Западът ще дължи своето възраждане на Путин  http://www.kultura.bg/bg/article/view/23550
  – Лилия Фьодоровна, измина повече от година след победата на Майдана. За това време Украйна доближи ли се до европейския свят? – Украйна се оказа въвлечена във война, което означава, че тя все още се бори за оцеляване и за право на пълноценна, а не половинчата държавност. Но войната, без съмнение, ускори процеса на формиране на украинската национална идентичност, която се основава на стремежа за откъсване от Русия и присъединяване към Европа. Прибалтика също създаде своята идентичност и новата си държавност за сметка на отцепването си от Съветския съюз.   –А в какво се изразява европейската идентичност на украинците?   - Майданът показа, че в Украйна има гражданско общество. Неговото наличие е признак за европейски характер. И обстоятелството, че войната не се прехвърли към Харков, Днепропетровск и Одеса, е заслуга не толкова на украинската армия, колкото на военните и гражданите-доброволци, които компенсират слабите места в държавата си. Имам пред вид и корупцията, и неефективността на управляващите органи, и дезориентираността на ръководителите на страната. На Майдана украинците защитиха достойнството си и поискаха да живеят според закона. С устремеността си към Европа те доказаха, че в известен смисъл са по-европейци от самите европейци. Последните предпочетоха прагматизма пред принципите и сега не знаят какво да правят с Украйна.   – Защо се получава така? – Украинският пробив изненада Запада. Европейците дълго търсиха формулата на политическата сделка, с която, от една страна, да дадат надежда на Украйна за някаква аморфна интеграция, а от друга - да не ядосват Владимир Путин и следователно - да оставят Украйна в сферата на влияние на Москва. Украинците на Югоизток се възпротивиха и поставиха под въпрос подобна сделка. Но онова, което преобърна ситуацията, бе сваленият малайзийски „Боинг”[1] . Това събитие промени позицията на европейските лидери. Западът започна да търси пътища за възпиране на Русия, макар че либералните демокрации все още не могат да решат по какъв начин да приобщят Украйна. Те обаче все по-силно осъзнават, че оставена в ”сивата зона”, Украйна само би възпроизвеждала нестабилност.   – Минските споразумения приближиха ли излизането от „сивата зона”?   – Минск-2 бе компромисно решение в ситуация, в която Западът не е готов убедително да отговори на руското предизвикателство, така че да затвърди, а не да подкопае единството си. Какво представляваше срещата в Минск? Европа дава последен шанс на Москва и приема условията й по уреждане на конфликта – включва Донецка народна република (ДНР) и Луганска народна република (ЛНР) в рамките на украинската държава в замяна на двустранно прекратяване на огъня.   – Но това е и позицията на Москва, нали?   – Да, тази формула е свързана с руския ултиматум към Киев за федерализация, който беше легитимиран от германо-френския тандем. Фактически руската страна се опита да „натика” обратно в Украйна сепаратисткия анклав, прехвърляйки на Киев отговорността за издръжката на отцепниците... Тази формула позволява на Москва да държи Украйна разпокъсана и да разполага с лостове за влияние върху действията йчрез сателити, намиращи се в самото тялото на украинската държава.    – Но този компромис донесе затишие.   – Да, така е, но затишие без консенсус между враждуващите страни относно окончателното политическо решение. Затова и компромисът бе обречен на неуспех. Ако Порошенко беше започнал да включва ДНР и ЛНР в Украйна според условията на Москва, неминуемо щеше да има нов Майдан, който да запрати на бунището сегашния киевски елит.   Впрочем, и военното примирие се оказа крехко, и изтеглянето на тежкото въоръжение от линията между украинските и сепаратистките сили се оказа съмнително, най вече заради действията на последните. Но, напълно очаквано, Киев излезе от минския капан, заявявайки: „Ние сме готови да предоставим на сепаратистите „специален статут” и самоуправление, но само след избори според украинските закони и под контрола на ОССЕ и другите наблюдаващи организации, също след изтеглянето на всички въоръжени формирования от Донбас. А засега обявяваме тези територии за „временно окупирани”. Това беше краят на Минск-2. Киев не се съгласи да бъде държава „на каишка”. И това е напълно естествена реакция. Сега възниква въпросът колко дълго ще е в сила повтаряната от всички мантра, че мирът в Украйна зависи от спазването на минските споразумения, след като те вече не съществуват. И каква ще е реакцията на Запада, преди всичко на Меркел – гарантът на Минск-2?   – Украинците сигурно са обезкуражени от подобна позиция от страна на Запада?   – Да, в случая Западът не оправда надеждите на украинците. Първо, Западът не е готов да им предложи ясна перспектива за интеграция в ЕС и в НАТО. Второ, засега Западът не е в състояние да постави Путин под по-силен натиск - и поради страх, че ще изгуби единството си, и поради нежелание допълнително да нагнетява ситуацията, и поради риск Путин да падне от власт, което би имало непредвидими последствия. Трето, Украйна все още разчита Западът да й помогне с несмъртоносно отбранително оръжие, нещо, което Германия, в качеството си на контролираща процеса по разрешаване на конфликта, никога няма да приеме. И накрая, все още мнозина западни политици от рода на Кисинджър вярват в онова, което никога не е било и няма да бъде възможно – Украйна да стане мост между Русия и Запада. Сред западните страни виждаме и такива, които се опитват да върнат Запада към business as usual[2] с Русия.Сред тях са Унгария, Словакия и всички средиземноморски страни. Франсоа Оланд играе по свирката на Меркел, но Париж явно няма нищо против да се сдобри с Москва и да достави на Русия своите „Мистрали”. Лондон лае, но не хапе. Освен това, в списъка с подкрепящите политиката на мълчаливо одобрение на Москва ще добавим „ляво-десния интернационал”, представен от кресливи леви и десни партии и групировки, които се опитват да скрият своите антиевропейски и антиамерикански чувства зад подкрепата си за Москва. Усеща се и влиянието на мощната индустрия, обслужваща бизнеса с Русия, както и на руския елит, чиито представители в лично качество са интегрирани със Запада.   –И все пак - защо много европейски лидери биха настоявали за сдобряване с Путин? Единствено икономическите интереси ли играят роля?   – Първо, на Европа й е трудно да излезе от почти 20-годишния период след края на „Студената война” – своеобразния период на постмодернизма. Това е времето на „края на идеологиите”, когато Европа изгуби посоката сина развитие и забрави собствените си ценности. Защо да мислим за тях, щом стомахът е пълен. Както казва безжалостният Бжежински, Европа се превърна в „старчески дом”. Днес пред европейците стоят много нерешени въпроси – какво да правят с имигрантите и демографските си проблеми; как да решат въпроса със справедливостта и да намерят ключа към икономическото съживяване.   Европа се мъчи над дилемата - да се разширява или да се задълбочава. На свой ред, Америка не може да се справи с дисфункционалността на системата сии да реши трябва ли й светът около нея или не й трябва. Накратко, сегашният модел на либерална демокрация е в криза. Либералната общност се оказа неподготвена както да предвижда събитията, така и да реагира на новата реалност, която създаде Путин. С „придобиването” на Крим Кремъл събори шахматната дъска от масата, като разруши системата на взаимни ангажименти и гаранции, започвайки от Хелзинкския процес и Парижката харта.   Вторият фактор са тесните икономически връзки между Европа и Русия. Европейските страни все още зависят от доставките на руски газ. На свой ред, европейският бизнес има интерес да работи в Русия. С други думи, съществува взаимна зависимост между Европа и Русия. Макар и доста странна: Русия фактически се намира в полуколониална зависимост от Запада, доколкото му служи за бензиностанция, но предпочита да си дава вид, че е европейски партньор.   Трето, Русия е член на Съвета за сигурност и е единствената ядрена държава, способна да унищожи САЩ. Никой не иска да ни дразни, още повече, когато сме в състояние на афект.   И накрая, четвъртият фактор е свързан с това, че Европа свикна с постмодернизма и пацифизма, решавайки, че завинаги е приключила с ХХ век и военните конфликти. Европа свикна да прави компромиси и да прилага инструмента на икономическия натиск, при това в твърде деликатна форма. Междувременно Кремъл върна Европа към стереотипите и похватите от ХХ век, а в някакъв смисъл и към ХІХ век. Кремъл демонстрира друг тип мислене: „Западът иска компромиси? Значи е слаб и ние ще упражним натиск!”. При сблъсъка между западната мекушавост и вярата в компромиса с твърдостта и риска шахматните фигури да бъдат съборени на земята, се оказа, че именно Западът е онзи, който се оказа изненадан и объркан. Но обърнете внимание на главното: въпреки всички колебания и нежелания да се провери колко може да издържи Кремъл, Западът като цяло, а по-конкретно Европа, продължават да са на едно и също мнение по въпроса за санкциите. В Европа единството се крепи на Меркел. И всички опити на Кремъл да предизвика разделение в европейските редове - било чрез ласкателства, било чрез заплахи, засега остават без резултат. Нито една страна в ЕС не се е отказала от санкциите и няма и да се откаже. Кремъл хвърля пари на вятъра в опитите си да купи лоялност. Огромни сили и средства бяха изразходвани за Орбан в Унгария, но Будапеща не се отказа от санкциите. И колкото и да канят чешкия президент Милош Земан в Родос[3] , той няма да може да промени курса на Чехия, ориентиран към запазване единството с ЕС.   – Майданът ли доведе Кремъл до нова доктрина на сдържане?   – Кремъл одобри новата доктрина на сдържане още преди Евромайдана, като реакция на ограничените възможности за възпроизводство на системата в мирни условия. Разбира се, началният тласък за преразглеждане на механизма за оцеляване на системата бе даден от протестите през 2011 г. – 2012 г. Но Украйна се превърна в лаборатория за тестване на новата доктрина и за експериментиране - къде е червената линия, която Западът няма да позволи на Путин да премине.   – Значи, вие смятате за некоректно популярното у нас схващане, че Западът е този, който принуди Москва да води политика на сдържане чрез разширяването на НАТО и на ЕС, както и чрез неприемането на Русия в евроатлантическите структури? – Вие говорите за „теорията на унижението” и руския „ваймарски синдром”, който Западът бил провокирал в Русия? Това е откровена и неубедителна апологетика и опит да бъде оправдана външната политика на Русия с всичките й провали, а също и да бъде оправдана мобилизацията и завръщането към идеята за „обсадената крепост”. За какво унижение изобщо може да става дума, след като руската външнополитическа концепция е изградена върху представатаза залеза и деградацията на Запада, който си е изживял времето? Как може това отмиращо нещо, почти като у Освалд Шпенглер[4], да ни унижава? Не виждам признаци руският елит да е унизен – онзи, който създаде „Лондонград”[5] , превежда трилиони долари на Запад и се е интегрирал удобно в западното общество. Но, при все това, той много иска да убеди руския народ, че го унижават.   Що се отнася до настъплението на НАТО към руските граници, то последното му сериозно разширяване бе през 2004 г. Защо тогава Кремъл не помисли за възпиране? А през 2008 г. дори започна „презареждане” на отношенията с Америка. Ако Русия беше заплашена от Споразумението за асоцииране на Украйна и другите постсъветски държави с ЕС, защо тогава до края на 2013 г. Кремъл не сподели в Брюксел своите възражения? Изобщо теорията на „унижението” във всичките й варианти има не само антизападна насоченост, но и е откровено расистка по отношение на руснаците. Тя изхожда от това, че руснаците трябва да се чувстват унизени не от нивото и качеството на живот, който водят (те са си свикнали с него), а от това, че не могат да „подчинят” народите наоколо според своите „сфери на интереси”.   – Кризата в сегашния модел на либерална демокрация ожесточи борбата между авторитарния Изток и демократичния Запад. Кой ще надделее?   – Светът се оказа в историческа цепнатина. Отедната страна е кризата на либералната цивилизация. От другата – опитът на нелибералния свят в лицето на Русия и Китай да използват отслабения Запад в свой интерес. При това виждаме как Си Цзинпин се опитва да повтаря действията на Путин, макар и на местно ниво, като демонстрира мускули пред най-близките си съседи. Но още не е ясно докъде се простират амбициите на Пекин и най-вероятно Китай ще си остане държава - статукво, нещо, което напълно го удовлетворява.   Засега Китай иска да използва Запада и да съществува съвместно със него. Москва, напротив, обяви, че иска да промени световните правила на играта. Наистина, не е ясно какъв световен ред би удовлетворил Кремъл. Връщане към Вестфалския мир? Но тогава Москва ще трябва да спазва принципите на териториалната цялост и да върне Крим. Връщане към Ялта−Потсдам? Но тогава Кремъл ще трябва да се откаже да променя правилата на играта. Впрочем, оказва се, че готовността за събаряне на фигури от дъската е начин за легитимиране на едноличната система. А може би става дума за формулата „целта е нищо, движението е всичко”. Но тогава вече отиваме към света на социалния дарвинизъм, а той е опасен не само за обществото, но и за властта. Смятам, че в подобна ситуация Пекин внимателно ще размисли, преди да се съгласи на какъвто и да било съюз с Москва.   – Но нима кризата в западните общества е не по-малко опасна?   – На западните демокрации не им провървя – не е ясна посоката на по-нататъшното им движение. Но това не се случва за първи път. Западът вече преживя кризи през 30-те и 70-те години на миналия век. Оказа се, че това е единственият начин за трансформация и за придобиване на ново качество при либералната демокрация. Кризата трябва да покаже на западното общество, че старите механизми вече не отговарят на новите предизвикателства.   За западния свят кризата се превръща в спасителна мярка. И по ирония на съдбата, Западът ще дължи своето ново възраждане на Путин, който събуди и раздруса отдавна задрямалите западни столици. Именно Путин, следвайки логиката на руската система, може би без да го иска, постави пред западните лидери въпроса за нов формат на сигурност, за осигуряване на териториалната цялост на Източна Европа, за нови механизми на ядрена сигурност, за търсене на нови източници на енергия, за завръщане към ценностите. Путин оживи НАТО – организация, започнала да остарява през последните години и загубила смисъла на своето съществуване. Освен това, с действията си Путин подтикна западната цивилизация да преосмисли себе си.   – И до какво може да доведе това преосмисляне?   – Не мисля, че трябва да се тревожим за Запада. Тази цивилизация ще намери себе си. Макар за това да трябва ново лидерство и полагане на сериозни усилия. И един от факторите за възстановяване на Запада ще бъде преформатирането на неговата политика по отношение на Русия. Поне с това можем да се гордеем - че ще изиграем роля в обновяването на западната цивилизация, най-вероятно чрез отхвърлянето ни от нея.   Ние вече плащаме цената за смелия експеримент да се върнем не просто в миналото, а в полувоенното време, изискващо мобилизация чрез откъсване от външния свят и съгласието ни да ограничим свободата си. Всеки от нас ще усети цената – ако не в политически, то в социален аспект. Цената вече я плащаме – и с икономическата криза, и със санкциите, и със задълбочаващата се маргинализация на страната. И най- главното - с все още незавършилата война в Украйна, за която плащаме с кръв.   – Донякъде в подобна ситуация бяхме и по времето на СССР.   – Все пак, в известна степен, съветският проект беше просветителски. Той водеше нацията към скок, който, макар и илюзорен, бе движение напред - към комунизма. А днес Кремъл е извадил един много остарял, архаичен дневен ред, който мирише на нафталин по-силно, отколкото съветската идеология.Тази стратегия води към деградация на социалния капитал, тласка нацията към загуба на жизнеспособност, фатализъм и съгласие за жертвоприношение. Но в името на какво?!   Тук, впрочем, е разликата ни с Китай, където лидерите ориентират развитието на страната си към възход и възраждане. Те запазват хоризонталните връзки в китайското общество, докато Кремъл ги руши и това заплашва с непредсказуеми и драматични сътресения. Ако нищо не свързва хората едни с други и им се предлага да оцеляват единствено чрез вертикална зависимост от центъра и от човека, който го олицетворява, това погубваобществото.   При това виждаме, че кремълският експеримент с новото „национално единство” вече засича. „Крим е наш” беше опит на Кремъл да консолидира обществото чрез имитация на безкръвна победа, която да компенсира комплексите ни. Но действието на наркотика започна да отслабва и Кремъл бе принуден да предприеме нов експеримент – мобилизация чрез идеята за „обсадената крепост” и за врага. Впрочем, защо ни трябва външен враг? Защото вътрешният не е достатъчно убедителен. Но и за ролята на външен враг не може да се избере всеки. Той трябва да бъде силна и могъща държава – САЩ.   – Щом Путин е открил външния враг в лицето на САЩ, то не е ли за него войната в Донбас реванш за поражението в Студената война?   – В Украйна Кремъл решава няколко задачи.
Първо, той унищожава идеята на Евромайдана като вирус, който може да се разпространи извън пределите на Украйна.
Второ, доказва че революцията е разрушителна за държавността.
Трето, търси така наречената „червена линия”, която Русия не би могла да я прекрачи без риск от силово възпиране от страна на западните страни, на първо място от Америка. Иронията е в това, че американците нямаха намерение да се борят с Москва за Украйна. Но Кремъл задейства правилото за непреднамерените последствия и сега Вашингтон трябва да мисли как да отговори.   – И какъв ще бъде отговорът на Америка?   – Моето впечатление е, че Вашингтон и най-вече американската администрация половин година убеждаваха себе си, че войната в Украйна е или регионален конфликт, или гражданска война, или грешка на Кремъл, която той ще осъзнае и ще се опита да поправи. Но след година военни действия и преминаване към противопоставянеамериканците си дадоха сметка, че Украйна е предизвикателство към тях и терен, на който Западът трябва да възпре Кремъл. Мисля, че американците осъзнаха, че ако върнат Украйна на Русия, това ще бъде повод Кремъл да се опита да продължи с експериментите, пробвайки до каква степен може да шантажира Запада.   Във Вашингтон виждаме две линии на поведение по отношение украинските събития. Конгресът и немалка част от медийната общност искат от Обама категорично възпиране на Кремъл и помощ за Украйна, включително и с оръжие. Самият президент Обама се опитва да се придържа към умерени действия и към изчакване, оставяйки на Меркел ролята на първа цигулка в търсенето на изход от кризата. Обама вижда мисията си в това да върне Америка в черупката й. Външната политика и светът около САЩ явно не го интересуват особено. Неговият приоритет е Иран – и той се опита да реши иранския проблем, като постави в зависимост от него и отношенията с Русия. Обама явно възлагаше големи надежди на Минск-2. Но Минск-2 се разпада.   Следователно на Обама ще му се наложи да се върне отново към този проблем, който той явно не иска да реши. А междувременно събитията във Вашингтон набират скорост. На преден план излизат все по-активният Конгрес и наближаващите избори за президент. Хилари Клинтън вече защитава собствена позиция по въпроса. И външната политика, в частност въпросът за Украйна, ще бъде важна тема в предстоящата предизборна кампания.   – Американците са доста консервативни хора. Мнозина са убедени, че след чернокож президент те едва ли ще изберат жена начело на държавата си.   – Би било доста самонадеяно сега да предсказваме резултата от президентските избори в САЩ. Но имайки предвид,че Русия наруши статуквото в системата на международните отношения и накара Вашингтон да помисли за нова система за сигурност и нов тип лидерство, можем да бъдем сигурни, че който и да влезе в Овалния кабинет, той: 1) ще обръща по-голямо внимание на външната политика; 2) ще се върне към трансатлантическото сътрудничество, т.е. ще активизира връзките с Европа); 3) ще започне да обръща по-голямо внимание на НАТО; 4) най-вероятно ще поднови търсенето на нов баланс между интереси и ценности.   В Европа Америка ще се сблъска с необходимостта да реагира при нови условия, част от които ще е и ключовата роля на Германия и нейната готовност да носи по-голяма отговорност за европейските, а може би и за световните дела. Новият лидер ще бъде принуден да търси отговор и на системното цивилизационно предизвикателство, отправяно от Кремъл. Предстои му да реши как да реагира на неизбежната турбулентност в постсъветското пространство. Кризата в украинската постсъветска система най-вероятно е първото от поредица сътресения. Може да се очаква серия от кризи в други нови независими държави, възникнали след 1991 г., които сега съществуват в рамките на нестабилни авторитарни образувания.   Проблеми ще възникнат и в Европа. Новите предизвикателства принуждават европейците да се замислят за различен тип лидерство. Става дума не за лидери на статуквото, които да гарантират повторение на досегашното, а за лидери, готови да реанимират Европа, готови за сериозни реформи и смяна на външнополитическата парадигма с по-голям акцент върху отговорността и решителността.

Европа се нуждае от по-категорични и амбициозни лидери, способни да мислят стратегически, нещо, което сегашните не могат. И, разбира се, на дневен ред е новият германски въпрос: ще може ли и ще иска ли Германия да се противопостави на Русия и ще пожелае ли в модела на пацифистката си политика да включи силов елемент, от какъвто се отказа след Втората световна война.   – Но такива лидери могат да изправят света пред рязко изостряне на отношенията, което не изключва и Трета световна война? Смятате ли, че е реалистичен сценарият за нова война в Европа?   – Нямам нагласата да измислям апокалиптични сценарии. Впрочем, страховете от нова война бяха породени не от Запада, а от Москва.

Милитаристичните изказвания, търсенето на враг, военната пропаганда, руските ракети „Искандер” в Калининград, заплахата за пренебрегване споразумението за ядрено тактическо оръжие и вкарването на идеята за ядрено противопоставяне в международния речник идват от един определен източник. И той не е в Европа.

А експериментът с хибридната война и спецоперациите за придобиване на територии откъде идват?

Исканията за промяна в правилата на играта също идват от Кремъл, не от Париж, Берлин, още по-малко от Брюксел. Наистина, Кремъл не казва в каква посока би искал правилата да се променят. Да разрушим стария свят, а какъв ще строим върху руините - не се знае. Създава се впечатление, че тази неяснота е търсена нарочно, че тя е начин за непрекъснато увеличаване на исканията с цел намиране на повод да се оплакваме, че сме обидени.

Дали Европа ще отвърне на този шантаж със сила? Европейският тип мислене, наложил се на Стария континент след Втората световна война, следва принципите на запазване мира на всяка цена. Европеецът до последно търси компромиси. Това се вижда не само в реториката на европейските лидери, но и във военните бюджети на техните страни.

Те са свикнали да не харчат пари за армия. Нито една страна не иска да увеличава разходите за отбрана до 2%, както е според устава на НАТО.

Вярно, Германия започна да увеличава военния си бюджет, но благодарение на Кремъл. А отбраната на Европа се осигурява от американците.

Украинската криза накара европейците да помислят за нещо, което преди две години не би им се присънило и в най-големия кошмар – да формират европейска армия и дори да въоръжат Украйна!   Остава открит въпросът ще може ли и ще иска ли Америка да се преориентира към по-твърди действия за възпиране на Русия. Американците започнаха да се замислят дали да не актуализират военната си доктрина. На последната среща на НАТО бе взето решение за повишаване на отбранителния капацитет. НАТО събира нови формирования за бързо реагиране и ще изпраща неголям контингент в държавите от Източна Европа.   Там американците ще бъдат в „ролята” на заложници и в случай на агресия тяхното присъствие ще позволи да се задейства член 5 от устава на НАТО за колективна отбрана. В шест столици ще бъдат разположени командни пунктове - знак, че натовци се пробуждат. Това означава, че влизаме в затворения кръг на взаимната милитаризация.

Нима тези, които първи започнаха, не можаха да помислят за последствията?   – Изострянето на конфронтацията в международен план ще доведе ли до ожесточаване на режима в Русия?   – Разбира се. Тук му е мястото да си спомним какво се случи със Съветския съюз. СССР се разпадна поради невъзможността да се състезава със Запада на ниво милитаризация.

Великият анализатор на цивилизациите Арнолд Тойнби е извършил огромна работа по изучаване възхода и залеза на цивилизациите и е стигнал до следния извод: държава, която натиска педала на милитаризацията и търсенето на враг, върви към самоубийство. Почти всички цивилизации, като започнем от елинската и спартанската, са залезли заради многобройните войни.   За Русия милитаризацията е катастрофа, която връща страната към възпроизводство чрез война – излизане от една война и подготовка за нова. СССР нагледно показа, че нито обществото, нито държавата могат да понесат бремето на непрекъснато военизиране - особено състезавайки се с най-богатата цивилизация – западната.

А Русия в още по-малка степен е в състояние да спечели в тази надпревара с ограничените си ресурси и топящ се бюджет.

Затова военизирането най-вероятно ще допринесе за онова, до което винаги е довеждало в историята - то ще ускори рухването на системата, която вече загива, макар и бавно.   Налице е обаче парадокс. Кремъл превърна Русия в „обсадена крепост”, което противоречи на другата представа за Русия – Русия „бензиностанцията”.

От една страна, Кремъл реши да направи промяна и да започне да легитимира властта си чрез „търсене на враг”, но, от друга, той желае да остане в ролята си на доставчик на ресурси, която му дава възможност да продава суровини на Запада и да получава рента.

Но там е работата, че не може да живееш в обсадена крепост и в същото време да си работеща бензиностанция! Или едното, или другото. И Кремъл тепърва ще го осъзнава.

А ако пък се надява, че ще може да работи като пекинска „бензиностанция”, това ще бъде вече нова форма на зависимост, а Китай няма да пропусне да я демонстрира по начин, унизителен за Кремъл.   – Европа и САЩ взеха ли по някакъв начин участие в смяната на властта в Украйна?   – В Русия е популярна идеята, че събитията в Киев се дължат на американските курабийки, с които дълго време Украйна е била снабдявана, за да я прилъжат в западното пространство.

Глупости! Не е тайна, че в Украйна работят немски и американски фондации с твърде скромни бюджети. Но за последните десет години Западът оряза финансирането на всички проекти за разпространение на демокрацията по света.   – Защо?   – От една страна, заради липсата на интерес сред западните политически кръгове, заради нежеланието да се предизвика „демократична нестабилност”, заради опита да се избегнат обвинения в „смяна на режима” и най-накрая - заради необходимостта от засилено сътрудничество със съществуващите режими. Доколкото знам, западните фондации в Украйна помагаха на медии и на обществени организации. Такива средства, и то в много по-големи размери, се харчеха и в Русия. А както виждате, те не са променили хода на историята ни.   – Украинският Майдан ще създаде ли прецедент за нови революции в постсъветското пространство? Или нерешителната подкрепа от страна на Запада и започналата война създадоха много по-силен отрицателен имидж?   – Сега в света се зараждат нови течения. През последните пет години станахме свидетели как общественият протест изпълни улиците в най-различни страни: от Арабския Изток до Истанбул и Анкара, от Бразилия до България. Още по-рано започна движението „Окупирай Уолстрийт” в САЩ. А в Китай всеки ден протестират хиляди.   Очевидно е, че в различните системи, включително и в относително демократичните, във въздуха се носи вирусът на общественото недоволство. Очевидно е, че на сцената излиза ново поколение - с нови стремежи, с нов дневен ред и с интереси, които съществуващите механизми - и на автокрацията, и на демокрацията, не могат да удовлетворят. Възможно е това движение да продължи да се развива единствено в рамките на популизма, но засега е трудно да се предскаже.   Що се отнася до украинския Майдан, неговият опит може би ще бъде използван в авторитарни общества, които не предоставят възможности за самоизява на населението, особено на по-активните му слоеве.

Колкото по-суров е авторитаризмът, толкова по голяма е вероятността от протести на улицата - особено когато няма други канали, по които да се изразяват различните интереси – няма независими медии, телевизии, профсъюзи, реално действащи партии.

Получава се ефектът на т. нар. „плътно затворен кипящ чайник”. Сега този ефект се създава от Кремъл, който затваря всички клапани и превръща последните останали политически и обществени канали в бутафория. Самата система поражда обществен протест.

Ако Майданът доведе до нормално функциониране на държавата, той може да стане пример, който идните поколения да следват.   – Включително и в Русия ли?   – Трудно е да се каже. В Русия самата затворена система в условията на икономически спад и развенчан мит за „икономическо Елдорадо” ражда вируса на протеста.

Навремето Алексис дьо Токвил, размишлявайки за революциите, стига до извода, че веднъж да си легне народът гладен, и те избухват.

Имало е някакво относително стабилно развитие и хората са били доволни, а после изведнъж настъпва момент на рязък спад.

Именно това се случва у нас след толкова години благоденствие, дължащо се на нефтените залежи.

Населението ще трябва да затяга колана, без да може да влияе на властта. Това е моментът, в който може да се прояви т. нар. ефект на „плътно затворения кипящ чайник”.

Друг е въпросът каква форма ще приеме недоволството.

Има два модела на недоволство: икономическо – уволнени работници и служители, гладни пенсионери и студенти; и политическо – това са интернет „плъховете”, „Сахаров”[6] и „Болотная”[7] , сърдитите граждани.

Не е възможно да се предскаже дали тези две форми на протест ще се слеят в Русия.

Може обаче да се провиди в бъдещето, че системата прави всичко, за да стане протестът неизбежен.   Разговора води Дмитри Пашински   Colta (с незначителни съкращения), 14 април 2015   Превод от руски Виржиния Томова    

---

[1] Малайзиският Боинг 777 тръгва от Амстердам на 17 юли 2014 г. с 298 души пътници и екипаж на борда. Полетът протича нормално, преди да приключи внезапно няколко часа по-късно над Източна Украйна. От пресслужбата на Луганската народна република съобщават, че той е бил свален от украински щурмови самолет, докато украинските власти твърдят, че това е работа на сепаратистите. [2] Business as usual –статукво, обичайни отношения [3] В конкретния случай се има предвид световният обществен форум в Родос за Диалог на цивилизациите, на който миналата година участва и Земан по темата за предотвратяване на световна война. [4] Германският философ и историк Освалд Шпенглер (1880 - 1936) е известен с труда си „Залезът на Запада”. [5] В Лондон има голяма общност от изключително богати руснаци. [6] Проспект „Академик Сахаров” е свързан с масовите протести, организирани за него. [7] Площад „Болотная” също е свързан с провеждащите се на него масови протести.     Разговор с Лилия Шевцова още от автора Лилия Шевцова е руски политолог, доктор на историческите науки, сътрудник в московския център „Карнеги”.