влакът стар  пропит е с нея,
жаден за чистота,
но, уви, ухаещ на гнилоч.
И пак сядам на мазната седалка,
не виждала гъба от 1989-та.
Парите изгарят очите ми,
те сълзят, пулсират, болят,
а носът ми остава изтезаван,
самотен в агонията си,
той се гърчи и противи.
Крещи ми: слез,
махни се от тука,
май умирам, заедно с теб.
Но аз не слизам,
продължавам да стоя,
поглеждайки пердето,
безмилостно разядено от времето.
Напомня на угасналото лято.
На студената и мрачна есен.
Петната от мухъл спомнят зимата,
а влагата избива, като пот от треска.
Влакът се тресе, а аз умирам.
Сега осъзнавам, че от
мен няма нищо да остане.
Защото аз съм преходен,
но влакът е вечен.
Той ще е тук тежък, посивял,
зловонен, смъртоносен, мръсен и миризлив
за моите деца.
Друго се сещам изведнъж!
Влак или живот описвам?