Александер Кравчук
Нерон
Друзила и Феликс
Макар че тя бе царица, а той до неотдавна роб, сериозно се питаха кой от двамата печели повече от този брак.
Друзила — петнадесетгодишна, прелестна, от истински царски род. Известно бе, че тя е правнучка на великия Ирод, цар на юдеите, сестра на цар Агрипа и от една година — жена на Азис, цар на Емеса. И то искрено обичана жена! Азис, за да може да се ожени за нея, прие юдаизма и изпълни всички верски изисквания.
Неочаквано Друзила разруши прекрасното семейство — въпреки че според еврейските закони тя нямаше право да извърши това, защото подобни постъпки за развод бяха привилегия изключително на мъжете. Изостави Азис и се венча за човек значително по-стар от нея, женен вече два пъти, преследващ евреите, освободен роб!
Защо Друзила отхвърли царската диадема, достойнствата на стария род, каноните на религията? Любителите на невероятни и тайнствени истории разказваха, че Феликс видял Друзила за първи път в театъра. По това време тя била жена на Азис. Очарован от красотата й, той пожелал ръката на царицата. Разбира се, това не било лесно. Но тук му помогнал един астролог от Кипър. Може би той е внушил на Друзила, че звездите отдавна са я определили за Феликс? А може да е използувал магии и омайно биле, породили у момичето толкова силни чувства, че тя забравила всичко и безропотно тръгнала след гласа на страстта.
Трезвите хора, познаващи добре живота, се усмихваха снизходително, когато слушаха чудния разказ за кипърския магьосник, звездите, омайното биле и за любовта от пръв поглед. Изглеждаше приемливо, че Феликс е видял Друзила за първи път именно в театъра. Много близко до истината бе, че е използувал след това посредничеството на славния магьосник, защото той имаше лесен достъп навсякъде, а жените охотно слушаха съветите на гадателите. Именно трезвите хора бяха склонни да смятат постъпката на Друзила, привидно лекомислена, за твърде прозорлива. Но и изборът на Феликс спорел тях беше също добър.
Причините, поради които благоразумните хвалеха връзките на двамата, заслужаваха внимание.
Друзила — царица на Емеса! Това звучи гордо. Какво бе всъщност това прекрасно владение? Малка област в Сирия по горното течение на Оронт. Долината бе наистина обработваема, но досами нея на изток се простираше пустиня — безкрайна и страшна, заселена само с номади, които не липсват дори и в Емеса. Дълъг беше оттук пътят до богатите, пулсиращи от живот градове на Сирия, Финикия, Палестина — Антиохия и Бариту, Цезарея и Ерусалим! Царят на Емеса беше владетел само благодарение на римляните, за които просто не бе изгодно да въведат собствена администрация и войскови части в тази отдалечена и бедна страна. Трябваше сам да му мисли как да осигури мира на границите и да отблъсне номадите. За това той трябваше да се домогва до благоволението на римските наместници и военачалници в Сирия и Юдея. И така, ако се махнеше позлатата на думите и титлите, оказваше се, че Друзила не беше истинска царица, а жена на слугата на слугите на римския император.
Друзила — сестра на цар Агрипа! Още преди двайсетина месеца той беше цар, толкова могъщ, колкото и владетеля на Емеса, защото владееше само едно малко сирийско градче Халкис. Напоследък, благодарение благоволението на императора, получи в замяна за Халкис три погранични области между Сирия и Палестина: Басан, Гилеад, Трахон. Бе върховен жрец на Ерусалимския храм. Причина за всичко това беше близкото му познанство с управляващия император Клавдий.
Но все пак той никога не можеше да бъде сигурен в благосклонността на римляните. Какво щеше да стане, ако в императорския двор дойдеше на власт враждебна на Агрипа партия? Тогава щеше всичко да загуби. Впрочем това беше без значение за Друзила, защото и така в никакъв случай не можеше да разчита на покровителство от страна на своя брат-цар. Съвсем не беше тайна, че тя имаше смъртен враг близо до него, в лицето на родната им сестра Береника. Причината за тази ненавист бе чисто женска. Береника беше с цели десет години по-възрастна от Друзила и като че ли бе по-некрасива, но в замяна на това беше порочна и лишена от всякакви скрупули. Вече два пъти се бе омъжвала, но обичаше истински само един човек, и то с престъпна любов, брат си Агрипа. Трудно можеше да се каже, че тя крие това.
И така, Друзила вече беше жена на освободен римски роб. Това бе истина. Марк Антоний Феликс е бил роб. За това именно говореше неговото хубаво собствено и фамилно име — същото като на славния вожд и член на триумвирата от преди две поколения: този, който е бил любовник на Клеопатра и се е самоубил преди повече от осемдесет години.
Феликс — защото просто така го наричаха, когато беше роб — принадлежеше на дъщерята на триумвира, Антония. В края на живота си, а може би чак в завещанието си, тя освободи както Феликс, така и брат му Палас. И двамата се числяха към най-доверените й хора. Според римския обичай освободеният роб взема името и родовото фамилно име на господаря си, а собственото си име запазва като псевдоним. Излиза, че като свободен човек той се ражда повторно благодарение на благоволението на господаря си и става почти член на семейството му. Тъй като Феликс и Палас бяха роби на жена, след освобождението си те взеха името и фамилията на баща й. По този начин и двамата братя станаха Маркантониевци.
Антония почина през май 37 година при много тайнствени обстоятелства. Наистина беше вече старица на 73 години и можеше да се смята, че е умряла от естествена смърт. Все пак някои факти говореха за друго.
По това време, от три месеца, император беше внукът на Антония — Гай Цезар, наречен Калигула. Цялата Империя възторжено поздрави встъпването на трона на този двадесет и пет годишен младеж. Изглеждаше, че ще стане предвестник на ясния ден след кошмарната нощ на Тибериевото управление. Трябва да се признае, че отначало новият владетел с голямо умение поддържаше и даже засилваше това благоразположение на широките маси. Реабилитира жертвите, нарушили законите по време на управлението на Тиберий — живите и мъртвите. Публично изгори на Форума всички протоколи и доноси, засягащи въпроси и процеси от миналите години, при това се закле, че не познава съдържанието на тези материали. По-късно се оказа, че е изгорил някакви стари свитъци, истинските документи Калигула старателно бе съхранил. Нареди да се публикуват държавните сметки, които по времето на Тиберий бяха строго секретни. Не допусна до себе си доносчици. Позволи да се притежават и четат историческите произведения, съдържащи критика към императора и строя, които преди това бяха изхвърляни от библиотеките и унищожавани. Заяви:
— Най-много държа на едно: да предам на поколенията цялата истина!
Сред общата радост единствено Антония запази сдържаност, въпреки че императорът оказваше на баба си най-висока чест. Та нали по негово предложение сенатът отреди на достойната дама големи почести, между които и титлата „Августейша“. Но Антония познаваше Калигула по-добре от когото и да било: след трагичната смърт на баща си Германик, а след това и на майка си, внукът години наред се възпитаваше в нейния дом. От наблюдателното око на Антония не убягваха съществуващите у момчето зародиши на дегенерация. Единствена тя си даваше сметка колко хитрост, но и комедиантство се съдържаше в красивите жестове на либерализъм у новия владетел. Нещо повече, Антония имаше смелост да порицае императора също така сурово и прямо, както някога, когато беше малко и непослушно момче. С това Калигула не можеше да се примири.
За непосредствените причини за смъртта на Антония какво ли не се говореше. Едни твърдяха, че починала от огорчение вследствие бруталното отношение на внука си, други, че се е самоубила, а някои казваха, че старицата била отровена. Факт е, че императорът не взе участие в погребението на баба си. От прозореца на дворцовата трапезария спокойно наблюдаваше как там, някъде далеко, се издигаше димът на погребалната клада.
През четирите години от управлението на Калигула освободените от Антония роби трябваше много да внимават да не настройват никого срещу себе си. Идилията на свободата и правоуправлението скоро свърши. В столицата пак плъзнаха доносници. Отново на дневен ред излязоха провокациите, арестите, политическите процеси, конфискуването на имущества. Старата прислуга на Антония се държеше близо до единствения все още жив син на господарката си: чичото на Калигула — Клавдий. И без друго той винаги живееше с майка си. Затова нейните хора от дълги години се отнасяха сърдечно към него.
Наистина по това време Клавдий не можеше да помогне никому. Сам имаше нужда от грижи и подкрепа. Калигула вероломно издевателствуваше над него. Не пестеше униженията на чичо си и неведнъж го заплашваше със смърт. На императора не му липсваха идеи. Назначи например Клавдий в Жреческата колегия и му заповяда да плати за тази чест 80 милиона сестерции на държавната хазна. Нещастникът не можа да откаже приемането на честта, но от друга страна нямаше толкова пари. Разори се и задлъжня на хазната.
Клавдий се спаси от смърт само заради това, че беше смятан за съвсем безвреден неудачник. Интересуваше се от история. Беше писал за гражданските войни, за образуването на Империята, за Картаген и за тайнствения народ на Етрурия. Тези научни трудове бяха най-добрият параван за вече 50-годишния мъж. Водеше спокоен и отдаден на изследвания живот в императорския двор, който бе изпълнен с престъпни интриги, и съвсем не се тревожеше, че беше посмешище за всеки един роб.
В края на януари 41 година Калигула беше убит от офицерите на личната си охрана. Тогава на Палатина се провеждаха ежегодните зрелищни игри в памет на императора Август. Последният ден, 24 януари, Калигула отрано гледаше представлението. Излезе от театъра около един часа, за да се изкъпе и нахрани в двореца. Отпред вървеше Клавдий заедно с двама високопоставени сенатори: Валерий Азиатик и Марк Виниций. Тази тройка се отправи през двореца към главната постройка. Императорът обаче, придружен от един сенатор, неочаквано зави към закрития вход. Там стояха група момчета, пристигнали чак от Азия: те щяха по-късно да участвуват в представлението. Калигула заговори с тях. В този момент трибунът на преторианците, Херея, го удари с меча си в гърба. Раната не беше смъртоносна, защото острието се хлъзна по ключицата. Калигула извика и пробяга петнадесетина крачки. Пътя му препречи трибунът Сабин, който заби меча си направо в гърдите му. Върху поваления император се нахвърлиха двайсетина от съзаклятниците. Нанесоха му около тридесет рани.
Ако Клавдий не беше влязъл в двореца, щеше да сподели съдбата на племенника си. Заговорниците имаха намерение да избият цялото семейство на владетеля. Тогавашната жена на Калигула беше хваната малко по-късно, плачеща над окървавения труп. Един от офицерите заби меча си в шията й, а малката й дъщеричка разби в стената.
Повечето от преторианците съвсем не желаеха връщането на Републиката, към което се стремяха някои от офицерите и сенаторите. Войниците, лишени от военачалниците си, като не знаеха какво да правят, обикаляха по целия дворец. Изведнъж един от тях, а беше вече тъмно, забеляза нечии крака, които се подаваха иззад завесата на верандата. Дръпна завесата и видя Клавдий. Извика:
— Да живее императорът!
На 9000 преторианци никой в столицата не се осмели да се противопостави. Клавдий, историкът и чудакът, стана император.
През всичките години на своето управление той беше предмет на всеобщ присмех. Наистина някои външни черти — леко клатещата се глава, куцането с единия крак, заекването — придаваха на Клавдий несериозен вид. Надсмиваха се и над някои негови слабости. Обичаше да си похапва често и много. Разказваше се, че когато веднъж председателствувал съдебно заседание, подушил миризма на ястия, готвени някъде наблизо. Веднага напуснал трибунала и отишъл непоканен на това празненство. Обикновено в голяма компания разговаряше непринудено и искаше всички да се чувствуват свободно, като у дома си. Във връзка с това злите езици разказваха, че искал със специално разрешение да позволи на своите гости „да пускат въздух“ според волята си, защото научил, че някой се разболял от боязливо стискане. До такава степен обичаше играта на зарове, че играеше дори и тогава, когато го носеха на носилка. Беше посветил и научен труд на тази игра.
Върху Клавдий като владетел и човек паднаха и по-сериозни обвинения. Все пак този, който безпристрастно би наблюдавал хода на основните държавни въпроси, трябваше да признае, че от времето на Август Империята не е била така правилно и разумно управлявана както при Клавдий, който притежаваше голям организаторски талант и се отнасяше сериозно към своите задължения. Познаването на историята се оказваше сега много полезно, както е полезно за всеки, който има намерение да се посвети на политическа или обществена дейност.
Клавдий почиташе паметта на майка си Антония. Ценеше хората, с които беше свикнал в нейния дом по времето, когато беше „малък човек“, едва понасян. Тези хора бяха освободените роби. Издигна ги всичките. Те имаха постоянен и лесен достъп до императора, защото бяха членове на Клавдиевата „фамилия“. Не заемаха наистина обичайните почетни длъжности, но упражняваха истински контрол над всички нишки в държавното управление, които се събираха в императорския дворец. Владетелят не можеше лично да контролира всички дела в огромната империя. Даваше само общите насоки. Материалите му бяха представяни от тях, те предаваха и нарежданията му надолу. Императорът с цялото си съзнание ги привличаше за съвместна работа, защото освободените роби бяха по-лоялни и по-зависими от него, отколкото големите аристократи, сенатори, благородници. Те работеха по-плодотворно и по-съвестно, отколкото тези велики господа, които и без друго на свой ред биха предоставили цялата тази работа на своите освобожденци или роби.
Клавдий имаше неколцина най-доверени хора: Полибий и Нарцис, Посид и Калист, Харпокрас, Палас и Феликс. Те си разделиха администрацията. В техни ръце премина ръководството на канцеларията (а колко петиции, доклади, предложения влизаха на ден в нея и колко отговори и нареждания излизаха от нея!), контролът върху финансите на двора и държавата, надзора над правосъдието.
Заради това „управление“ на освободените роби много се злословеше срещу императора. Наистина и предишните императори използуваха услугите на своята фамилия в държавните работи, обаче не толкова нашироко и не толкова последователно. Ропотът на аристократите, че неотдавнашните роби решават най-важните проблеми, беше разбираем, но това не бе истинска заплаха. Безпокойството идваше от друго: съперничеството, което освобожденците водеха помежду си за влияние и богатство. Това беше един вид взаимен контрол. Обаче на каква цена! Интриги непрекъснато разтърсваха двора и се заплитаха почти във всеки по-важен държавен въпрос.
Феликс успя да използува едно такова разиграване и единствен от всички освобожденци получи важен държавен пост — пост, който трябваше да му донесе ръката на прекрасната Друзила. Тогава той очевидно не можеше да предвиди това.
Това се случи през 52 година, или единадесетата година от управлението на Клавдий. На императора бяха представени двайсетина оковани еврейски благородници. Сред тях беше и тогавашният първосвещеник Ананий, както и предишният Йонатан. Затворниците бяха изпратени в Рим от наместника на Сирия Умидий Квадрат. Като човек с по-висок ранг, той упражняваше контрол и над Юдея, макар че по принцип в тази страна управляваше отделен служител, носещ титлата прокуратор. Ала тогавашният прокуратор на Юдея Куман не успя сам да се справи със страшните безредици, които избухнаха по вина на евреите и самаряните — невъзможно беше да разреши това. По молба на самаряните Умидий Квадрат се зае с въпроса. Пристигна в Юдея, разучи на място нещата, два пъти издаде присъда и двата пъти различна. По това време започнаха да се разпространяват слухове, че евреите подготвят въстание. Квадрат замина за Ерусалим, увери се, че няма непосредствена заплаха, но реши повече да не се бърка в работите на Юдея. Страхуваше се, че крайната присъда може да се окаже искрата, която ще запали пожара. По-далече от всякаква отговорност! Нека императорът решава! Окова еврейските благородници и ги изпрати в Рим заедно с Куман и Целер, военачалник на римските легиони в Юдея. Нареди също да замине за столицата на Империята делегация на самаряните.
Изправени пред Негово величество императора, евреите представиха развитието на събитията по следния начин:
„Самаряните предателски нападнаха галилейските богомолци, които отиваха на празника в Ерусалим. Загинаха няколко галилейци. Обърнахме се към прокуратора Куман да накаже виновниците, но той допусна самаряните да го подкупят и върна делегацията ни «с празни ръце». Тази новина предизвика огромно възмущение сред тълпите, събрали се в Ерусалим за чествуването на празника. Хиляди млади хора, горящи от жажда за отмъщение, веднага тръгнаха на Север към Самария. Нищо не помогнаха нашите молби и заповеди. В Самария се появиха и фанатици, които ние наричахме ожесточените. Това е вид тайна религиозна секта, над която нямаме никаква власт, напротив, тя враждува с нас. Водачите на ожесточените, Елеазар и Александър, се укриваха в Галилейските планини. Сега заедно с младите запалиха няколко самарянски села и изклаха жителите им. Там се случиха страшни неща. Но Куман, с помощта на Целер, бързо доведе в Самария римските кохорти. Много евреи загинаха, много отидоха в робство. Така кръвната дан беше изравнена и за двете страни. Тогава успяхме да повлияем на младите да сложат оръжие, да не причинят още по-големи нещастия на страната. За случилото се е виновен преди всичко Куман. Ако веднага беше разгледал въпроса за онова разбойническо нападение над богомолците, нашите със сигурност нямаше да допуснат самоволно отмъщение. Впрочем и преди това прокураторът безкрайно ни обиждаше. Веднъж, когато на двора пред храма се бяха събрали огромни тълпи богомолци, за да посрещнат спокойно празника, един от римските войници се съблече и се обърна с гръб към тях. Това предизвика всеобщо възмущение. Куман и Целер вместо да накажат виновника, доведоха в крепостта до храма нови отделения войска. При вида на войниците многохилядната тълпа се хвърли да бяга. Всички бяха сигурни, че всеки момент ще се стигне до клане. Колко хора загинаха тогава, като се тъпчеха взаимно из тесните входове и улички!“
Въпреки това показание положението на евреите пред императорския съд не беше завидно. Всеобщо беше очакването, че арестуваните големци ще заплатят с живота си за тези размирици. Та нали сами трябваше да признаят, че в тяхната страна се е стигнало до възмутителни прегрешения: народът се е осмелил да вдигне ръка срещу римската власт! Кой беше тук главният виновник, никой не се интересуваше. Истинското развитие на събитията и без друго не можеше да се пресъздаде. Задължение на поданиците бе покорно да търпят и спокойно да чакат справедливостта. Положението на евреите се утежняваше и от факта, че не самаряните и не Куман, а именно те бяха оковани. И така — наместникът на Сирия, който първи разгледа делото и най-добре познаваше положението в Юдея, застана против евреите. И накрая публична тайна бе, че много от императорските освобожденци бяха благосклонни към Куман и самаряните.
Във връзка с тези предвиждания императорската присъда беше истинска изненада. Клавдий заяви:
— Действителните виновници за безредиците в Юдея са самаряните. Затова присъствуващите в Рим членове на тяхната делегация трябва веднага да се арестуват. Те са виновни и ще получат смъртна присъда.
Прокураторът Куман не оправда доверието ни. Той носи отчасти отговорност за събитията в Самария. Ще бъде изпратен в изгнание. Военачалникът Целер е допуснал сериозни нарушения. Виновен е за смъртта на хиляди хора. Ето защо за назидание ще бъде наказан: да бъде влачен по улиците на Ерусалим, а след това съсечен.
Малко след тази присъда беше официално съобщено:
— За нов прокуратор на Юдея се назначава Марк Антоний Феликс. Предвид изключителното положение в тази страна под негова заповед минават всички римски военни части, намиращи се в Юдея, въпреки че по принцип прокураторите имат само цивилна власт.
Императорът не можеше да предвиди, че една година след заемането на поста Феликс ще получи и нещо повече, което също не се случваше на императорските прокуратори — ръката на прекрасната Друзила. Тя от своя страна, като се венчаваше за прокуратор-освобожденец, знаеше, че взема за мъж истинския владетел на Юдея. Какво значение имаше сега Береника и нейната нищожна ненавист?
Палас
Във винарните и в баните на Рим, под колоните на цирковете и в бръснарниците, с една дума навсякъде, където се говореше за политика и за най-новите клюки, въпросът за издадената присъда над евреите дълго време предизвикваше оживени спорове. Откъде дойде този неочакван обрат на нещата? Тези, които бяха оковани във вериги, сега бяха свободни и тържествуваха. Тези, които трябваше само да бъдат свидетели, отидоха в килиите на смъртта. А колко сурови наказания понесоха прокураторът и военачалникът! Кой е този, който можа да повлияе толкова силно върху решението на императора?
С едно бяха съгласни всички: тук някаква роля е изиграл цар Агрипа. В момента той беше в Рим и известно беше, че при необходимост с желание помага на своите единоверци, защото независимо от това, че мислеше по гръцки, не скъсваше религиозните си връзки с еврейството. Клавдий се съобразяваше с неговата дума. Все пак царят на Халкис не би успял да се противопостави на мнението на освободените императорски роби, ако те действуваха единомислено. Значи между тях е настъпил някакъв раздор. И нищо чудно, защото те непрекъснато водеха помежду си подмолна война. Интересното беше само едно — какво бе в момента разпределението на силите и кой срещу кого се бореше?
Ключ за разрешаване на загадката стана назначаването на Феликс. От този момент тайната на присъдата се изясни. Щом печелеше Феликс, то неминуемо зад всичко това стоеше неговият брат Палас. А щом се намесваше Палас, това означаваше, че в цялата тази работа е замесен и някой по-силен. Обяснението беше просто — през последните години това можеше да бъде само жената на императора. Наистина, тя не беше много благосклонна към евреите. Но защо тогава те бяха освободени от наказанието? Това неминуемо беше извършено само с една цел — да се успокои населението на Юдея и да се улесни управлението на новия прокуратор.
Дали беше правилно твърдението, че Палас и жената на императора действуват единомислено? За хората, които добре познаваха нещата в императорския двор, нямаше никакво съмнение. Според тях ролята, която имаше освободеният роб, не се дължеше само на високия му пост. Наистина той беше много важен и преди всичко доходен, защото Палас беше в непосредствена близост до императора и отговаряше „за финансите“. Постът бе скромен, но на практика даваше възможност на освободения роб да контролира не само финансите на цялата Империя, но и частните богатства на владетеля. Но това само по себе си не можеше да бъде достатъчна основа за силата на Палас, не можеше да оправдае високомерието му, за което хората говореха дълги години след това. През живота си той беше дал много доказателства за надменността си, беше се постарал също и да покаже блясъка на своето величие на бъдещите поколения.
Половин век след описаните тук събития, на паметника на Палас — израз на неговата мания за величие — се натъкнал известният тогава аристократ и политик, а също така и добър писател Плиний Млади.
Веднъж той пътувал в своята носилка от Рим до близкото градче Тибур. В тази прекрасна планинска местност Плиний притежавал една от многото красиви вили. От покрайнините на Рим по протежение на целия път се издигаха прекрасни гробници. Това можеше да се види по всички пътища, излизащи от града, тъй като по това време не се правеха отделни гробища. Тези, които бяха завършили своя земен път, придружаваха по пътищата бързащите за някъде пътници. Гробниците бяха изработени от бял камък или мрамор, украсени с фрески и статуи, заобиколени с градинки. Надписите на плочите точно информираха кой е погребан тук, какво е постигнал през живота си; върху тях намираше израз и скръбта на семейството и близките, понякога бяха изписани морални наставления като завещание на починалия, а дори и шеги. За своя вечен дом римляните се грижеха още приживе и то с голямо усърдие. Ако не притежаваше семейна гробница, римлянинът си построяваше или пък поръчваше на своите наследници в завещанието си да построят гробница. Бедните и робите, тези, които не можеха да си построят гробница, се записваха в специални дружества-колегии и срещу малки парични суми си осигуряваха прилично погребение и място в общи гробници. Затова пък новозабогателите и особено освободените роби се изсилваха да строят огромни гробници, за да направят впечатление на бъдещите поколения. Тази парвенющина, свързана с големи разходи, засягаща задгробния път на човека, беше предмет на чести критики на съвременните сатирици. Като разглеждал прекрасните паметници на починали величия, Плиний трябва да си е припомнил една сцена от комична повест, написана преди 50 години, по времето на Палас. Автор на повестта бил Петроний. Един от героите на тази повест, освободеният роб — милионерът Трималхион — се обръща със следната реплика към приятеля си:
— „Кажи, скъпи приятелю, нали ще ми построиш паметника, така, както ти поръчах? Много те моля до краката на статуята ми да направиш кученцето, венци, съдове с благовония и всички битки на Петраитес, за да мога с твоя помощ да живея и след смъртта. Освен това нека бъде с ширина сто стъпки, а в дълбочина — двеста, понеже искам около праха ми да растат всякакви плодове и много лози. Много глупаво нещо е човек да има хубав дом приживе, а там, където ще обитава по-дълго, да бъде запуснато. И затова искам непременно да се напише: «Този паметник не става собственост на наследника». Аз и в завещанието ще се погрижа никой да не може да ме обиди след смъртта ми и ще оставя един от моите освободени роби да пази гроба, та хората да не тичат до паметника ми по голяма нужда. От тебе искам да ми направиш и кораби, които вървят с пълни платна, и да ме изобразиш как седя на трибунала, облечен в тога с пурпурна обшивка и с пет златни пръстена, и как изсипвам от кесията пари сред тълпата: нали помниш какво угощение дадох, по два денария за човек? Ако искаш, може да направиш и триклиния, и как вътре гостите пируват. От дясната ми страна ще поставиш статуя на моята Фортуната с гълъб в ръка, и нека да води кученце за каишка; също и моя любимец и много амфори, замазани с гипс, за да не се разлее виното. Може да направиш и една счупена урна, а над нея — плачещо момче. По средата — часовник, та който погледне колко е часът, ще не ще, да прочете името ми. Освен това си помисли хубаво дали този надпис ти се вижда добър: «Тук почива Гай Помпей Трималхион Меценациан, избран в негово отсъствие за член на колегията на жреците на Август. Той можеше да заеме всяка служба в Рим, но не поиска. Беше честен, храбър, верен. Издигна се от малко, остави тридесет милиона сестерции и никога през живота си не е слушал философ. Сбогом! Сбогом и на теб, пътнико.»“*
[* Петроний, Сатирикон, 71 (превод Л. Стаф: Петроний. Пирът на Трималхион, Варшава, 1963). В български превод: Петроний, Сатирикон, превод Димитър Бояджиев, Н.К., С., 1981, с. 67.]
Дали Петроний, иронизирайки новобогаташкото високомерие на Трималхион, не е имал предвид Палас, когото лично познавал като негов съвременник и приближен на императорския двор? Това е твърде възможно. Във всеки случай надписът на гробницата на освободения от императора роб е бил също така високопарен и близък до този, който е проектирал за себе си Трималхион. Плиний открил този надпис, като разглеждал по пътя за Тибур надгробните плочи. Неочаквано той заповядал на хората си да спрат край един от тези камъни. Подробно прочел и дори накарал да се препише надписът, който съобщавал, че тук почива прахът на Марк Антоний Палас, финансист на императора Клавдий, като се изброявали неговите заслуги и титли. Такова представяне на умрелите било прието за надгробните надписи. Но не това спряло вниманието на Плиний. Изумило го последното изречение, което съответствувало на глупостта на Трималхион: „За неговата вярност и преданост към владетеля сенатът го удостои с преторско звание и 5 милиона сестерции, но той се задоволи само с титлата.“
Бележката за това интересно решение на сената силно заинтригувало Плиний. Той се постарал да я намери в държавния архив, а след като се запознал с пълното съдържание на документа, се изпълнил с възмущение. Достатъчно е да се приведат някои извадки от писмото му, написано по това време до един от неговите приятели:
Решението на сената е пълно с толкова много похвали, по-скоро бих казал сърцеизлияния, че този пищен надгробен надпис в сравнение с него изглежда твърде скромен. Не знам дали да смятам авторите за хора с чувство за хумор или по-скоро за нещастници. Бих ги нарекъл шегаджии, ако това отговаряше на властта и авторитета на сената. Бих ги съжалил, но кой може да бъде толкова нещастен, та да позволи толкова да го унижат? Все пак, какво е означавало всичко това? Жажда за кариера? Кой е този луд, който иска да направи кариера, унижавайки себе си и обществото! И то в такава държава, в която се е смятало, че най-голямата полза и гордост е да се хвали най-напред Палас.
Не е важно това, че на роба Палас са признали преторска титла, та тя се признава от роби. Да не говорим за това, че не само са молили Палас да носи златния сенаторски пръстен, но и са го принудили, та нали иначе ще бъде накърнено величието на сената, ако някой с титлата „претор“ носи железен пръстен. Всичко това са дребни неща, които могат да не бъдат забелязани. Но трябва да обърнем внимание на нещо друго: от името на Палас сенатът благодари на императора, който се отнесъл с уважение към своя освободен роб и дал възможност на сената да окаже благосклонност към него. Какво по-прекрасно за сената от това да бъде мил към Палас?
Четем по-нататък, че сенатът е искал да изплати на Палас от държавната съкровищница 5 милиона сестерции. И колкото повече Палас се противопоставял да приеме парите, толкова по-силно сенатът молил бащата на всички, императора, да го принуди да отстъпи. Само това е липсвало! Да се водят официални разговори с Палас и да го молят да приеме дара на сената! Лично императорът трябвало да покровителствува и защищава тази излишна и празна скромност на освободения роб! Палас отблъснал парите. По-нагло не е могъл да постъпи. Сенатът дори и това похвалил, въпреки че се преструвал на засегнат. Обърнал се със следните думи към владетеля: „Понеже, сияйни наш владетелю и баща на всинца ни, сметна за правилно да отмениш, по молба на Палас, онази част от постановлението, която му признаваше 5 милиона сестерции, сенатът обявява, че и при това положение ще приеме волята на императора…“. Представяш ли си тази сцена? Палас поставя вето на решението на сената, сам ограничава своите почести, отказва да приеме 5-те милиона, уж това е твърде много, но взема преторската титла. Като че ли това е по-малко.*
[* Плиний Млади, Epistulae, Откъси от писмо VIII 6.]
Толкова за Плиний. А каква е била изключителната заслуга на Палас, за която сенатът взел това паметно решение? Освободеният роб е представил проект за нов закон:
„Свободна жена, която се свърже с роб — извършва престъпление и трябва да бъде наказана. Ако е направила това без съгласието на господаря на този роб, сама става робиня, а ако го е извършила с негово знание — към нея трябва да се отнасят като към свободна робиня. Това важи и за децата, родени от такава връзка.“
Проектът на Палас бил приет възторжено от сената и придобил законно право на специален указ, който подробно предвиждал всички случаи, които практиката може да поднесе. Например: дъщеря на свободен гражданин живее с роб със съгласието на баща си, но против волята на господаря на този роб — или пък обратното — без съгласието на баща си, но със знанието на господаря; жена се свързва с роб на сина си; роб, с който живее свободна жена, има няколко господари.
Разбира се, сравнително по-често се е срещало обратното положение: свободен мъж да живее с робиня. Това се е смятало за нещо напълно нормално и с нищо не заплашвало моралните и обществените позиции на този мъж. Нещо повече, всеобщо било схващането, че е много по-добре да си вземеш робиня, отколкото да ухажваш някоя госпожица или омъжена жена, а още по-лошо е да се обвържеш с веригите на брака. В най-лошия случай господарят на робинята би могъл да обвини любовника й в нарушение на закона за частната собственост или пък да има претенции към родилото се дете от тази връзка.
Не трябва да смятаме, че постановленията, чийто инициатор бе Палас, са влошили положението на робите. Напротив, точно през този период законът застава в тяхна защита. Това имаше свои конкретни причини. Вече не се водеха големи завоевателни войни и притокът на роби намаля, а цената им се повиши. През 19 година излезе заповед, която ограничаваше свободното разполагане с живота на робите; от този момент господарят можеше да определя свои роби за борба с диви зверове на цирковата арена, след като получи съгласието на специално създадената служба. През 20 година беше издаден закон, според който робите, заподозрени в дадено престъпление, подлежат на същата съдебна процедура, както и свободните граждани. Тези закони излязоха още по времето на Тиберий. А Клавдий издаде разпореждане, че всеки роб, болен или инвалид, изгонен от господаря си, получава свобода, а ако господарят убие такъв роб, то той отговаря за убийство пред закона.
Тези роби, които живееха в градовете, имаха голяма свобода. Свободните мъже в Италия никога не са били много. От страната ги откъсваха дългите години на военна служба, административна кариера и търговски интереси в провинциите. При тези условия беше лесно за робите да си намират свободни жени, особено от бедните слоеве. Тези случаи зачестиха и предизвикваха различни житейски усложнения, поради което властите решиха веднъж завинаги да ги прекратят. Тогава излезе този закон, който в продължение на пет века регулираше отношенията на робите със свободните граждани. Много бащи, които ругаеха нахалството на робите и безсрамната свобода на жените, приеха с истинска радост проекта на Палас. Почестите, с които го обсипаха, намериха пълно признание в общественото мнение. Палас знаеше, че такава ще бъде реакцията на сената и обществото, и точно затова реши сам да предложи проекта. Но това имаше и парадоксална страна, дори, бих казал, забавна. Авторът на законопроекта до неотдавна беше роб. Неговият брат Феликс, който беше първоначално женен за мавританска княгиня, също доскоро беше роб, а две години след като законът влезе в сила, той се ожени за царицата на Юдея. Разбира се, че законопроектът формално не засягаше освободените роби, но всичко това не мина без кисели физиономии и злъчни забележки.
Лесно му е било на Плиний да пролива сълзи над падението на сената. Още по-лесно му е било да извика:
— Колко хубаво е, че не съм живял през тези времена!
Но ако му се наложеше и той да присъствува на заседанието, което благодареше на Палас за спасителния проект и обмисляше каква трябва да бъде наградата, и той щеше да гласува както всички. И веднага след това щеше да намери оправдание за думите си.
Решението на сената, което даде на Палас преторското звание и милионите, от които той великодушно се отказа, беше взето на 23 януари 52 година. Това бе същата година, в която императорът издаде присъдата си над евреите и в която Феликс стана господар на Юдея. Добра беше тази година за братята-освобожденци. Единият стана прокуратор, с изключителни пълномощия, а другият — претор, член на сената.
Тези почести не се изсипваха върху тях, без да имат някаква дълбока причина. Високомерието и влиятелността на Палас се дължеше на това, че той опитно водеше трудната игра още преди четири години.
През есента на 48 година в двора на Клавдий се разигра голяма трагедия. Освободеният роб Нарцис отвори очите на императора, като му откри, че жена му Валерия Месалина от години му изневерява. По това време тя се забавляваше с Галий Силий. Разяждан от болка и страх, владетелят незабавно се завърна от Остия в Рим и отиде веднага в казармата на преторианците. Там бяха докарани всички нейни любовници и на часа обезглавени. Месалина направи опит да се добере до мъжа си и да го омилостиви, но Нарцис владееше положението и не допусна нито нея, нито най-старата весталка, която искаше да помоли императора поне да изслуша жена си. Същата вечер Клавдий заповяда: „нещастницата“ — той употреби точно това определение — да му се представи на следващия ден и да обясни всичко. Въпреки че някои смятаха това като довод за изключителната слабост на императора, той постъпи разумно. Изневерите на Месалина имаха политически аспект, не бяха напразни съмненията, че се подготвя преврат, за да седне на трона нейният „мъж“ Силий. Сега след предотвратяването на преврата и наказването на всички виновници, остана само личната обида на излъгания съпруг. Клавдий можеше да си позволи великодушие, та нали Месалина беше майка на неговите две деца: 7-годишния Британик и малко по-голямата Октавия. Независимо от вината и безразсъдството на Месалина, невъзможно беше да се лишат децата от нея.
Нарцис предвиждаше какви ще бъдат действията на Клавдий и затова, след като чу тези думи, изтича при офицера, който беше на пост, и нареди:
— Веднага да се изпълни присъдата над Месалина!
За по-голяма сигурност заедно с войниците, които отидоха да изпълнят присъдата, той изпрати и един от своите приближени.
Те намериха императрицата в нейните прекрасни градини, които някога принадлежаха на Лукул. Лежеше на земята, плачеше и съжаляваше. Търсеше някаква надежда, а от време на време избухваше в гняв. С нея беше само майка й Домиция Лепида. Те никога не бяха живели в съгласие. Сега тя беше дошла при нея и я съветваше:
— Недей да чакаш своя убиец! Животът ти вече изтече. Единственото, което можеш да направиш за себе си, е да умреш с чест.
Войниците разбиха със сила желязната врата, трибунът се изправи мълчаливо, но затова пък приближеният на Нарцис не щадеше обидните думи. Най-после Месалина разбра, че е дошъл краят, взе в ръката си кинжала и треперейки, се опита да го забие в гърдите си. След това посегна към шията си. Загубил търпение, офицерът натисна кинжала и кръвта рукна.
Вестта за смъртта на жена си Клавдий прие с привидно равнодушие. Някои се учудиха на поведението му, а други се възмутиха. Пред лицето на тази трагедия запазването на спокойствие беше единственото правилно нещо, което императорът можеше да избере. Дълбоко в себе си Клавдий не можеше да се примири с мисълта, че Месалина не е жива — прекрасна жена, любима и ненавиждана, майка на децата му. Само веднъж за момент се вдигна завесата на неговата тайна за постоянно живата памет по Месалина. Известно време след смъртта й, когато прислугата сервирала, той се обърнал и попитал:
— Защо не идва господарката?
И може би точно заради това, че Месалина беше в мислите и сърцето му, Клавдий реши отново да се ожени. Като взе това решение, той прекрачи клетвата, която даде на преторианците си след разкриването на изневярата на Месалина:
— Тъй като досегашното ми семейство не беше добро, то отсега нататък аз ще живея в безбрачие. Ако не удържа клетвата си, съгласен съм да ме убиете!
Това все пак беше казано в момент на раздразнение. Наистина браковете му не бяха сполучливи. Първите два брака завършиха с развод. С Ургуланила заради изключително свободния й начин на живот и подозрението, че е участвувала в някакви престъпления; с Елия Петина за дребни, но досадни недоразумения. Третата му жена беше Месалина.
На коя от прекрасните госпожи на Рим щеше сега да се падне честта да влезе в палатинския дом?
Въпросът беше от голямо значение за освободените роби. Клавдий беше вече почти на 60 години и здравето му беше разклатено. Трябваше да се мисли за бъдещето. Ясно беше, че една нова императрица ще надживее съпруга си и ще окаже голямо влияние при избора на следващия владетел.
В цялата тази трагедия с Месалина Палас запази пълен неутралитет. Не се противопостави на Нарцис, защото Месалина беше враждебно настроена към всички освободени роби, приближени на императора, но и не го подкрепи, защото от години си съперничеха с него за надмощие и влияние, ала при създаденото положение нямаше намерение да остане настрана.
Всеки един от тях поддържаше различна кандидатура. Нарцис, който се сдоби с особен авторитет в двора за проведената акция против Месалина, направи грешка, може би от прекалено голямо внимание. Предложи на императора да се ожени отново за Елия Петина, която вече веднъж беше негова жена! Нарцис представи аргументите си по следния начин.
— Елия е добре известна на императора, знае се какво ще бъде нейното поведение и какво може да се очаква от нея. Клавдий има от нея дъщеря Антония, която е най-голямото живо дете на императора, защо пък Елия да не се погрижи за осиротелите деца на Месалина?
Но все пак повторен брак с една и съща жена изглеждаше неприемлив. Планът бързо се сгромоляса и Нарцис наблюдаваше със завист, че истински шансове имат само кандидатките на неговите конкуренти Калист и Палас.
Калист се изказваше за Лолия Павлина, която произхождаше от изтъкнат род: дядо й е бил един от съветниците на императора Август и нещо повече, макар за кратко време Лолия е била вече императрица като жена на предшественика на Клавдий — Калигула. Наистина този брак бил сключен по един обикновен начин. Някой в присъствието на Калигула казал, че бабата на Лолия била на времето си най-прекрасната жена в Рим. Самата Лолия била жена на Мемий Регул, наместник на императора в Балканските провинции, и пребивавала там заедно с него. Императорът им заповядал веднага да се явят в Рим и да се разведат, а след това се оженил за Лолия. По време на сватбата починалият баща на Лолия бил заместен от доскорошния й мъж. Семейният живот на Калигула и Лолия бил кратък. Като оставил Лолия, императорът издал специална заповед, в която й забранявал да се омъжи отново. Жена, която е била съпруга на император, не може в бъдеще да дели леглото си с друг.
Лолия имаше още едно положително качество, тя притежаваше приказно богатство. Един от съвременниците пише:
„Видях Лолия Павлина, жената на Калигула, на едно малко тържество, по-скоро на един скромен годеж. Тя цялата беше обкичена със смарагди и перли, които блестяха по главата й, по ушите, по шията, по пръстите. Общата им стойност се оценяваше на 40 милиона. Това не беше подарък от владетеля, а наследство от дядо й, спечелено от грабежите в провинциите.“* И накрая според мнението на Калист Лолия беше бездетна и можеше да се очаква, че тя ще обгради с искрени грижи сираците на императора.
[* Плиний Стари, Naturalis historia, IX, 117.]
Ако Лолия можеше да предвиди колко скъпо ще заплати за амбициите си да се ожени втори път за римския император! А коя беше избраницата на Палас?
Агрипина
Палас описваше своята кандидатка по следния начин: тя е прекрасна жена, в най-хубавата си възраст, тридесет и две години, пълна с темперамент и енергия, която с чест представя величието на големите традиции. Правнучка е на Цезар Август, родна сестра на предишния император Калигула и е била жена на един от най-изтъкнатите аристократи, Гней Домиций. Вярно е, че е племенница на самия Клавдий, което може да се смята като близко родство за един брак, но нали преди всичко е важно една жена от управляващия род да не внесе блясъка му в обикновен дом. Още повече, че от брака си с Домиций Агрипина има син, наследник на род, който с величието си почти не отстъпва на императорския. Няма ли да е по-благоразумно той още по-силно да се свърже с династията?
Палас имаше пълно право, като подчертаваше изтъкнатия род на Домициите Ахенобарби. Преди век Луций Домиций бил един от най-върлите противници на Гай Юлий Цезар. При войните с Помпей той загинал в битката при Фарсалос. Неговият син Гней се свързал с убийците на Юлий Цезар и станал смъртен враг на Октавиан, наречен по-късно Цезар Август. Затова пък синът на Гней, който носел името на дядо си — Луций, подкрепил новия режим и като награда за това получил най-високи почести и ръката на дъщерята на Антоний, племенницата на самия Цезар Август. Същият Луций е бил известен с три неща: прекрасно умеел да язди; устройвал такива кръвопролитни и жестоки гладиаторски борби, че Август наредил те да бъдат прекратени; предвождал военни походи в Германия, зад Дунав и Рейн. Бил надменен, безмилостен, обичал разкоша.
Съгласно традицията на Домициите синът на Луций беше наречен Гней. По характер много приличаше на баща си. Веднъж на един тесен алпийски път така подплашил умишлено конете, че прегазил едно момче. Постъпваше лекомислено. Близо до дома си край свещения път построи прекрасна баня за гражданите, но неизвестно по какви причини отказа да изплати наградите на победителите в състезанията, устроени от него. Богатството и влиянието на рода му осигуриха прекрасна кариера. Достигна високи постове, а през 28 година със съгласието на тогавашния император Тиберий получи ръката на Агрипина и по този начин се сроди с императорския дом, защото Агрипина беше внучка на брата на Тиберий.
Когато се омъжваше, момичето бе едва на 12 години. Единственото дете от този брак се роди 9 години по-късно, в средата на декември 37 година. Раждането мина тежко, плодът беше лошо разположен в утробата на майката и се роди с краката напред. Роди се момче. Появи се на този свят в малкото крайморско градче Анций, разположено на 35 мили южно от Рим. Тази местност много се харесваше, защото тук човек можеше да се радва на морската вода и чистия въздух, без да се откъсва от живота на столицата. Неаполският залив беше несъмнено по-хубав, но той беше по-далече. Сред прекрасните домове, които като венец обграждаха Анцийския залив, се намираше и малкият императорски дворец и вилата на Домициите, в която Агрипина пребиваваше често и с желание.
Синът на Гней Домиций по традиция бе наречен Луций. Баща му не беше лишен от чувство за хумор, а изглежда познаваше добре своите качества и тези на жена си. В момента, в който прие поздравленията за сина си, каза:
— От мен и Агрипина не може да се роди нищо добро!
Изглежда, че момчето започваше живота си под щастлива звезда. По това време на императорския трон от осем месеца седеше братът на майка му — Калигула, а това означаваше, че малкият Луций Домиций беше племенник на владетеля на империята. Нещо повече, Калигула се отнасяше към трите си сестри с изключително внимание. Най-голямата от тях беше Агрипина. По-младата с една година от нея се казваше Друзила, а най-малката — Ливила.
С един от първите си декрети императорът разпореди официалната клетва да завършва с думите: „Цезар и неговите сестри ще ми бъдат по-скъпи от децата ми и от моя живот“, а служебните доклади и рапорти — с думите: „Дано всичко да бъде успешно, добро и щастливо за Гай Цезар и неговите сестри.“
Много бързо стана известно, че Калигула е душевно болен (баба му Антония отдавна подозираше това). Към своите сестри и особено към Друзила той хранеше не само братски чувства. Отне я от мъжа й и нареди да се омъжи за Емилий Лепид, негов приятел, а всъщност, се отнасяше с нея като към своя жена. Когато Друзила почина през 38 година, Калигула се отчая, започна да страни от хората, не взе участие дори в погребението, по цели дни стоеше затворен във вилата си над Албанското езеро и играеше на зарове. Една нощ скочи и нареди бързо да бъде откаран до Сиракуза в Сицилия. Завърна се оттам брадясал и отслабнал. Обяви всеобщ траур, затвори съдилищата, забрани всички тържества, забрани смеха, къпането и дори семейните тържества. Който нарушеше забраната, го чакаше смъртно наказание.
С декрет на сената Друзила получи титлата „Августейша“. Една нейна златна статуя беше поставена в залата за заседания, другата — в храма на богинята Венера, където беше уреден и специален олтар. Беше създадена специална жреческа колегия, съставена от мъже и жени, която извършваше богослужения в памет на Божествената. Отсега нататък жените, като даваха показания, се заклеваха в името й. Като божество тя носеше прозвище „Пантеа“ — богиня на богините.
Сенаторът Гемин, заклевайки се, обяви:
— Видях със собствените си очи как Божествената Друзила, Августейшата Пантеа отлетя към небето й разговаряше с други божества. Ако в този момент не казвам истината, нека бъда погубен аз и моите деца.
Като награда за истината, която каза, и за своята гражданска доблест той получи 1 милион сестерции.
По това време в далечна Палестина, в царския род на Ирод, се роди момиченце. В памет на божествената сестра на Калигула я нарекоха Друзила. Същата, която след 15 години стана жена на Феликс — освободения роб.
Накрая траурът беше вдигнат и лудият, седящ на императорския трон, малко се разнообрази, като се ожени за Лолия Павлина. Но не забрави Друзила. През 39 година отпразнува нейния рожден ден с прекрасни игри. Първият ден имаше състезания с колесници, борби на диви зверове и на хора със зверове. На арената паднаха 500 най-различни диви животни, докарани от пустините на Африка и горите на Европа. Толкова бяха убити и през втория ден. На населението беше дадено угощение, а на сенаторите и жените им — богати дарове.
Агрипина и Ливила никога не се бяха радвали на такива симпатии от страна на своя брат, както починалата им сестра. В двора все пак се говореше, че Калигула поддържа с тях кръвосмесителни връзки. С това се обясняваше и фактът, че през 39 година той им подари живота след разкриването на заговора, в който бяха замесени и двете. Целта на заговора беше да се убие императорът и на негово място да се постави Емилий Лепид, мъжът на починалата Друзила и най-верен приятел на Калигула. И най-близките на владетеля му изневериха. Постъпките на душевно болния Калигула ставаха крайно опасни, особено за хората, които бяха в непосредствена близост до него.
Разкриването на съзаклятието стана, когато императорът и целият двор се намираха в отвъдалпийска Галия. Лепид беше убит веднага. Агрипина и Ливила бяха обвинени в съучастничество с предателя и в поддържане на любовни връзки с него. Най-тежки бяха обвиненията срещу Агрипина и за наказание и опрощаване на греховете тя трябваше да държи на коленете си през целия път до Рим урната с праха на Лепид.
В специално обръщение до сената императорът обвини сестрите си, че са се впуснали в безбожни дела и разврат. Нареди в храма на Марс Отмъстителя да се сложат три меча, символ на наказанието към тримата предатели — Лепид и двете сестри.
Агрипина и Ливила заминаха на заточение в Понтийските острови. Това бяха малки, почти безлюдни острови, с вулканичен произход, разположени край западното крайбрежие на Италия, срещу Неапол. Императорските сестри живееха там в бедност и забрава. Но въпреки това можеха да смятат, че към тях се бяха отнесли твърде великодушно. Калигула им каза без заобикалки:
— Имам не само острови, но и мечове!
Двегодишният Луций бе лишен от майчински грижи, а няколко месеца по-късно загуби и баща си. Той почина от естествена смърт — вследствие заболяване, което тогава се наричаше „воднянка“. Трябва да му се признае, че направи опити да спаси за сина си поне част от богатствата на семейството, които бяха застрашени след осъждането на Агрипина. И точно поради тези подбуди записа в завещанието си само една трета на сина си, а останалото на императора. Надяваше се, че това ще смекчи ненаситния владетел и той ще остави тази част от семейното богатство на сирачето. Като се имаше предвид колко големи бяха богатствата на Домициите, това щеше да му бъде достатъчно.
И все пак бащата се лъжеше. Калигула, присъщо на луд, лесно прахосваше милиони. Постоянно беше във финансови затруднения и безсъвестно заграбваше при най-малък повод богатства. Не пощади също така и тази част, която се падаше на Луций — взе всичко.
Момчето остана без родители и имот. Прибра го при себе си сестрата на баща Му Домиция Лепида. Като всички Домиции и тя беше властна и невъздържана. Малкият Луций скиташе из къщата изоставен и никому ненужен. За негови „възпитатели“ лелята определи двама роби. Единият от тях беше бръснар, а другият — танцьор.
Валерия Месалина, дъщеря на Домиция Лепида от втория й брак, понякога посещаваше майка си. От няколко години тя вече беше жена на Клавдий, а това можеше да се смята за добра партия за тази млада, красива жена с гореща кръв. Съпругът й беше значително по-възрастен от нея, непрестанно се ровеше в старите книги и от благата на този свят най-много ценеше яденето и виното. Беше посмешище за двора и напоследък по случай издигането си за член на Жреческата колегия загуби цялото си богатство. И при това Месалина беше бременна за втори път. Така че младата жена имаше прекалено много свои проблеми и тревоги, за да може да отдели, внимание на малкия си братовчед, който тичаше някъде из градината. Ако можеше да предположи колко трагично ще се свърже животът на децата й със съдбата на това изоставено от всички дете! Засега Луций и Октавия, дъщерята на Клавдий и Месалина, си играеха в разбирателство — те бяха почти на една възраст.
Януарските събития от 41 година, смъртта на Калигула и издигането на Клавдий изведнъж промениха положението на цялото семейство.
Месалина стана императрица, Агрипина и Ливила се завърнаха от Понтийските острови, а заграбеното от Калигула богатство беше върнато на вдовицата на Домиций и на сина му.
Веднага след завръщането си в Рим амбициозната Агрипина разви оживена дейност. Желаеше да догони тези две години, изпълнени с тревога и унижения.
Преди всичко искаше да си намери мъж богат, известен, който да бъде достоен за племенница на императора. За най-добър свой кандидат тя оцени Сулпиций Галба. Той произхождаше от добър род, беше заможен, в разцвета на годините си, беше се прославил вече като военачалник и наместник. Наистина той беше женен, но това не беше пречка за Агрипина. Кокетираше с него явно и необуздано. Сполетя я обаче неприятна изненада. Галба се оказа абсолютно нечувствителен към нея, а на един прием неговата тъща публично наруга съперницата на дъщеря си, при което се стигна до размяна на удари между двете знатни дами.
Агрипина успя обаче да разведе Пасиен Крисп, двукратен консул, ценен оратор, чест гост в двора на редица императори. За нея най-важно беше богатството му, оценено на 200 милиона сестерции. Допълнително удоволствие за нея от този развод беше това, че досегашната жена на Пасиен, Домиция, беше сестра на починалия мъж на Агрипина Гней и на Домиция Лепида. Същата тази Домиция беше фантастично богата и можеше да се попита защо малкия Луций не прекара годините на изгнанието на майка си при тази своя леля. Причината беше проста: бащите на Луций и Домиция, въпреки че бяха роднини, не можеха да се понасят. Водеха помежду си някакъв безкраен финансов процес, независимо че нищо не им липсваше. Ненавистта към брат си Домиция пренесе върху сина му. Така че за нея беше силен удар това, че мъжът й бе отнет именно от вдовицата на брат й! Това унижение тя не забрави никога.
Защо Пасиен се ожени за Агрипина? Вероятно воден от амбиция. Ласкаеше го това, че тя е племенница на императора. Благоразположението на владетелите той винаги високо ценеше. За да окаже уважение към предишния император, Калигула, той съпровождаше пешком носилката му като обикновен роб. А когато един път лудият го попита дали има като него интимни отношения със сестра си, той отговори покорно, без да засегне владетеля, а и едновременно в интерес на истината.
— Още не!
Преди всичко това той беше симпатичен човек. Най-голямото му удоволствие беше да посещава буковата гора около Тускуланското възвишение. Там растеше едно старо дърво с широка корона.
Пасиен го обичаше като човек и често го прегръщаше и галеше. А дървото му даваше най-сладките моменти от живота. Легнал под клоните му, той слушаше тихото шумолене на листата. Пиеше студено вино и прекарваше там безкрайни часове. Някои се смееха, че от време на време налива малко на своя приятел — дървото, от божествения нектар.
Бракът между Агрипина и Пасиен беше бездетен. Понеже и от брака си с Домиция той нямаше поколение, направи жена си и доведеното дете свои наследници. Беше дотолкова невнимателен, че осведоми Агрипина за съдържанието на завещанието си.
Това реши съдбата на почитателя на дърветата. Предвидливата съпруга и добра майка от страх да не бъде заменено завещанието, отрови мъжа си. Така поне решително и единогласно твърдеше целият Рим.
Именно поради успеха си, какъвто беше бракът й с Пасиен, Агрипина дълги години след завръщането си трябваше да бъде много внимателна. Постоянно я заплашваше заедно със сина й опасност от страна на Месалина.
Двадесет дни, след като Клавдий стана владетел през месец януари 41 година, Месалина роди син Британик. Това изключително много укрепи позициите й и засили влиянието върху мъжа й, което и без друго беше огромно. Тя предвидливо и безпощадно отстраняваше от него всички конкурентки. Преследваше всеки, който имаше нещастието да я настрои против себе си, дори несъзнателно. Безкрайната амбиция, подозрителността, завистта, животинският сексуален глад превръщаха тази красива жена в зловещо чудовище.
Императорът, абсолютно погълнат от нечовешки труд да заздрави Империята след четиригодишното управление на лудия, нямаше нито възможност, нито време да търси истината за всички обвинения, които тя му представяше. Беше видял през живота си много заговори срещу владетели, помнеше как беше убит Тиберий, почти беше свидетел на убийството на Калигула, при което самият той случайно се спаси от смъртта. Живееше в постоянен страх, че и срещу него се готви заговор. Изобщо беше страхлив. На всеки един прием в двореца присъствуваха и въоръжени преторианци. Когато посещаваше болни големци, та било и негови приятели, първо беше претърсвана стаята, а после леглото и дюшекът. Всеки, който идваше на аудиенция, беше претърсван, независимо от поста си, годините и пола. На секретарите на знатните му посетители взимаха дори перата и мастилниците.
И така пред Месалина се откриваше прекрасно поле за действие. Защо императорът да не повярва на собствената си жена, когато тя го предупреждава за някои хора, та дори и за най-близките му? Миналото ни поучава, че най-опасни са роднините и тези, които заемат високи постове.
Единствено освободените роби бяха в състояние да попречат на дейността на Месалина. Но те бяха скарани помежду си. Отначало някои се съюзиха с жената на владетеля, а други предпочетоха да запазят неутралитет. Това беше началото на управлението на Клавдий, новите хора още не бяха се укрепили на постовете си и все още не осъзнаваха своята власт.
Агрипина имаше сериозни поводи да се чувствува несигурна. Една от първите жертви на Месалина стана Ливила. Тя се завърна заедно с Агрипина от изгнанието, но беше невнимателна; често посещаваше своя чичо императора, а към жена му се отнасяше с горда надменност. Повлия и фактът, че Ливила беше особено красива жена. Доносчиците и шпионите бързо донесоха на Месалина добър материал: Ливила поддържа подозрително близки връзки с Луций Аней Сенека.
Сенека
Произхождаше от богато семейство, заселено в Кордова — Испания, и по това време беше на 45 години. Баща му беше известен като добър историк и прекрасен познавач на реториката. Самият Луций Сенека беше възпитан в Рим. Кариерата си дължеше на сестрата на майка си. По този повод по-късно той с благодарност написа:
„Та нали тя ме занесе на ръце в града, благодарение на нейните нежни майчини грижи си възстанових здравето след дълги боледувания. За да получа титлата квестор, тя широко използува връзките си и въпреки че нямаше смелост да провежда разговор или да приема изрази на особено уважение, то в името на моята работа нейната нежна любов към мен победи срамежливостта й. Не й попречиха нито нейното уединение, селската й скромност, запазена сред днешната безочливост на жените, тихият й нрав, за да се старае ревностно да издействува за мен висок пост.“*
[* Сенека, Ad. Helviam de consolatione, 19, 2 (превод Л. Йоахимович: Сенека, Диалози, Варшава, 1963).]
Своето влияние лелята на Сенека дължеше на това, че по времето на Тиберий мъжът й беше 16 години префект на Египет и почина по пътя, завръщайки се в Италия. Титлата квестор разкри пред Сенека перспективата за по-нататъшна кариера, защото му даде възможност да присъствува на заседанията на сената. Това беше голяма чест, но тя носеше в себе си трудни за предвиждане опасности. Веднъж по времето на Калигула се получи така, че Сенека трябваше да вземе думата в сената в присъствието на самия владетел. Говори прекрасно. Това събуди гнева и ненавистта на императора, който си въобразяваше, че е най-големият оратор на своето време. Над Сенека надвисна смъртна опасност. Застъпничеството на една жена, близка на императора, спаси способния сенатор. Тя успя да убеди Калигула, че Сенека е болен от туберкулоза и скоро ще умре. Така че защо да се занимава с този бълнуващ от треска испанец?
Това звучеше твърде правдоподобно. Сенека беше дребен, много слаб, като че ли живееше с последни сили. Наистина, като дете много боледуваше. Беше писал за това на един свой приятел:
Мъчно ми е, че те преследват чести хреми и високи температури, които са следствие на хронически катарални заболявания. Мъчно ми е, защото познавам това чувство. Подцених първите признаци на болестта — младите търпят неразположението и се отнасят с отвращение към боледуването. Но след това се предадох. Стигна се дотам, че хремата окончателно ме победи и аз отслабнах до крайност. Неведнъж съм искал да се самоубия, възпираше ме само напредналата възраст на изключително добрия ми баща. Знаех, че мога лесно да умра, но не знаех дали баща ми ще съумее да ме прежали.
Ще ти призная какво ме поддържаше тогава. Най-напред трябва да кажа, че това, в което вярвах, имаше силата на лекарство. Истинското удовлетворение има лечебно качество. А това, което ти поддържа духа, помага също и на тялото. Мене ме спасиха моите интереси. Станах от леглото и оздравях благодарение на философията. На нея дължа живота си. Много ми помогнаха и приятелите, които ме успокоя
