Автор: OFFNews Публикувана на 15 юли 2013

240 фенера полетяха в небето на 29-ия ден на протеста. Снимка: Сергей Антонов

Гаяне Минасян

Насилието е оръжието на слабите (Махатма Ганди)

Преди няколко дни станах свидетел на пускането на китайските фенери пред стадион Васил Левски. За мое учудване гледката много ме трогна. Защо, попитах се аз. Причината не бе в изключителната гледка в небето; не бе в меката, тихо-съзаклятническа обстановка пред стадиона. В какво тогава?

След няколко дни, докато се мъчех да разбера едно друго явление – озлоблението срещу протестите на някои, които имах за честни хора или пък интелектуалци, отговорът ми просветна.

Какво представляваше пускането на фенерите?

То бе една илюстрация, символ на убеждението на протестиращите, че ще променят нещата чрез нещо красиво, създадено от тях.

Всъщност не е ли това единственият начин да променяш света за добро?

Тези хора разчитаха да донесат промяна чрез нещо, което те самите сътворят, при това хубаво, пораждащо усмивка, радост и топли чувства.

Естествено, противниците на протеста не разбират ролята на символа; мястото на красотата пък е в детските книжки. За тях това е „лигаво”; протестът е „панаир”, „разходка” и не е достатъчно протест. Защо? Защото така не се сваляла мафия, без сблъсъци и „молотовки”, казват те и пръскат плюнки от злоба.

Но какво всъщност е мафията – това е система, изградена върху насилие и паразитиране.

Оказа се, че мнозина от „борците” срещу нея всъщност не разбират, че само ненасилието може да изиграе ролята на бъг в системата, изградена върху насилие.

И само съзиданието може да изиграе ролята на бъг в система, изградена на паразитиране. Единствено съзиданието и ненасилието са вирусът, чуждото тяло, на което тя няма да издържи.

И ако то устои, това ще бъде огромно, автентично чудо в българската история.

Въпросните хора не разбират, защото очевидно не искат да променят тази система; оказва се, че всъщност искат тя просто да работи в желаната от тях посока.

Затова и са готови да „дадат шанс” на едно откровено олигархично правителство и си затварят очите за безобразията, които извърши с рекордна скорост само за един месец.

За сметка на това търсят под вола теле сред хората, които мирно носят плакати по улицата, пускат фенери и правят фигури от чашки за кафе.

Какво съзидание, казват критиците; то трябва да е контролирано и линейно.

А протестът няма лидери, хаотичен е, не се знае накъде ще отиде, казват те. Ами такива, другари и другарки, са творческите процеси – никой не може да ги контролира и никой не знае накъде ще отидат. Кой писател знае точно каква ще излезе книгата?

Всеки истински творец знае, че книгата, картината или песента, за да оживеят истински, трябва да им позволиш в един момент да полетят – да поемат собствения си ход и ти да ги последваш.

На няколко пъти групички се опитваха да внушат определени послания или поведение, но просто не можаха да се впишат – нямаше кой да ги последва.

Хората, които държат на лидери, просто не познават реалния процес на творчество – той не търпи контрол.

Както каза един виден техен говорител, човекът е добър, докато е беден; щом стане богат, само държавата може да го принуди да е добър. Контрол му е майката, до дупка!

Тук е и причината, поради която критикуват протеста, че не бил предлагал алтернатива – ми какво ако спечелел, за кой друг щели да гласуват хората, какво щяло да се промени.

Такива хора не разбират – алтернативата не е нещо, което чакаш да ти сервират наготово на шведска маса, за да си го „избереш”.

Алтернативата е нещо, което създаваш. Съзиданието пък не е еднократен акт, а постоянен процес, на който тези хора на улицата искат да сложат своеобразно начало. Освен постоянен процес, съзиданието на такова ниво е и колективен процес. Няма как един човек да каже какво ще стане – именно в това е чудото на екипната работа, при която общият продукт е непредсказуем синтез от индивидуалния принос на всеки член.

Нещо, което партийните функционери без да разбират повтарят като папагали, за да оправдаят всевъзможни политики за насилствена (неслучайно режисирана именно от тях, „добрите”) социализация и солидарност.

Как протестиращите слагат начало на този процес – като отвоюват страната си по мирен начин.

Те не са нито против бизнеса (което най-вече разочарова някои, държащи да пипнат частната собственост), нито против държавата; те са против престъпния брак между двете, който представлява двуглавата глава на мафията.

Те искат страната си да я създават те, а не която и да е олигархия, монополизирала това право. И ако има някаква характеристика, която вече мога да заключа, че ги обединява, то това е веруюто на съзиданието.

Това са хора и сини, и червени, и дори пембени, които просто искат да работят на спокойствие, за да създават тази страна, без някой нито да ги краде, нито да ги „спасява”; нито да ги ръководи, нито да ги награждава или порицава.

Защото те разбират, че „раят – това сме ние” (както казва Полина Паунова по повод на протестите).

Напоследък няколко пъти се сещам за чернокожата шивачка Роза Паркс, която на 1 декември 1955 г. отказва да стане и да отстъпи мястото си в автобуса на бял мъж. Знаела ли е тя каква е „алтернативата”? Имала ли е лидер? Упражнила ли е насилие? Имала ли е подготвени политически искания? Била ли е „мнозинство”? Не; просто е направила най-убедителното, което човек може да направи: отстоявала е достойнството и свободата си. Защото уважаеми другари, свободата не се превзема, тя се отстоява. Чуждата кръв или подчиняване не гарантира личното ми освобождаване.

Свободата и достойнството не са политическа програма; те са житейски мироглед.

 Нея не можеш да я „вземеш” от някой друг, който ще ти я „даде” защото както е казано отдавна „който те освободи, той и ще те зароби”.