Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
21.06.2015 18:19 - Историята за предателството на русофилите: - Ген Радко Димитриев
Автор: demograph Категория: Политика   
Прочетен: 1586 Коментари: 0 Гласове:
3

Последна промяна: 07.08.2015 12:33

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
Русофилството превърна ген. Радко Димитриев в презрян предател на Родината.Едно българско село още носи името му. Заедно със срама му...! Русия няма нужда от български патриоти. Тя има нужда от предатели.
Русофилите са нейните мръсни герои.

21 Юни 2015
 
Георги Георгиев, http://www.faktor.bg
      image image

Ген. Радко Димитриев

image image image image image image image

Ген. Радко Димитриев

PrevNext   image image image image imageimage

Георги Георгиев, специално за Faktor.bg

Десетилетия наред българската история умишлено се изкривява, скрива, преиначава и пренаписва от мекерета на руския империализъм в угодническо обслужване на неговата доктрина.

Умишлено и целенасочено българинът е заблуждаван и лъган относно целите, методите и средствата на имперската руска дипломация, целяща разширяване на империята и присъединяване на нови подчинени територии за осъществяване на грандиозния план на династията Романови за възстановяване на псевдовизантийска империя, завземане на проливите и пълно господство над Черно море и Балканите.

Една от най-премълчаваните истини 

и свързаните с нея фалшификации на историята е тази за един от най-големите предатели на България и българщината – ген. Радко Димитриев.

След като на 8 юли 1876 г. , непосредствено след Априлското въстание Русия и Австро-Унгария, двете властващи в Централна и Източна Европа империи, се договарят в Райхщат да не се възпрепятстват взаимно при експанзия на Балканите, да не допуснат образуване на голяма и сплотена българска държава в случай на разпадане на Османската империя и да си оказват взаимна дипломатична подкрепа при предстоящите дипломатически конференции на Великите сили в постигане на тези цели, българската национална кауза е обречена, обречени са и опитите за обединение на българските земи.

Започналата през декември 1876 г. Цариградска конференция на Великите сили е обречена на провал, защото в същия момент Русия и Австро-Унгария подписват секретната Будапещенска конвенция на най-високо ниво и на 15 януари 1877г. финализират официално подялбата. Само три дни по-късно – на 18 януари 1877 г. Османската империя заявява, че се отказва от договорените територии на новата българска държава, които почти напълно съвпадат с границите на Българската екзархия от близо 200 000 кв. км.

Хитрият и коварен план е осъществен с помощта на руския консул в Цариград граф Игнатиев, който убеждава султана да се откаже от договореностите, като обещава запазване на значителни територии на Османската империя в европейската част – нещо, което се случва с Берлинския договор, предложен и подкрепен от Русия и Австро-Унгария. Пиротско и Нишко са предадени на Сърбия като подарък от Русия, Северна Добруджа е подарена на Румъния като компенсация за анексирането на Бесарабия от Русия, Македония и Беломорска Тракия умишлено са оставени в пределите на Османската империя, както е обещано и е образувана измислената държавичка Източна Румелия.

Още през 1853 г. Карл Маркс в поредица от статии по Източния въпрос изтъква паразитната и завоевателна същност на Руската империя и констатира, че „във всяка държава на Балканския полуостров, която е успяла напълно или частично да стане независима, веднага се е развивала силна прогресивна антируска партия.” (Маркс и Eнгелс, събр. съч. том.IX, стр. 394.)

По подобен начин, след като България умишлено е разкъсана и е поставена в полузависимо положение към Османската империя у нас възниква такава политическа партия – партията на либералите, оглавена от Каравелов и Стамболов.

Нашето национално-революционно движение, което е заело изцяло позициите на основателя си Георги Раковски и следвало и през Априлското въстание политиката на Васил Левски за постигане на национално освобождение изцяло със собствени сили и средства, “защото който ни освободи, той ще да ни и пороби” има достойни продължители и сериозни представители в политическият ни живот в Княжество България, най-вече в средите на Либералната партия.

След неуспешни опити да се закрепи проруско правителство, България осъществява Съединението на 6 септември 1885 г. с подкрепата на княз Александър Батемберг и партията на Стамболов. Това е грубо нарушение на Берлинския договор и е в разрез с целите на Руската империя.

Противно на очакванията ударът срещу България идва не от суверена на Източна Румелия – турския султан, а от Сърбия – верният слуга на Русия. България вероломно е нападната в гръб от сръбската армия, а по време на похода на българската армия от южната ни граница в посока София руските офицери получават заповед да се изтеглят от бойните редици и те подло изоставят войниците си. Това става причина Сръбско-българската война да бъде наречена “Войната на капитаните” тъй като най-високият чин, заеман в българската армия от българи е бил капитан.

Независимо от това сърбите са разбити на пух и прах, обърнати са в бягство, а българската армия е спряна да не превземе Белград с ултиматум от Австро-Унгария, че ще бъде пресрещната отпред от австрийски войски, а отзад – от руски дивизии.

След разгрома на Сърбия руската дипломация изпада в сляпа ярост

В последваща статия ще ви запозная с грамите на руските консули в София, Пловдив, Букурещ и Цариград описващи силните антируски настроения в цялото българско общество както преди Съединението, така и след него, ще видите как руските дипломати организират серия от преврати и метежи за дестабилизиране на България, ще разберете как подкупват продажни мекерета, как въоръжават шайки, които да нахлуват в Южна България за да предизвикват размирици и реакция от турския султан с цел да се предотврати Съединението, как организират убийства на български политици.

Но думата ми беше за ген. Радко Димитриев...

Той е част от тези процеси, един от предателите, обслужващи руския империализъм, допринесли с коварство и слугинаж за провала на българската национална кауза.

На 17 години той е избран за секретар на Котленския революционен комитет, част от Сливенски революционен окръг. Четата му така и не взима участие в Априлското въстание, а обявяването на Априлското въстание в Котел е осуетено.

По време на Руско-турската война (1877–1878), Радко Димитриев се предвижва от Котел през Балкана и е арестуван от руски дозор край село Беброво, Велико-Търновско. След няколкодневен престой в руския щаб, молбата му да се присъедини като опълченец е приета.

Изпратен е в школата за военни преводачи, където е и вербуван за руски шпшонин.

След като завършва школата, Радко е назначен за преводач при щаба на Уляновския конен полк.
След войната завършва първия випуск на военното училище в София, създадено от княз Дондуков и през юни 1879 г. е произведен в чин подпоручик.

Първо е назначен за взводен командир в школата за подготовка на подофицери за Източнорумелийската милиция, а по-късно е назначен и за началник на тази школа.

На 29 октомври 1880 година е изпратен за подготвителен курс в Константиновското военно училище в Санкт Петербург. На 9 юли 1881 г. е произведен в чин поручик, а през октомври е приет в младшия клас на Николаевската академия на генералния щаб. Завършва през април 1884 година с отличен успех.

Участва в сраженията по време на Сръбско-българската война, като в края на войната капитан Радко Димитриев е награден с Военен орден „За храброст“, а след демобилизацията е назначен за началник на строево-инспекторското отделение в Министерството на войната.

След войната обаче, отншенията между Русия и България се обтягат. Русия отказва да признае Съединението, а руските дипломатически мисии в София, Пловдив, Цариград и Букурещ предприемат серия от мерки за дестабилизация на България съгласувани с външния министър и императора на Русия.

Тук за първи път 

лъсва предателската същност на Радко Димитриев

През август 1886 г. в България е организиран държавен преврат, а един от инициаторите и „главен организатор“ (по израза на Симеон Радев) на държавния преврат, довел до свалянето на княз Александър Батенберг е Радко Димитриев.

Целта на преврата е присъединяване на България към федерация начело с руския цар.

Преди преврата Димитриев старателно обработва и агитира първо колегите си офицери от министерството, както и командването на Струмския полк. През нощта на 8 срещу 9 август заедно с майор Груев оглавява дружина от този полк и юнкери от Военното училище, които овладяват княжеския дворец в София и принуждават Батенберг да подпише документ за абдикацията си.

Министър-председателя Петко Каравелов отказва да сътрудничи с превратаджиите-родоотстъпници и на 9 август Димитриев обявява състава на ново, русофилско правителство начело с митрополит Климент.

Голяма част от българското общество и военни се надигат в защита на застрашената национална сигурност, включително гарнизоните във Велико Търново и Пловдив.

След три дни Радко Димитриев е принуден като последния страхливец, преоблечен като овчар да избяга от София. Първоначално се укрива в руското консулство в Пловдив, а по-късно е прехвърлен с негово съдействие в Цариград и от там в Москва.

През есента на 1886 г. заедно с други избягали офицери-родоотстъпници основава превратаджийски комитет в Букурещ със задачата да свали от власт регентството начело със Стефан Стамболов, като успява да организира офицерският бунт в Силистра през февруари 1887, в който Димитриев взема лично участие.Бунтът е жестоко потушен, а част от заловените предатели са осъдени веднага на смърт от военно-полеви съд.

Радко Димитриев се спасява пак с позорно бягство в Русия, където постъпва в руската армия като ротен и дружинен командир във военното училище в Тбилиси. На 18 май 1893 г. е произведен в чин подполковник от руската армия.

След атентата срещу Стефан Стамболов от руски агенти в центъра на София на 15 юли 1885 г. 

в България е установено отново проруско управление

Трябва да се отбележи, че убийците са част от терористична група, ръководена от Наум Тюфекчиев, която през 1892 г. организира и убиството на българския външен министър Вълчович в Цариград.

Тогава убийците се укриват неслчайно в руското консулство, а през нощта са изведени с кораба “Цар” и прекарани в Одеса, където лично по настояване на руския консул в Цариград са поети от руските власти и укрити.)

(Прилагам по-горе няколко от грамите на руските дипломати, касаещи това убийство.

Грамите са публикувани за първи път в книгата на Васил Коларов „Авантюрите на руския царизъм в България”, издадена през 1934 г. , когато по линия на Коминтерна Васил Коларов е допуснат до част от имперската дипломатическа кореспонденция с цел да докаже колко двулична, подла, коварна и антибългарска политика е провеждала царска Русия спрямо България, виж в галерия, б.а.)

Особено красноречив е и моментът на възстановяването на дипломатическите отношения и признаването на българския княз от руския император.

Българската делегация пристига в Петербург в деня на атентата срещу Стамболов – 15 юли. Понеже Стамболов е смъртно ранен – посечено е цялото му лице, двете му ръце са почти отсечени, а едното му око е извадено, той агонизира в продължение на три дни.

Руският император приема българската делегация едва след като получава телеграма от консула в София на 18 юли, че Стамболов е починал от раните си.

Организаторите на убийстгвото Наум Тюфекчиев и Мирчо Ацов са осъдени на по три години затвор за помагачество, а други са оправдани. Физическите убийци успяват да се укрият. След 5 години един от убийците - Халю е заловен, защото се опитва да изнудва организатора Тюфекчиев, след което е арестуван и осъден на смърт, но веднага след това присъдата му е заменена със само 15 години затвор.

Разказвам тези подробности за да се ориентирате в каква политическа среда става възстановяването на офицерските права на предателя Радко Димитриев.

Под натиска на Русия през 1898 г. мнозина от избягалите превратаджии са възстановени в българската армия. Сред тях е и Радко Димитриев.

Още на следващата година е назначен за помощник началник на щаба на 5-та пехотна дунавска дивизия, а на 18 май 1900 г. е повишен в чин полковник. От 1900 до януари 1904 г. е началник на оперативното отделение на Генералния щаб, след което до март 1907 г. е началник на Генералния щаб. На 18 май 1905 г. е произведен в чин генерал-майор.

По време на Балканската война Радко Димитриев е командващ Трета българска армия, която завзема Лозенград и се устремява към Цариград.

Русия по никакъв начин не желае българската армия да влезе в Цариград. Това би означавало териториално разширение на България в Беломорска Тракия и проливите, което би означавало и край на всякакви претенции на Русия към проливите. Още повече, че с разрастването си България би предявила и сериозни претенции към останалите български земи, отнети й от Русия и подарени на Сърбия, Румъния и Гърция.

Когато виждат, че това е на път да се осъществи, свеждат на своя агент Димитриев да осуети по-нататъшното настъпление.

След завземането на Лозенград на 11.10.1912 г. вместо да преследва разгроменият и обхванат от паника противник, генерал Радко Димитриев иска 2-3 дена почивка и си прави тържествен парад?!?

По този начин той дава възможност на турската армия да се съвземе и окопити от разгрома и да се организира на линията Бунар Хисар – Люле Бургас , където по късно

българската армия дава десетки хиляди жертви

При настъплението към позиците на Чаталджа, която е последната сериозна преграда преди Цариград, на 5 ноември 1912 г. руското мекере заповядва на артилерията си да бомбардира предните ни позиции, които са непосредствено пред турските окопи.

Когато една дружина от 29 полк проникнала в турските позиции на Илери табия , вместо да я подкрепи с боеприпаси и нови сили, с пряка заповед към артилерията от трета дивизия на генерал Сарафов, руският шпионин я обсипва с „приятелски огън”.

След като попилява собствения си авангард, командва отстъпление по целия фронт без да използва значителните резерви, които са му предоставени.

Отеглянето на поверената му Трета армия довежда до масово изтребление на беззащитно българско население от настъпилите обратно турски части в целия район, доброволно отстъпен от генерала-предател.

Предателската му дейност продължава и по време на Междусъюзническата война, когато България е нападна от доскорошните си съюзници Сърбия и Гърция с благословията на Русия.

Когато Трета армия отблъсква сърбите и започва успешно контранастъпление, успява да притисне по-малабройния, разколебан и демобилизиран враг пред Пирот.

Но тук се случва немислимито. Вместо с една съкрушителна атака да се прекърши врагът и да се освободи Пирот, доминиращите в Генералния щаб предатели – русофили отказват да издадат заповед за атака. Нещо повече, Главното командване, начело с предателя ген. Р. Димитриев, издава заповед да се спре настъплението по целия фронт и българската войска да се оттегли.

Намесата на ген. Радко Димитриев в този ключов за хода на войната момент е във вреда на България, и изцяло в полза на сърбите.

За издаването на тази заповед на Главното командване ген. Р. Димитриев заобикаля дори правителството, което не е уведомено за нареденото отстъпление.

За оттеглянето на армията от Сърбия министрите разбират по частни сведения.

Въпросът е повдигнат и в Министерския съвет. Става ясно, че никой от министрите не знае за заповяданото отстъпление. Те решават да питат ген. Р. Димитриев. При него е изпратен Михаил Маджаров. Пред М. Маджаров ген. Р. Димитриев излага мотивите за заповедта си. Главният от тях е, че „…има опасност сърбите да влязат в София през Дупница и Радомир преди Първа армия да завземе Ниш”(Парламентарната държавно-изпитателна комисия, с.229).

Отговорът му е абсурден. От юг по Струмско направление няма как сръбски войски да влязат в София, защото там е разположена мощната Втора българска армия, която до този момент успешно се разправя с гърците и дори в момента, в който предателят Димитриев командва отстъпление на Трета армия, Пета армия минава в контранастъпление срещу гърците.

Това дава време на руската дипломация да ортанизира мощна антибългарска коалиция и

малко по-късно - на 28 юни 1913 г. България е нападната и от Румъния, която до този момент е била възпирана от Русия.

Турция също се възползва от ситуацията и нахлува в Южна България

Въпреки поражението заради предателите - русофили и идиотската политика на правителството на Гешов (междувремменно отстранено), който до последно разчита на Русия да възпре Румъния, на последвалите мирни преговори в Букурещ и Цариград България успява да постигне териториално разширение и излаз на Егейско море.

Демографските последици обаче са катастрофални.

След войната от 1913 г. България приема общо четвърт милион изселници, а един милион българи остават под чужда власт.

Веднага срещу българите в Македония сръбските власти започват масови арести, репресии и убийства. Българските митрополити на Скопие, Охрид, Битоля и Дебър са прогонени. Българите се вдигнати на въоръжена борба и избухва Охридско-Дебърското въстание, което е потушено с нечувана жестокост от сръбските власти. В Охридска околия са изгорени до основи 80 български села, а в района между Охрид, Дебър и Гостивар изцяло или частично са опожарени около 180 български села.
Град Дебър е почти напълно разрушен. Опожарени, ограбени и обезлюдени са десетки села в Дебърско. При отбраната на Дебър загиват над 300 души четници. Избити са и стотици невинни жители.

Жени и деца са хвърляни в огъня, а мъжете, наредени в редици, са избивани с картечници. В Кичево и Кичевско от сръбските войски и чети са избити над 100 души български и албански първенци.

В много от селата сърбите изхвърлят убитите българи в кладенците, за да направят и питейната вода непригодна за употреба от оцелелите. За да спасят живота си, над 30 хиляди души българи от тази част на Македония по различни пътища бягат към България.

Десетки хиляди българи бягат и от Източна Тракия и повече не се завръщат по родните си места. На тяхно място идват десетки хиляди турци, напуснали новите български владения в Беломорието по клауза на Цариградския договор. Голяма част от Южна Добруджа е предадена на Румъния...Последиците са видни и днес.

През 1914 г. ген. Радко Димитриев е изпратен като български пълномощен министър в Санкт Петербург. Повече не се връща в България!

Интерес за нас представлява една руска дипломатическа грама от същата 1914 г., която ще предопредели и съдбата на предателя и ще го принуди съвсем открито да застане на страната на врага. Една грама, която изцяло отразяваа целите на Руската империя.

Цели, на които предателят безродник сляпо служи заради едната кариера и кокъла, подхвърлен от имперските му господари.

,,Една мощна България на Балканският полуостров е нашият геополитически кошмар. Тази млада имперска сила, разполагаща с най - могъщата армия в Югоизточна Европа, простряна на две морета, имаща флота и в Черно и в Средиземно море, би могла да овладее и Проливите, и егейските острови. С времето нейната сила ще расте неумолимо. 

Българите вече са достатъчно мощни,

за да смажат турците сами, да не говорим за сърби, гърци или румънци. Ние трябва да ги удушим в зародиш, защото една Велика България, съюзник на Германската империя би станала силата, която би ни детронирала от нашия трон и би отрязала достъпът ни до Средиземноморието.""

В началото на Първата световна война Радко Димитриев отказва да се завърне в родината си и отново постъпва на служба в руската армия.

В знак на благодарност къв своя верен слуга и предател на България през септември 1914 г. е повишен в чин генерал от пехотата и му е поверено командването на 3-а армия.
През май 1915 г. армията му е разгромени и отстъпва от северните Карпати. Броени дни след поражението Димитриев е снет от командването на 3-а армия, но през март 1916 г. му е поверена 12-а армия в Прибалтика.
С нея той продължава да търпи поражения от германците на запад от Рига през лятото на 1916 и последвалата зима.
Въпреки, че през 1916 г. Русия напада България, Димитриев продължава да воюва на страната на Русия.
През юли 1917 е снет от армейското командване и зачислен в резерва след поредица от поражения. По-късно заминава на лечение в Южна Русия.

Междувременно Русия, която напада България през 1916 г. капитулира пред България и съюзниците ни, и е принудена да подпише пред победителя най-унизителния мирен договор в историята си точно на 3 март 1918 г. – Брест – Литовски мирен договор, с който от лапите на алчната империя са откъснати над един милион квадратни километра!!!

На 11 септември 1918 г. докато е на „лечение” Радко Димитриев и синът му са арестувани в Есентуки от болшевики, които събират заложници, за да закрепят властта си в Северен Кавказ.
На 4 октомври заложниците са прехвърлени от Кисловодск в Пятигорск.
На 18 октомври 1918 г. над сто от заложниците, сред които и генерал Радко Димитриев, са избити по заповед на председателя на местния клон на ЧК Георгий Атарбеков.

Сред избитите са много генерали и полковници, начело с

1.Рузский (генерал)

2.Урусов Сергей (князь)

3.Урусов Николай (князь)

4.Урусов Федор (князь, генерал)

5.Капнист (граф, контр-адмирал)

6.Медем (барон, сенатор)

http://doc20vek.ru/node/1427

Според свидетелства от руските архиви предателят Радко Димитриев е сечен с тъпа сабя и погребан полужив.

Заслужен край за един предател на род и Родина.

В галерия: Сред избитите е и тялото на българския предател русофилът Р.Д.
......................................................................................................................................................................
На предателите и враговете на България, строят паметници, кръщават села,градове,улици, църкви и училища, окачват портретите им по канцеларии и класни стаи, организират им опела и помени..

А героите българи защитници на Отечеството тънат в лъжа, забрава и бурени. Русия няма нужда от български патриоти. Тя има нужда от предатели.
Русофилите са нейните мръсни герои.

На тях и днес карат децата на България да се кланят до земи....





Гласувай:
3


Вълнообразно


Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: demograph
Категория: Политика
Прочетен: 7963967
Постинги: 1599
Коментари: 8967
Гласове: 10305
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031
Блогрол