Заставени да напуснат родните си места, малоазийските българи не са могли да вземат друго със себе си, освен дребен багаж.

В Сборника на Главната дирекция за бежанците от 1932 г. се съдържат твърде непълни сведения за изоставените недвижими имоти и движимо имущество от 1650 български семейства, изселени през 1914 г. от Мала Азия. Данните сочат: 1527 къщи, дюкяни -109, стопански сгради -1070, мелници -106, ниви - 249130 декара, ливади 3867 декара, градини - 2664 декара, гори - 124855 декара. Или всичко недвижими имоти и движимо имущество на обща стойност 481 377 961 долара (изчисленията са по цени в Турция към 1982 г., приравнени към щатския долар). За всички тези имоти и имущества малоазийските българи-бежанци не са получили никакво обезщетение.
Богатите семейства притежавали по 500-800 и повече декара земя, средните по 100-120-150 декара. Най-бедните по 50 и повече декара.

Непосредствено след преврата в България на 9 юни 1923 г. правителството на Ал. Цанков предприело постъпки за нормализиране на отношенията с Турция, като се сключи договор за приятелство между двете страни. Това правителство, дошло на власт с преврат, се нуждаело от такъв договор, за да зарегистрира някакъв успех във външната си политика, да направи пробив в международната изолация, в която изпаднало. Кемалистите добре разбирали, че правителството на Цанков е много притеснено, както от вътрешната опозиция, така и от международната изолация и се възползвали от неговата слабост и затруднения.

Първото условие било освен договора да бъде подписан Протокол, като неразделна част от него, за уреждане на въпросите на изоставените от бежанците турци и българи имоти в двете страни. Второто условие: да се признаят и гарантират еднакви права на "мюсюлманското малцинство" в България и на българското в Турция, каквото не съществувало, с изключение на българите мохамедани, но Турция не ги признава за българи. През 1913 г. били изгонени иточнотракийските българи, през 1914 г. - малоазийските българи. Третото условие било двете страни да се споразумеят за размяна на неравните по количество и стойност имоти на изселниците, като тези имоти в голямата си част станат собственост на държавата, в която се намират. По количество и стойност изоставените в Турция български имоти надвишавали десеторно турските в България.
Турската страна преследвала една голяма национална цел със сключването на Договора и на протокола към него, без това изрично да се упоменава: България да се откаже от всякакви претенции за българската земя Източно Тракия и с оглед на тази цел да не се допусне завръщането на източнотракийци по родните им места.

Това е един от най-несправедливите договори в новата българска история, които българско правителство е сключвало. Този договор, който най-широки среди на българската общественост и по-специално източнотракийските и малоазийските българи нарекоха "предателство", трябва да се знае и помни, за поука и на сегашните и бъдещите български управници и дипломати.


Подписването на Ангорския договор предизвиква бурни протести в България. В София е свикан Десети извънреден тракийски събор, в който участват представители-делегати на източнотракийските и малоазийските българи-бежанци от цялата страна. На 26 май 1926 г. съборът приема единодушно Меморандум до Народното събрание и до всички депутати, в който се заявява:
"Би могло да се говори за взаимност само ако Турция позволи на тракийските българи да се върнат по родните си огнища като бъдат възстановени в пълно владение на имотите им и върху тях се разпростре покровителството, за което се говори в договора. Но понеже Анкара упорито и категорично отказва да стори това, очевидно става, че не може да се говори за никаква справедливост."

Пожертвуването на българската национална кауза и идеал за Тракия е друг момент в договора, към който Меморандумът привлича вниманието на обществеността: "Ангорският договор унищожава основите на българското право върху Тракия, към която от векове насам бе устремен нашият народ."
В заключение на Меморандума се заявява: "Десетият извънреден събор на тракийските изгнаници и бежанци издига своя глас на протест срещу тоя жесток и унищожителен договор и заявява, че нашите права над вековните ни имоти са свещени и неотменими."

От името на малоазийските българи са поставили подписите си делегати. В изказванията си те обърнаха внимание, че и малоазийските българи не са доброволни изселници, а принудени да напуснат родните си места с насилия, като са изоставили всичките си имоти и имущества.

Поради масовите протести в цялата страна правителството внася в Народното събрание за ратифициране на Договора за приятелство между България и Турция, подписан от правителството на Ал. Цанков на 18 октомври 1925 г., едва в края на май 1926 г., когато министър-председател е Андрей Ляпчев.

На 27 май 1926 г. правителството налага ратифицирането на договора с мнозинство само от 14 гласа.

В статия във в. "Тракия" от 4 октомври 1929 г., озаглавена "На вниманието на бежанците от Мала Азия" Коста Георгиев пише, че турската страна не изпълнява задълженията си по договора, които са в полза на малоазийските българи. Тя не допуска малоазийски българи да се завърнат в селата си в Мала Азия и да влязат във владение на имотите си, да ги продадат или да ги предадат на свои пълномощници за използване. Той цитира случаи, когато малоазийски българи-бежанци, тръгнали за Мала Азия, са спрени в Цариград, и заплашени: "Можете да заминете обаче за главите ви не отговаряме, а за продажба на имотите ви и дума да не става."

web.hit.bg/bulgarskaistoria/bulgarite_v_MalaAzia.htm







web.hit.bg/bulgarskaistoria/bulgarite_v_MalaAzia.htm