяма България, Край Азовско море или край Босфора (сегашния) това няма отношение към Римската теза. Ето това са „Българиите” от миналото, които могат да дадат основание на сабаните да се нарекат българи и държавата си България. Никъде не е споменато някоя от тези Българии да е съюз. Дори напротив. Такъв няма.
Прокоп казва:
„ . . . След тези племена е разположен крайморския град Боспор, който неотдавна бе подчинен от римляните. Ако се тръгне от гр. Боспор към гр.Херсон, който се намира в крайморската област и отдавна е подчинен на римляните, цялата област мужду тях е заета от варварите от племето на хуните. Два други по-малки града до Херсон, наричани Кепи и Фанагория, от древни времена са подчинени на римляните и такива бяха също по мое време. . .”.
Като оставим настрана, че Фанагория, която е на Таманския п-в се оказва близко до Херсон в Крим, нещо типично за прокоповата „трансцедентална” география, се заявява, че „Фанагория от древни времена е подчинена на римляните. . .”. и тъй като това сведение не е свързано с прокоповата „география”, нямаме основания да го игнорираме. Има още един Херсон на брега на Южна Тракия, но който и Херсон да се има пред вид, това не променя смисъла и насоката на това възражение. По този начин пада един основен мит за „Кубратовата империя и неговата столица Фанагория”, тъй като Прокоп е съвременник на тези събития ( VІ в.) и заявява, че Фанагория от древността е римска крепост и продължава да е такава. Освен това говори, че околността е заета от хуни. Това е много сериозно основание срещу „Велика българия” и в частност, съществуването на съюз с име България в споменатия район, което да дава основание на сабаните да се припознават с „този съюз”. Други „Българии” няма. Има „Велики Болгар”- град и „българи” , но България няма като съюз.
5.3 Дори напротив: всички „племена” водач на които е Кубрат са българи, край реки, големи, малки, вътрешни и т.н., но са българи определено. Това е разгледано по-надолу в този материал. За другата България в Мизия, точно е съобщено, че е „Мизия, която сега е (наречена, б.м.) България”. Мизия също не е съюз, а топоним. След като едната България е топоним, логично е да се предположи, че и другата е топоним, но със друго вътрешно съдържавие. Разбира се това е формална логика, която често се оказва погрешна по отношение на исторически събития, но и не може да се пренебрегне като такава, преди да се уверим в нейната неоснователност. Друго формално основание срущу съюз е : Ако България е съюз, то защо е необходимо, сабаните да се „прекръстват” на българи. Няма съюз в който съюзниците да се преименуват, по простата причина че в съюза се предполага някакво равноправие и липсва диктаторски елемент по отношение на етносите . Ако има някакъв диктат , то това не е съюз, а нещо друго. Дори в такива железни „съюзи” като РСФСР или Китай такава пренаименователна „мярка” не е била наложителна и не е извършвана. Никъде не е написано също, че „българи” е съюз. Говоря за древни автори, не за повечето днешни „кадри по история”. Ако има някакво обединение, в което съставляващите го хора да се наричат българи, то това са comitae, стражите на Римската империя, но това обединеие си има име – гранична армия. Ако има някъде споменат съюз в древните източници с името „българи” или „България” нека да го видим този източник – автор, заглавие и текст, пък тогава ще коментираме, аз досега не съм срещал. Приказки обаче от рода на „там в Памир някога е имало” или „ в Азия още витае духът на древните българи..” са за тези които четат детски приказки.
По нататък с Римската теза.

6. Житие на Св. Климент Охридски (Охридска легенда, Legenda Ochridica)
6.1 Авторът - Охридският архиепископ Димитрий Хоматиан казва следното:
“Този велик наш отец и светилник на България (св. Климент Охридски) бил по род от европейските мизи, които народът обикновено знае и като българи.”
Е.Живков – „Траките са българи” - Ziezi .net
Тук също не е обяснено от архиепископа, как така народа „знае” мизите като българи... Нито от кого го знае, нито от къде го знае. (От кого го знае е доказано в следващите точки). Това „знаене” се е превърнало в народен фолклор, а корените на фолклора са в началото на века в Европа, а не в Авганистан и Памир. „Мизи” започват да се наричат хуните поселили се от двете страни на р. Дунав след разпадането на Атиловата империя., след като приемат (или им е припознато) името на топонима. Мизи има и в Мала Азия, но те са преселници от Балканите.
- Ако Хоматиян предполагаше, че българите са етнос, който преди се е наричал мизи, то изложението не би имало тази „странна” подредба. Например за разказвателният простонароден стил на изложението би било съвсем естествено да се каже : „европейските мизи, които са днешните българи”, „ европейските мизи които народът нарича днес българи” и т.н. и тогава би било съвсем ясно, че българите са изказани като етнос. Това обаче не е направено и причината според мен е във все още неустановената етностна припознатост на понятието „българин”. Това „знаене” което употребява Хоматиян, изважда контекста на името от сегашното време на изложението и го препраща някъде назад в миналото, когато е станало това наименование, продължаващо като процес и в момента на разказа. С други думи процесът на припознаване в „българи” продължава и при Хоматиян, което го принуждава да направи този неопределен и двусмислен изказ, за да бъде точен.

7. Д-р Ганчо Ценов в книгата си “Хуните които основаха българската държава, техният произход и тяхното християнство ” от 1910 г. пише:
7.1. „Тъй аз още в 1908 и 1910г. доказах : (а) че хуните са наречени българи, и (б) че хуните, които се нарекоха българи са живяли в Тракия и Илирия преди VІ в., т.е. преди мнимото нахлуване на славяните и преди Аспаруха, затова аз казах, че българите не са късни пришълци на Балканският полуостров, а стари трако-илирийци. Едвам след тия мои доказателства, Иречек и Златарски почнаха да идентизират българите и хуните ”
7.2. Доктор Ценов достигна до извода, че ”хуните “ , ”които се нарекоха българи” са сегашните българи, НО той не идентифицира българите като хуни или обратно, тъй като има времева последователност на имената - хуните “стават” българи. Плагиатщината и папагалщината идват след Иречек и Златарски, а оттам в сегашните “компетентни” историци, а оттам и в сегашната напарфюмирана история.

Къде на друго място имаме «ставане» на българи?
8. В същият източник от т. 3 ( Сказание за дъщерята....) песен четвърта, другарите Ат и Тарвил се самонаричат българи, «стават» българи, т.е. те не са българи по рождение. Очевадно е , че «българин» не е употребено като народност, а в смисъл като този от т. 5.2., тъй като никой не може да смени народността си по желание: « Ат и Тарвиль становятся друзьями и называют себя булгар».
8.1 .Това самоназоваване се извършва около река «Дулос» и «Седморечието». Именно делтата на р. Дунав се нарича по времето на писане на поемата «Сказание за дъщерята....882г....» Седморечие по броя на ръкавите й вливащи се в Черно море.

От всичко казано и цитирано дотук се вижда и разбира, че „българи” са ставали християни и мюсулмани, хуни и “алпы”, хора от различни религии и различни народности. Това ставане на българин, най-логично и точно е обяснено от:
9. Комес Марцелий, който ги нарича войници (т.4.).

Къде в източниците намираме, че българите са войници?:
9.1 “В сказание за дъщерята....” българите са разположени в застави.
9.2 Имат военоначалник (Сабиниан) според К. Марцелий.
9.3 Комес Марцелий съобщава за българи под предводителството на Юстиниановия военоначалник Йоан през 548г в Италия:
„Юстиниановият военоначалник Йоан, братовчед на Виталиан, претърпял веднъж през 548г. в Италия нападение от страна на Тотила, поради издайничеството на своите българи...” Iohannes mag-ister militum in Campania praedans Gothos nonnullas liberat senatrices. Qui postea patitur nocturnum Totilae superuentum Bulgarum suorum pro-ditione.

И тук българите са упоменати, като римски войници под командването на Йоан, който е на длъжност magíster militum, в Източната Римска Империя. Това „издайничество” комуникира пряко с Тотила, което говори, че българите на Йоан и войните на Тотила стоят в някакви близки отношения,т.е. готите против които е кампанията и българите стоят в някакви близки отношения – вероятно народностни. Тъй като Тотила е племенен водач, а Йоан имперски, предположението е че войните на Тотила и тези на Йоан са с близки племенни или родствени връзки. Те са „издайници” по служба, но не и предатели „по род”.
Marcellini Chronicon ad.a.548, („ Хуните които основаха...”. стр.62 Г.Ценов)
10. Камъкът намерен от датчанина Кинг през 1898г.на север от Солун, край Вардаровци:
„ В година от създаването на света 6412, индикт 7, (904 от н.е. б.а.) граница между ромеи и българи. По време на Симеон, от бога княз на българите, в време на Теодор олгъ тракан, в време на Дристръ комита ” (Произходът на . . . Г.Ценов- стр.210 , 211 ).

10.1 Какво е интересно от този източник ? През десети век е така наречения “златен” век на българската държава. Симеон е наречен княз на българите, като българите вече носят и ІІ белег. С една дума всичко ни е българско.

е чудно попадение...и еврейската конспирация в действие!
Сн С

съшита с бели конци обаче. Разкрити са! :))

кой ще ни каже...
ще има ли проект Нова Тракийска Империя с Бат Бойко велик тракийски наследник/шаман/конник...
Сн С

нали затова гледаме телевизия, четем и т.н. Очакваме информация. Не че я няма в изобилие, та вече плуваме в нея. Иначе е ясно, тия три неща, но и още поне 33, то като извира, извира.

Много навътре сте навлезли в материята, аз предпочитам по - открая, та ако се наложи да се прехвърлям другаде, да не ме блъскат много...

:))

Понтис, усети ли, че ти отговарям като истинска тракийка, не ми ли харесва, веднага се прехвърлям или на новото, или на старото място...;), но винаги в положение за бързо реагиране. Всъщност видя ли, че и с рейнджърите си приличаме, щото и те от траките произхождат...;-))))))

тракийска жилка, нали? :))

Тия траки били вездесъщи, бе :))) Знаех си аз...

:))

:))))))))))

Нали гледа филма ; )...

.

Както съм се заял с трако-автохтонците, това тук ми идва като балсам за гнилата азиатска душа.

Само една забильешка: хан Крум не е истински трак, а коварен измамник - къде се чуло и видяло трак да изпитва недоверие към лозарството и винарството? Надпиването е националният спорт на истинските траки. Поне според Ксенофонт, но той, разбира се, е подъл елин :)