ИСТОРИЧЕСКО ОБЯСНЕНИЕ НА ВЯРАТА В "ДЯДА ИВАНА" (РУСИЯ) У БЪЛГАРСКИЯ НАРОД* - част2

При определяне времето, когато вярата в освободителната мисия на Дяда Ивана се е явила у нашия народ, има важност и обстоятелството, че тя е била свързана с вяра в пророчества за освобождение на Цариград. От поетическия усет на Вазова не е избегнала едва важна подробност в случая; тя е, че вярата в Дяда Ивана се е разпространявала между народа не от негови певци и разказвачи, а от книжовници, които са чели пророчества за освобождение на Цариград и за ново издигане на православния кръст над "Св. София". И наистина, заслужва да се забележи, че образът и името на Дяда Ивана не са проникнали в народните песни; самото им произхождение се дължи на духовенството и книжовниците. В по-ново време вярата в освобождението на Цариград и изпъждането на турците в Анадол се е крепила, между друго, от пророчеството на Мартина Задека, за когото се разказва, че бил швейцарец и че умрял в 1769 г.9 Нему, между друго, дължи своята дълбока вяра в падането на Турция чорбаджи Мичо, така живо изобразен от г. Вазова. "Това го има черно на бяло, не го изсмуквам из пръстите си", говори той. "Слушайте пак, който не вярва: "Константинопол, столица султана турецкаго, взята будет без малейшаго кровопролитiя.Турецко государство в конец разорят, глад и мор будет окончанiем сих бедствiй, они сами от себя погибнут жалостнейшем образом!" И на друго място пак е казано: "Мечети вашы разорены, а идолы ваши и алкоран вовсе истреблены будут! Мохамет! Ти восточный антихрист! Время твое миновало, гробница твоя сожжена и кости твои в пепел обращени будут..." (Под игото, III изд., с. 135)10.

Както ще видим по-долу, пророчествата за освобождение на Цариград от турците са много по-стари от Мартина Задека и се отнасят към времето, когато този град е паднал под турците, а което е по-важно - още наскоро след това време като негови освободители пророчествата представят русите. - Връзката между апокрифните разкази и пророчества за изгонване на турците и надеждата в Дяда Ивана е забелязал и покойният Ц. Гинчев. В споменатата негова повест "Ганчо Косерката" хероят й Ганчо, така говори на Джевдед-бея, от стар потурчен български род: "Вие ще се изгубите, ще бягате със същите турци - с уручната - в Анадол при Смаилова дупка и там ще изгинете като псета!" ("Труд", III, 684)11 А тая "Смаилова дупка" не е нищо друго, освен пещерата в Синайската планина, гдето, според старите апокрифи, уж била живяла Агар, Аврамовата робиня, и нейният син Исмаил, който отпосле й бил мъж и станал родоначалник на нечистите народи исмаилтяни - турци, татари, араби и сарацини (вж. "Тиквешки ръкопис", СбНУ, VIII, 410; "Беседата на тримата светци", по Беляковския ръкопис, ib X, 141 и пр.). Вярата, че турците ще бъдат прогонени в "Смаилова дупка", е преминала и в народните ни приказки, които са отишли още по-нататък от апокрифите, като представят, че турците са рожба от нечестна жена и куче и че отначало са били осем души, та затова уж били се нарекли "османци" (СбНУ, XVI - XVII, 307). Подробностите, що свързват тая вяра със старите апокрифи, показват, че тя е много по-стара от славните руски победи през втората половина на ХVІІІ век и, следователно, само е усилена от тях, но не се дължи първоначално тям.

Към същото заключение ни води и самото име "Дядо Иван", за чието появяване през ХVІІІ в. няма реални основи. И наистина, какво би могло да даде повод на нашия народ да нарече русите с това име? Да имаше през ХVІІІ и началото на ХІХ в. някой руски цар или пълководец с това име, можехме да допуснем, че то се е явило у нашия народ през това време; но всъщност нито цар, нито даже пълководец с такова име през казаното време ние не срещаме. Не можем предположи и това, че името Дядо Иван е било дадено на русите, задето между тях се среща често име Иван. И наистина, не можем прие, че турците или българите са изучвали имената на руските войници, та са забелязали, че у тях често се среща име Иван; а освен това, дори ако българите да бяха влизали в такива тесни сношения с войниците, тям не би могло да направи впечатление името Иван, защото между тях то се среща още по-често. Най-после, епитетът "дядо" явно показва, че това име не се дължи на сношения с войниците, а е останало от някое важно лице, което е вдъхвало почит, уважение и надежда у нашите деди; тоя епитет има значение на "баща", "закрилник" и служи за израз на онова страхопочитание, с което е пълнил народната душа наричаният с него образ.

И тъй както почти религиозният характер на вярата в освободителната роля на Русия, така и отличителните черти, с които образът на Дяда Ивана се е явявал във въображението на нашия народ, именно - че той е "дядо, "миразчия", "рибар"; че силата му се дължи на Божа помощ, на честния кръст и мощите на светиите; че той ще дойде с топуз в ръка да изгони турците в Смаилова дупка и да дигне кръста на "Св. София", и че това е отдавна предсказано и от Бога предопределено - всичките тия неща ни насочват към време, много по-отдавнашно от втората половина на ХVІІІ век. И наистина, за да си обясним както трябва вярата в освободителната роля на Дяда Ивана, ние трябва да възлезем към втората половина на XV и към XVI в., когато за пръв път прогърмели между православния свят имената на страшните руски самодържци Иван III и негова внук Иван IV Грозни. Към това именно време аз привличам вашето благосклонно внимание.

 

Нека, почитаеми госпожи и господа, се пренесем мислено към половината на XV в., когато (в 1453 г.) победоносните орди на Мухамеда II туриха край на византийската империя и преобърнаха Цариград в столица на османската държава. Падането на чудния град изпълнило сърцата не само на гърци, но и на българи и на всички православни с горчива и дълбока скръб. То прекъснало дотогавашните надежди, че средоточието на православието ще устои срещу победоносното шествие на исляма. В руския хронограф (1-ва редакция) се намира специално съчинение под заглавие: "О взятiи Царяграда от безбожнаго турскаго царя Амурата, еже бист в лето 1453", което (съчинение) се състои само от жалби за падането на Цариград. То захваща с думите: "Искам да ви разкажа повест, която може да разплаче не само човек, но и безчувствени камъни и природни стихии." Ето какво казва и непознатият по име преводач на една повест за падането на Цариград (издадена от професора Милетича в СбНУ, XII), като споменува за преобръщането на "Св. София" в джамия:    (с. 452)12.

Но като оплаквали падането на Византия и на другите православни държави на полуострова, тогавашните хора не можели да не съзнават, че то се явявало като естествено следствие от техните грешки и слабости. Последните излизат наяве най-вече у византийците по времето, когато е паднала империята. Тая империя всъщност била паднала под ударите на собствените си грехове много по-рано от 1453 г. Защото може ли да се счита за живо едно царство, което, макар и намалено до крайни предели, продължавало да се разделя на отделни владовища след смъртта току-речи на всеки свой цар и не много преди падането на столицата било разпокъсано на 6 такива, владовища? В 1423 г. братът на императора Йоана VI, Андроник, който получил от баща си за свое владение Солун и околността му, продал държавицата си на венецианците за 50 хиляди жълтици, без да предизвика борба или поне слисване у поданиците си или у братята си. Когато юначният Константин XI защищавал с последни сили Цариград, братята му, които владеели някои части в Пелопонес, не само не му помогнали, ами намирали за възможно да се борят един против друг. Единият от тях, Димитрий, и след падането на обезславената столица, продължавал с турска помощ да воюва с брата си Тома, когото изгонил и го принудил да избяга при папата в Рим. Болестта, от която е страдала България при последните Шишмановци и Сърбия, след Душана, е била обща за държавите на полуострова. Техните организми имали нужда от сериозна операция, която да причини болка и страдания, но да откъсне болните и неизцеримите им части. Тая операция именно и извършили турците, които, при всичкото си варварство, стояли по-високо в нравствено отношение от потомците на Константина Велики. По-мъдрите измежду съвременниците не можели да не видят, нейната неизбежност и, в духа на своето набожно и невежо време, изказали вярата си в тая неизбежност във вид на пророчества, които, колкото и да ни се показват наивни и лишени от творчество, имат дълбок смисъл. Всички тия пророчества прокарват основна мисъл, че големите грехове на християните правят неизбежно падането им в ръцете на турците, но че подир него ще следва възраждане. Византийският историк и дипломат Франца, съвременник на падането на Цариград, разказва, че още преди да последва то, за него се носели между народа разни пророчества. "Чувал съм, разказва той, да се говори, че, както в старо време Асирийското царство било разрушено от вавилоняните, Вавилонското - от персите и т. н., тъй и Римското царство (Византия) ще бъде разрушено от турците, но че и техният край ще дойде в определено време". В едно сказание, което било преведено от гръцки на руски, а после и на български, се разказва, че уж след смъртта на Константина Велики някои премъдри свети мъже били начертали над гроба му надпис, в който от думите били написани само първите 1-2 букви, та не било възможно да се разчетат. Най-сетне Генадий Схолар, първият цариградски патриарх под турците, още докато бил мирско лице, прочел и изтълкувал надписа. В последния се казвало, че Цариград ще падне в ръцете на турците, които след това ще превземат Пелопонес и други северни страни и ще свършат с Далмация; а след това ще въстанат много народи, ще нападнат по сухо и по море и ще превземат Цариград от турците (СбНУ, XII, 452-3). Според други разкази падането на Византия било уж предсказано, още когато Константин Велики турял основите на градските стени. Тия разкази са преминали и в нашите народни приказки (Ib. XII, 195-6). Едва ли можем се съмнява, че голяма част от пророчествата за падането и новото освобождение на Цариград са били преработка на други по-стари, в които мястото на турците са заемали арабите и персите. Това ни посочват имената на Лъва Мъдри, а особено на Методия Патарски и др. мними автори на стари апокрифни пророчества. В XVII в. на гръцки вече съществувал цял сборник от подобни пророчества, както се вижда от едно посочване на Павла Алепски в известния негов пътепис, в който е изложено пътуването на антиохийския патриарх Макарий в Русия в половината на XVII в. (вж. руския превод на Муркоса в Чтенiя в Императорском обществе исторiи и древнестей россiйских при Московском Университете, 1900, кн. 2-ая (193-ая) XIII, гл. VII, с. 29). - И тъй като не могли да се избавят от пороците си и да тръгнат по друг път, който да ги избави от турското робство, византийците от половината на XV в., както и другите православни, намирали утеха в това, че изкарвали падането си за предопределено и предсказано и го свързвали с надежди за ново подигане.

Но както казва пословицата, всяко зло - за добро. Дребнавостта и пороците, които разяли и съсипали православните държави на Балканския полуостров, не били чужди и на Западна Европа. Падането на първите помогнало да се стресне последната. Скоро западните народи разбрали, че при миниатюрни държавици, плод на изродения вече феодален строй, те не могат се защити от външни опасности и не могат добрува, и у тях, покрай възраждането в научно и художествено отношение, се явило и един вид политическо подновяване. В края на XV в. вече почват да се закрепяват в Европа големи държави с по-еднообразно и устойчиво политическо устройство. Това е епохата на Карла VII и Людовика XI във Франция, Фердинанда и Изабела в Испания, Фридриха ІІІ и Максимилияна в Австрия. В същото време в североизточна Европа крепнела славянска Русия, в която стремежът към обединяване, що забелязваме в западноевропейските народи, се проявил с още по-голяма сила, защото теглото от татарите направило неговата нужда за русите по-очевидна. Осем души велики князе в Москва един подир друг с чудно постоянство и кървави борби вече били турили здрави основи на бъдеща Русия. Разединеният дотогава руски народ вече чакал човек, който да го обедини и да го освободи напълно от татарското иго. Такъв човек наистина се явил; той бил Иван III Василиевич (1462-1505). Надарен не толкова с храброст, колкото с ум, търпение и силна воля, Иван с чудно умение и с желязна ръка извършил присъединението на републиките Велики Новгород и Вятка и на княжествата Твер, Ростов и Ярослав, а след това захванал настъпателна борба срещу татарите, под чието върховенство още се намирала държавата му. Татарската орда вече била се разделила на четири отделни държави, които враждували помежду си, та не били вече тъй опасни за русите, както по-преди; но татарите все били страшен бич за руските земи, защото често ги нападали и опустошавали; освен това, Московската държава все още плащала данък на Златната орда. От 1472 г., покрай предпазливия Иван ІІІ, в работите на Московското велико княжество се намесила честолюбивата и енергична гъркиня София Палеолог, за която той, като овдовял, се оженил. София била дъщеря, на пелопонеския владетел Тома (брат на последния византийски император. Константин XI), който, както казахме, бил принуден да избяга при папа Пий II; тя живеела дотогава в Рим с поддръжката и под покровителството на последния. За да угоди на своя покровител, тя се преструвала склонна към католичеството. Когато Пий II се научил, че Иван III е овдовял, той помислил, че е време да се привлече тоя силен самодържец към уния с римската църква, като се ожени за горещата, според него, привърженица на тая църква - София Палеолог. Наскоро след това (1464 г.) Пий ІІ умрял, но приемникът му, Павел II, доизкарал сватовството. Иван ІІІ, който бил по-добър политик и от папата, изеднаж схванал какво значение би имала тая му женитба за негова престиж в очите на руския народ, особено в новоприсъединените княжества, и сватбата станала (12 ноември 1472 г.). Надеждите на папата не се изпълнили ни най-малко: София, щом стъпила на руска земя, хвърлила католическата си маска, а за уния в Москва нямало ни помисъл. Затова пък хитрият руски самодържец достигнал всичко, що чакал от новата си женитба, па дори и нещо повече. Наедно с новата велика княгиня, в Русия се пренесли ония понятия за самодържавна власт, които били присъщи на Византия. След оженването си за нея, Иван III почнал да се държи като византийски самодържец и процесът на руското самодържавие се завършил. Съвременниците забележили, че след женитбата си за княгиня София Иван III станал страшен владетел. Трябва да забележим, че прякора Грозни, който носел неговът внук Иван IV, най-напред бил даден нему. В московския великокняжески двор били пренесени византийските придворни обичаи и византийската обредност. Заедно с това, както у русите, така и у другите православни народи почнала да се закрепява фикцията, че руският самодържец е приемник на византийските императори, като мъж на едничката владетелна княгиня от рода на византийските императори, че върху него минува наследството на цар-Константинова трон; или - да се изкажем с думите на чорбаджи Мича - че той е "миразчия" на новото турско царство. Видим знак на тая фикция било приемането на византийския герб - двуглавия орел - за герб на московската държава. Успехите на Ивана III, които последвали наскоро след женитбата му със София Палеолог, полека-лека закрепили у православните увереност, че на тая държава е предопределено да съсипе силата на полумесеца и да издигне православния кръст над обърнатата в джамия "Св. София". Новата велика княгиня, която била извънредно умна, честолюбива и енергична жена, не можела да забрави страданията на своето семейство и униженията на отечеството си; скоро тя внесла по-голяма решителност в отношенията на своя мъж към татарската орда. Можела ли е честолюбивата София да гледа равнодушно как нейният съпруг, владетел на грамадна държава, в сравнение с която миниатюрната държавица на баща й била нищо, още продължавал да плаща данък на разклатената от междуособия орда? И ето, тя почнала всеки ден да безпокои мъжа си с въпроса: "Докога ще бъда аз ханска робиня?" Осем години след женитбата си предпазливият Иван III отказал да плаща данък на татарите и разбил хана Ахмед, който отишъл да го накаже за тая му постъпка (1480 г.). Още след седем години той изпратил войска срещу Казанското царство, превзел столицата му и покачил на престола един от верните нему ханове.

Можем да си представим какво впечатление произвело върху гърците известието за женитбата на тяхната княгиня с Ивана ІІІ, а особено известието за победите му над татарите от новия наследник на Константинова трон. За техните книжовници, които четели и съчинявали пророчества, тържеството на Ивана III било начало на отплатата, която, съгласно с тия пророчества, трябвало да последва след падането на Цариград. Но не само у гърците се зараждали надежди за помощ от страна на Русия. И нашият народ, у когото шеметът от тежкия удар на заробването се поизгубил, почнал да се посъвзема и в неговата измъчена душа взели да мъждеят блянове за по-добра бъднина. От падането на България вече се изминувал цял век. Поколението, което изпитало ужасиите на турското завоевание, отдавна вече лежало в гроба. Заедно с него се изгубили и много от пороците на миналото. Новите поколения попривикнали на робството, па и турците, като заживели по-мирно по благодатните краища на полуострова, станали по-малко свирепи. Както вярно забелязва отец Паисий, "Така хората от онова първо поколение, при които било завладяно българското царство, имали голяма скръб и жалост, и плач, докато преминало това първо поколение. Следващото поколение полека-лека навикнало да живее с турците. Така и турците изпърво били свирепи и големи грабители. Когато се затвърдили в цариградското царство, научили много от християнския ред и право и за известно време престанали малко [...] ("Трем на българската словесност", от А. Теодоров, I, 91-2.)13 Избавени от някогашните междуособия, покровителствувани от турските закони, които в началото на робството се пазели строго, българите полека-лека стъпили пак на краката си. Наистина, градовете били населени повечето с турци, но в тях все още живеели и немалко българи. Охрид, Търново, София, Видин и Кюстендил си останали центрове на църковния живот, в които (центрове) се развивала и известна книжовна дейност. Такава се развивала и в манастирите около София, Търново, Охрид, Кратово, Тетевен и пр., а особено в Рилския манастир. В привилегированите общини, особено в планинските места, робството се чувствувало съвсем слабо. Набожността и работливостта на населението, липсата на празни богаташи, които да намират време и средства за разпуснат живот, ранните женитби, извършвани особено поради страха от еничарските набори (както е известно, женени момци не се взимали за еничари) - всичко това докарало голяма строгост в нравите, която се посочва както от чуждестранни пътувачи, (напр от Курипешича14), така и от домашни книжовници (граматик Матей) от началото на ХVІ в. Многоженството на турците, злоупотребенията с робините, които по-заможните турци държели като наложници покрай не малкото си жени, и отсъствието на пост, на които православните от онова време давали голямо значение като външен израз на набожността, скоро родили у българите съзнание за нравствено превъзходство над друговерните господари. В разказите на народа последните почнали да се представят за нечисти. По-старите апокрифни сказания, според които турците са рожба от кръвосмешение, както казахме по-горе, се преправили в разкази, че те били уж заченати от жена и куче. Полека-лека у българите, както и у другите православни, почнала да се явява надежда, че Господ не е дигнал ръце от своето наследие, а само го е наказал тежко, както са били тежки и греховете му. Наедно с това те почнали да разбират, че турците, които в 1475 г. успели да турят под свое върховенство и кримското татарско ханство, не са сломили и не ще могат сломи православието. От българи войници, които ходели с турските войски, от дубровнишки и други търговци, от самите турци, както и от многобройни роби, които турците докарвали ту от бойните полета, ту от многобройните пазари, - нашият народ добивал сведения за чуждите свободни народи. Особено важни сведения добивал той от светогорските и рилските монаси, които твърде рано влезли в сношение с православна Русия. Още в 1466 г. двама от братята, що подновили Рилския манастир, йеромонасите Давид и Теофан - същите, които три години след това се погрижили да пренесат мощите на св. Ивана Рилски от Търново в Рилския манастир - направили съглашение с монасите на светогорския руски манастир "Св. Пантелеймон" за взаимно подпомагане, понеже от хрисовулите на последния се виждало, че едно време Рилският и Пантелеймоновският манастири съставяли едно братство. (СбНУ, XII, 621-2.) Така братята руси от последния манастир се отплащали за подкрепата, която, види се, рилските монаси са им давали, когато народът ни е бил свободен и по-охолен. Значението на тогавашните сношения между рилските и пателеймоновските монаси ще ни стане ясно, като кажем, че синът на Ивана III, а вероятно и сам той (само че за него нямаме преки указания), както и внук му Ивана IV Грозни били ктитори на манастира "Св. Пантелеймон" и най-много чрез него изпращали помощите си за други манастири и лица (виж. Сношенiя Россiи с востоком по делам церковным, [СПб, 1858] I, 19, 22, 29 и 31). Иван III бил горещ покровител и на другите светогорски манастири (Ib. 14). По гореказаните пътища (чрез войници, търговци и роби, а особено чрез светогорските и рилските монаси) към края на XV в. почнали да идат до българите разкази за властния самодържец, победителя на татарите Иван III, върху когото минували правата на византийския престол и грижата да защищава униженото православие. В Източна България за него прониквали сведения и през Молдова, чийто юначен воевода Стефан Велики нанесъл в 1475 г. славна победа над турската войска, та чрез това и сам подигнал вярата на българите в силата на кръста. Първата жена на Ивана III била дъщеря на Стефана Велики, който се прекланял пред способния си зет и често казвал за него: "Чуден човек е московският владетел! Ние се бием и трепем, а той не излиза от столицата си, и пак все печели и трупа земи."

Да се подигне престижа на Ивана III в очите на българите и другите православни в Турция, помагало и обстоятелството, че султанът се отнасял към руския велик княз съвсем инак, отколкото към другите християнски господари. Сношенията между двамата самодържци се почнали в 1492 г., след като белградския паша загатнал на Иванова пратеник до маджарския крал Матей Корвин, че не би било зле неговият господар да влезе в приятелски сношения със султана. След като сондирал разположението на последния чрез своя приятел кримския хан Менгли Герей, Иван ІІІ изпратил в 1492 г. чрез последния писмо до султана, с което ходатайствувал да се не правят притеснения над руските търговци и така турил начало на сношенията си с него. В 1497 г. той изпратил в Цариград особен пратеник - Плещеев, със строга поръка да не коленичи пред султана като другите пратеници, а само да му се поклони до пояс, и да не приема да го турят по-долу от кой да било друг пратеник. Султанът счел това за дебелащина от страна на пратеника, но пак го приел. Тайната на тия приятелски сношения се крие не само в личното обаяние, що вдъхвал руският даровит самодържец, а и в обстоятелството, че и двамата владетели имали интерес да бъдат добре помежду си, за да им бъдат развързани ръцете да действуват към други страни. Освен това, държавите им били още твърде далеч една от друга. Дори от Крим, който само признавал върховенството на султана, но не бил негово пряко владение, до московското господарство имало не по-малко от 900 километра, и то по пустинна степ. Тия приятелски отношения продължавали и при сина и внука на Ивана III. При негова син Василий кримският хан вече бил враждебен към Московската държава, от която почнал да се бои; но Селим I му писал: "Чух, че си искал да отидеш против Московската земя. Пази си главата и не ходи срещу Московеца, защото ми е голям приятел; ако отидеш против него, аз ще нападна твоята земя." Такова запрещение пратил до кримския хан и Сюлейман Великолепни. Това заставило хана да пише: "Не ми даваш да нападам нито Московеца, нито Молдавеца; ами тогава от какво да се храня и обличам? А пък аз ти казвам, че Московецът е против тебе и е наедно с Казълбашина (персийския шах)." Но султанът останал непреклонен на запрещението си (Соловьев. Исторiя Россiи, V, 352)15.

Приятелските сношения между султаните и руските велики князе не можели да избегнат от вниманието на патриаршията в Цариград и на българските владици, особено на търновските митрополити, които се намирали в близки сношения още с Влашко и Молдова. Като не можели да вникнат в същинските причини на тия сношения, владиците, монасите, а след тях и първенците в България, ги обяснявали чрез страха на султана от руските самодържци и чрез силата на последните.

И така, още в князуването на Ивана III между българите и другите православни народи в Турция проникнало името "Иван", като име на нов силен православен господар, приемник на византийските императори, владетел на обширни земи и големи богатства, който (господар) побеждава татарите и не се кланя на султана, а му вдъхва страх и почит. Покровителството, което православието в Турция намерило в лицето на новия си защитник, не било само на думи, а се изказвало в реална поддръжка. Монаси от Св. гора и от другите важни манастири на полуострова, както и от Йерусалим и Синай, почнали да получават помощи от руските владетели, па и сами ходели да събират такива в тяхната държава. Както самите руски владетели, така и владиците, болярите и народът дарявали нуждаещите се техни братя и чрез това им давали възможност да подигат полуразрушените си църкви, да изплащат наложените на манастирите данъци или да изкупуват залагани за дългове църковни вещи. Скъпи кожи, одежди, свещени съдове, пари и пр. се носели из Московското господарство към потиснатите християни в Турция и възбуждали у тях благодарност към руския народ и владетелите му, както и надежди за възтържествуване на кръста над полумесеца. В 1515 г. Ивановът син Василий пратил само на Св. гора 2 хиляди тогавашни рубли, които се равнявали на 4 хиляди маджарски жълтици, за да бъдат споменувани на литургия по манастирите покойните му родители. А колко събирали тия от манастирите, които добивали позволение да ходят за милостиня из Московското господарство! Най-много помощи умеели да изпросват гърците. Това давало реална основа на техните надежди за ново тържество на православието.

Полека-лека неопределените посочвания на старите пророчества се допълнили в такъв смисъл, че православието ще възтържествува с помощта на русите. От гърците тия пророчества минали и към русите и българите. Така на споменатото пророчество, което уж се намирало на гроба на Константин Велики, би даден такъв край: "Народ же Российскiй вкупе причастники всего Измаила победят, и Седмихолмин (т.е. Цариград) возмут с прибытками" (СбНУ, ХІІ, 418). В една редакция от повестта за падането на Цариград (тая повест е била преведена на руски, а после и на български), като се говори за превземането на Цариград от Мохамеда ІІ казва се: "Но да разбереш, клетнико, че щом всичко, предречено от Методия Патарски и Лъва Мъдри, наедно с поличбите за тоя град, се изпълни, ще се изпълни и това, що е определено да стане по-сетне. Защото е писано: "Русии же род с преждесоздательными всего Измаилта победят и седмохолмаго прiимут с преждезаконными его, и в нем въцарятся и судрьжат Седмохолмаго Русы, язык шестый и пятый, и насадить в нем зелiе и снядят от него мнози в отмещенiе святым" (Памятники древней письменности. Повест о Царьграде. По рукописи Тройце-Сергiевой Лаври начала ХVІ века № 773. Сообщил арх. Леонид. СПб. 1886, с. 131).

Но основата, която Иван ІІІ турил на вярата в освободителната мисия на руския народ, можела да изчезне безследно, ако да не била наскоро подкрепена от делата на друг Иван, още по-славен и страшен - на общоизвестния Иван ІV Грозни.

Иван ІV седнал на московския престол в 1533 г. Докато бил малък, с държавата му се разпореждали болярите, които притеснявали и ограбвали народа и пренебрегвали младия велик княз; но отплатата им не закъсняла. Щом Иван поел властта сам, болярите взели да се превиват под тежката му отмъстителна ръка. Жестокостите му над тях именно са и причина, гдето епитетът "грозни" минал от дяда му към него за вечни времена. Никога епитетът не е бивал даван с по-голямо право, защото ужасите на Ивана ІV излизали вън от мярката дори за неговия жесток век. Ала простият народ бил доволен от строгото му управление. Важно за православните в Турция, обаче, било това, че неговото царуване, особено през първата му половина, било прославено с гръмки военни дела и то против мохамедани. Още преди да извърши тия дела, Иван Грозни се коронясал (в 1547 г.) за цар. Но царят на Русия се явявал в очите на тогавашните православни в Турция като цар на цялото православно християнство. Последвалите събития закрепявали все повече и повече тоя възглед. В 1552 г. цар Иван превзел и разорил окончателно Казанското татарско царство, което след Иван ІІІ служи като извор на раздори между московския господар и кримсикия хан, понеже и двамата заявявали претенции върху него. След победоносната война на цар Ивана, в бившето Казанско царство отишли свещеници, които кръщавали езическите племена, що се намирали дотогава под татарска власт, па и самите татари. Две години след това Иван ІV покорил и Астраханското царство, продължение на Сарайската орда, на която русите до Ивана ІІІ плащали данък. Това почнало да влошава отношенията между Турция, защитницата на исляма, и Московското царство; но то подигнало духа на православните и направило да гръмне името на новия цар Иван не само по митрополии и монастири в Турция, но и по градове и села. Сам царят съобщил за покоряването на Казанското и Астраханското царства на цариградския патриарх Йоасаф с грамота, в която го молел да потвърди царското му достойнство; в същата грамота той изказал желание, да се освободи и Цариград от турците (Сношенiя Руссiи с востоком, І, 78-9). Вярата, че това ще се случи, ставала вече твърда по целия православен свят. Нея виждаме изказана дори в писмото на александрийския патриарх Йоким до цар Ивана от 1557 г.; в това си писмо той нарича царя "второ слънце, което го утешава с надежди за благи времена, когато и покорените под властта на агаряните християни ще бъдат избавени чрез неговата ръка (Ib. 89-90). А ако такива надежди е можел да изказва светителя на далечната Александрия, колко повече тия надежди са сгрявали сърцата на нашите деди, които слушали да се говори за силата на руския цар от самите турци? Още в 1552 г., когато Иван Грозни още не бил покорил нито Казанското, нито Астраханското царство, обаянието му в очите на самите турци било тъй голямо, че хилендарските монаси в просителната си грамота до царя пишат: "От турските наместници сме чували, че ако московският цар би изпратил до султан Сюлеймана пратеник и грамота, да се не взима от нас данък, това би се изпълнило - и пасбищата, що са ни отнели гърците, биха ни се повърнали, и никой за нищо не би ни задявал (Сношенiя Россiи с востоком, I, 67). Монасите не били излъгани: застъпничеството на царя наистина имало това следствие, което те чакали от него. Страшният Сюлейман, под чиито удари е паднало Маджарско и чието име плашело западна Европа, в едно свое писмо от същата година така титулува Ивана Грозни: "Превеличайши между великите князе, който по чест стои по-горе от най-великите християнски владетели, непоклатим управник на всички християнски родове, щастлив вожд на многобройни войски, силен и разумен господар на много земи, велик крал московски и велик княз (Ib. 52).

В 1548 г. целият православен мир узнал и формално изповядал, че се е сдобил вече със свой цар. През тая година цариградският патриарх Йоасаф, по просбата на Ивана Грозни, потвърдил царския му титул, па наредил още да се споменува името му във всички църкви, гдето служели архиереи, както се споменувало едно време името на византийския император, и да се запише в съборника, или синодика (Ib. 87). Ето как се възгласявало името на новия православен цар (според една грамота на самия патриарх) в църквите (при архиерейските служби) низ страшната тогава, но извънредно веротърпима Турция: "Подажд, Господи, многолетнее здравие благоверному и благочестивому Царю нашему Ивану" (Ib. 111). При такива условия, имало ли е нужда да се поетизира, за да се означи Русия с името "Дядо Иван"? - Не, това е името на Ивана III, а най-вече на първия й цар Иван Грозни, страшен и студен за нас днес, но велик и привлекателен за нашите деди от XVI столетие, в чиито сърца е вдъхвал надежди за по-добра бъднина. Иван IV бил най-самодържавен християнски владетел в Европа по онова време. Князе и боляри падали пред краката му в страх и трепет. Той бил по-набожен и от старите наши и византийски царе: в процесиите и във време на покаяние страшният цар се явявал в монашеско расо; а от щедрата му ръка течели реки от дарове и злато към патриарси, митрополити и манастири, хвърлени под тежкото иго на исляма. Можело ли е да има по-идеален цар за нашите деди, а особено за монасите. които им носели известия за него? Само такъв "Дядо Иван", страшен за мохамедани и католици, с които също така воювал, строго благочестив, по право наследник на Константинова трон - само той е можел, според тяхната дълбока вяра, да изтласка турската сган до "Смаилова дупка", да издигне кръста над "Св. София" и да строши главата на лютата змия, що се била увила около тялото на православното християнство и му смучела кръвта. В титлата на новия православен цар след превземането на Казанското царство, между друго, стояли и думите "княз болгарский". Нашите монаси, до чиито уши са можели да стигнат тия думи при отиването им за милостиня в Русия, като не са знаели нищо за старото българско царство по Волга и Кама, на чийто спомен са се дължели те, лесно са можели да ги изтълкуват в по-съвременен за тях смисъл, като израз на бъдно царуване на Дяда Ивана над България. Ние, при нашата днешна свобода, мъчно можем си представи силата на това обаяние, с което се е ползувал Иван Грозни между монасите на своето време. За него можем да съдим донегде по епитетите и величанията, които срещаме в изпращаните до царя просителни грамоти на манастирите. Ето, например, как го величаят хилендарските монаси в една своя грамота: "христолюбив и самодържавен велик цар московски, едничък истински господар и бял цар на източните и северни страни и на всички православни християни, а особено на монасите богомолци, който свети като християнско слънце на изток и север и озарява целия подслънчен свят, утвърден на седемте съборни стълпове - цар, който е църковно украшение за всички, що живеят по православному, втори Константин и поборник на божествените църкви, християнска хоругва, на която е издигнат честният кръст за просвещение на православните, за слава и закрепа на благочестивото царство, за победа над злочестивите агаряни и над другите богопротивни народи" (Сношенiя Россiи с востоком, 1, 62-3). Потребна е била дълбока вяра в освободителната роля на страшния Дяда Ивана, за да се напише такова величание. А към кой народ са принадлежели монасите, които са имали такава дълбока вяра, могат ни посочи не толкова историческите спомени за Милутина и Душана, които спомени срещаме в техните грамоти и които са имали за цел да възбудят съревнованието на новия ктитор на манастира им, като му напомнят щедростта на старите ктитори, колкото някои редове, които показват, за какво е милеело сърцето на тия, що са писали грамотите. Така, в края на една доста дълга своя грамота до грозния цар хилендарските монаси молят Бога, да покори под нозете му Цариград, Тракия и цяла Македония (вж. Спомени Српске Крал. Академиjе, III, 48). Има ли нужда да поясняваме от каква народност е бил писачът, що е изказал това пожелание? Много основания дават право да се надяваме, че бъдни изследвания на нашето минало ще покажат още по-нагледно горещата вяра на нашия народ в освободителната роля на Русия и след Ивана Грозни, който умрял в 1584 г. В тъй наречения Йоакимовски летопис има сведения за някакво въстание в Търново в края на XVII в. под предводителството на княза Ростислава Страшимировича, потомък на Срацимира Видински. Имаме основания да мислим, че това въстание погрешно е отнесено към края на ХVІІ век и че то е всъщност въстанието, което избухнало в 1595 г. под предводителството на някакъв си потомък на Шишмановци и за което (въстание) знаем от записката на дубровничанина Павел Джорджич, един от деятелите в това въстание. Както е известно, след потушаване на последното от везира Синан-паша, провъзгласеният за княз потомък на Шишмановци избягал в Русия. От казания летопис излиза, че той, ранен, е сполучил да избяга по-напред в Рилския манастир, отгдето монасите успели да го препратят в Русия (вж. Патрiарх Iоаким и заслуги его отечеству. Историческое изслъдованiе Н. Е-на. Спб., 1847, с. 22-7). Сведения за казаното предлежи да се търсят подепърва из руските архиви и летописни бележки; за нашата цел тук е достатъчно да отбележим, че вярата в Дяда Ивана не е изчезнала наедно с Ивана III и неговия славен и страшен внук Иван IV Грозни. Народът ни продължавал да таи тая вяра дълбоко в душата си, както след тяхната смърт, така и след несполучливото си въстание в 1595 г. Самият образ на Дяда Ивана се изменявал по малко и се допълнял под влияние на по-подирния исторически живот на русите. Както вече обяснихме, под влияние на разказите за северозападните руски езера, при които лежат важните за старо време градове Велики Новгород и Псков, посещавани от наши монаси дори и преди Ивана Грозни, Дядо Иван почнал да се явява в народното въображение и като "рибар", "балъкчия".

Това представление се усилило и затвърдило най-вече през първата половина на XVII в., когато нападенията на казаците, които се явявали на малки рибарски лодки по черноморските турски брегове, възбуждали у християни и турци удивление към тяхната предприемчивост и безстрашие. Така, в 1609 г. тия смели пирати нападнали и ограбили града Варна - което накарало турците да го укрепят. В 1624 г. запорожците се осмелили да нападнат и околностите на Цариград; а в 1638 г. донските казаци нападнали ненадейно и превзели силно укрепения турски тогава град Азов, макар че имали нищо и никакви топове. Турците, като не можели да си обяснят отгде се взима такава смелост у казаците, допущали, че те трябва .да се сношават с техните християнски поданици, затова жестоко отмъстявали на последните за казашките нападения. Така, в 1644 г. те разорили до основите манастира "Св. Иван Предтеча" при Созопол, защото някои запорожци, подгонени от турските кораби, избягали в него (Сношенiя Россiи с востоком по делам церковным, II, 241-4); а след превземането на Азов от донските казаци обесили прочутия патриарх Кирил Лукарис, против когото напразно се борили дотогава през цели години с всички средства йезуитите. Но тия преследвания на християните в Турция само помагали да се разпространяват още повече разказите за смелите нападатели, и образът на Дяда Ивана приемал все повече и повече черти на рибар, "балъкчия".

Непосредствените сношения на народа ни с руските войски, след като последните почнали от Петра Велики насам да дохаждат в румънските земи, а след това и отсам Дунава, не само видоизменили образа на Дяда Ивана, но, както казахме вече, почнали да пораждат в някои места на отечеството ни и известно охлаждение, па дори и страх от Русия. Но тия нови черти в образа на Дяда Ивана и новите чувства, възбуждани от суровостите на войните, не можели да стигнат до оная дълбочина в народната душа, на която се намирал първият легендарен образ. Чертите на страшния цар Иван IV, когото чакали в силата на съставените след падането на Цариград пророчества да дойде с топуз в ръка да изгони потомците на Агар до "Смаилова дупка", не изчезнали. Тежкото тегло, което сполетяло народа ни след несполучливото му въстание в 1595 г., както и нещастията, що се изсипали наскоро след това върху руския народ през размирното време и епохата на самозванците, отслабили за време вярата в освободителната мисия на Дяда Ивана, но не я изличили съвсем; а руските успехи след Петра Велики, особено във втората половина на ХVІІІ и началото на ХІХ век й дали нова сила. Каквито временни чувства и да възбуждали тия войни, у близките до тях части от нашия народ, неотразимостта на руското напредване ставала очевидна.

Ала това не изменило бавния ход на историческите условия. От края на ХVІ век, когато нашите прости, дълбоко набожни и вярващи в наивните пророчества деди въстанали против турците със силна надежда на дяда Ивана, се изминали цели три века на чакане и грозно тегло, докато той, вече подмладен и изменен, дойде не с топуз, а с топове да споходи земята ни и да даде помощ на брата си българина. Дълбоката вяра на последния в неговото помощ не го излъга. Наистина, Дядо Иван не можа да направи за изправения на крака свой брат всичко, което искаше и което последният чакаше от него; а откак се върна в земята си, като че у него се явиха колебания и съмнения за извършеното свято дело. Освен това, той се поспъва сегиз-тогиз, защото не може изеднаж да се приспособи към новото време, което иска от него да хвърли не само топуза и старото облекло, но и някои от старите си навици, па да нареди и къщата си в духа на новото време. От друга страна, младият българин, когото той изправи на крака, като всеки млад, греши още по-често: бързо забравя теглото, мъчи се да върши сам работа, па се и поозъбва понякога на стария Дяда Ивана, особено когато му се стори, че той обещава парчета от двора му на друг брат. Но връзките, които, покрай кръвното родство, съединяват българина със стария му брат, са се заякчавали, както видяхме цели векове, та няма защо да се боим, че ще се скъсат под влияние на скоропреходни и дребни недоразумения, и ако е истина, че "свой своего не храни, но тежко и горко - кой го няма", ще излезе истина и това, че вековната вяра на дедите ни в братската помощ на Дяда Ивана както не е била напусто в миналото, тъй няма да бъде суетна и в бъдеще.

 

 

БЕЛЕЖКИ

* Сказка от Юрдан Трифонов (Четена в Славянската Беседа на 11 март 1907 г.).

1. [Alexandru Dimitrie Xenopol, Histoire des Roumaines de la Dacie trajane, 2 vols. (Paris: E. Leroux, 1896. Ал. Ксенопол (1847-1920) е румънски историк, автор на първата значителна цялостна история на румънския народ.]. [обратно]

2. [Гинчев, Ц. Избрани произведения. Т. 1. София: Български писател, 1986, с. 446.].

3. [Вазов, Ив. Събрани съчинения. Т. 5. София: 1956, с. 248.].

4. [Вазов, Ив. Събрани съчинения. Т. 12. София: 1956, с. 106-107.].

5. [Гинчев, Ц. Избрани произведения. Т. 1, с. 448.].

6. [Качановский, В. Памятники болгарского народного творчества. Вып. І. Сборник западноболгарских песен. СПб., 1882. Владимир Васильевич Качановский (1853-1901), руски славист и фолклорист, професор.].

7. [Гинчев, Ц. Избрани произведения. Т. 1, с. 448.].

8. [Голубинский, Е. Е. Краткий очерк православных церквей Болгарсккой, Сербской и Румынской или Молдо-влашской. Москва, 1871. Яцемирский, А. И. Григорий Цамблак. Очерк его жизни, административной и книжной деятельности. СПб, 1904. Евгений Евстигнеевич Голубински (1834-1912), руски църковен историк. В цитирания труд се развенчава популярна руска легенда за покръстването на княз Владимир и се подчертава ролята на България в този процес.].

9. Вж. Хрисмос или проповедта на блаженнаго йеромонаха Агатангела. С предвещанието на Мартина Задека. Превод от Хр. Кисев Калоферски. Свищов, пачатн. Ясен Паничков, 1878 (с. 1 от Задековото предсказание). [Името Мартин Задека, представян на други места като отшелник от ХІ в., живял над 100 години, се свързва с много популярна книга с пророчества, в която се споменава и падането на Турция.].

10. [Вазов, Ив. Събрани съчинения. Т. 12, с. 107.].

11. [Гинчев, Ц. Избрани произведения. Т. 1, с. 467.].

12. [Текстът е издаван на няколко пъти. Нов новобългарски превод вж в Народното четиво през ХVІ-ХVІІІ век. Подбор и редакция Д. Петканова. София: Български писател, 1990, с. 235-260. Там и библиография (с. 374-375).].

13. [Цит. по Паисий Хилендарски, Славянобългарска история. Под редакцията на П. Динеков. София: Български писател, 1963, с. 67.].

14. [Бенедикт Курипешич (ХVІ в.) - хабсбургски дипломат от словенски произход. През 1530 г. е включен в пратеничество до султана. Описва пътуването си в книга, издадена във Виена през 1531 г. Откъси от нея са публикувани на български в "Периодическо списание" през 1883 г.].

15. [Соловьев, С. М. История России с древнейших времен. Т. 1-29. Соловьёв, Сергей Михайлович (1820-1879), руски историк.].

към част1

---

Юрдан Трифонов (1864-1949) е роден в Плевен (личното му име понякога е нормализирано като Йордан). Учи в Петропавловското духовно училище край Лясковец, когато там е преподавател Климент Браницки (Васил Друмев). Няколко години учителства в Търново (1885-1990), след това завършва филология и история в Софийския университет (тогава още Висше училище) през 1893 г. Професионалният му път преминава като учител по български език, философия и история в София (1894-1908, 1920-1926) в Първа мъжка гимназия и във Военното училище. Действителен член на БКД (днес БАН) е от 1906, а по-късно става секретар (1923-1931) и председател (1936-1938) на Историко-филологическия клон на БАН. Почетен доктор на Софийския университет (1939). Ю. Трифонов е съставител (заедно с Н. Станев) на "Психологическа христоматия. Помагало за нагледно изучаване душевния живот" (Пловдив: Хр. Г. Данов, 1897, 339 с.). Автор е на книгите: "Царуването на Бориса-Михаила" (София: Св. Синод на Българската църква, 1907, 64 с.), "Иван Вазов. Живот, произведения и възгледи" (София, 1920, 187 с.), "Васил Друмев - Климент Браницки и Търновски. Живот, дейност и характер" (София: БАН, 1926, 208 с.), "Цар Борис-Михаил. Време, царуване и величие" (София: Министерство на народното просвещение, 1927, 68 с.) и "История на град Плевен до Освободителната война" (Плевен, 1933, 337 с.), както и на множество студии в различни научни издания и сборници.