„Гласът ми замлъква, а думите ми са заглушени от ридания” – пише през сълзи св. Йероним, когато през 410 г., научава, че варварските пълчища на Аларих са опустошили и плячкосали Рим. От другия край на западната цивилизация (по-точно от средиземноморския град Хипон, Северна Африка) друг голям учител на Църквата – св. Августин обаче е повече от категоричен: „Варваринът не ще надделее над този, когото пази Христос”.

Аврелий Августин, тогава епископ на Хипон, работи над мащабния си труд „За Божия град”, в който търси обяснението на начертанията на Историята: как става тъй, че всеки път щом човешката цивилизация (civitas) извиси ръст и камъкът на общия градеж бива избутан почти до края, в подножието на върха все се случва нещо катастрофално, та човечеството (humanitas) наново се сурва надолу, в хаоса на отчаянието, скръбта и болката, с цената на безбройни човешки жертви.

Това е така нареченото „време на варварство”. В него се обезценява човешкото: човешкият живот престава да бъде ценност, както престава да е от значение и извършеният дотук градеж на човешката цивилизация. Божественият смисъл помръква сред човешката безсмислица, често дори извращаван с престъпна цел, прикриваща се зад „Божието име”: за да бъде безсмислицата още по-страшна и по-пълна; за да няма никакъв смисъл.

В средата на V в. европейската цивилизация наистина е подложена на неимоверно изпитание. Варварите (вандали и готи) опустошават всичко наред. Те грабят, палят, насилват, рушат и то без всякакъв замисъл. Цели градове и села са изтрити от лицето на земята; опожарени са посевите и хамбарите, изкоренени са плодните дървета и лозята; заклан е добитъкът; кладенците са запълнени с трупове.

Августин пише, че варварите съзнават, че по този начин обричат и себе си на глад и жажда, ала за тях това било без значение. По-сладък бил възторгът от отмъщението и разрушението. Нали „те” са наказали „другите”, горделивците, дръзнали векове наред да се перчат с постиженията на своята цивилизация. Затова варварите били готови на всичко, за да я поругаят: разрушавали градовете, съсипвали пътищата и акведуктите. Заграбвали жените и избивали невръстни деца. Осквернявали църквите, хвърляли Св. причастие на псетата, колели свещениците или ги подлагали на страшни мъки, за да кажат къде са църковните съкровища. Третирали старците-епископи като впрегатен добитък, принуждавайки ги да мъкнат товари заедно с мулетата, а когато рухвали от изнемога, ги бодели с копия, за да се надигнат; така те намирали смъртта си, а непогребаните им тела се валяли по земята. Като че ли бесът на злото изниквал чрез варварите, тържествувайки: „Ето какъв съм аз!”.

Нашествието на варварите в онази епоха се е определяло от хронистите като нещо „извънредно”, излизащо от руслото на дотогава познатото в историята. Това не била обикновена война за плячка и завоевания, не просто някакво нашествие, а нещо по-различно, непознато дотогава в паметта на човечеството. Вълната на насилието и унищожението се надигала все по-високо, сякаш за да потопи веднъж завинаги Европа. Сякаш дверите на преизподнята се били отворили и адът се възцарил на земята. Мнозина осъзнавали, че всичко не опирало само до оцеляването на християнството, а до оцеляването въобще на човечеството. Ненадейно злото се явило пред хората в своя най-чист вид, в дяволското огледало на насилието.

„Зло заради самото зло” – така Аврелий Августин формулира проблема с варварството, измъчващ съвкупното човечество. Затова и той непрекъснато се пита: „що е зло?” (quid sit malum?). С този въпрос той ще проживее живота си; неговата тайна ще го измъчва до сетния му миг.

И все пак, Августин е убеден в едно: това не е краят на света; просто сме в края на един от преходите, когато зейва пролука в Историята и оттам надзърта злото. Изправени сме между онова, което още не е мъртво, и онова, което още не се е родило: това е „времето на варварството”.

Ала варварството не може да трае  твърде дълго, колкото и на нас, неговите съвременници, всичко да ни изглежда повече от драматично, заради спиралата на насилието, устремена към своя край. Да не забравяме казаното по-горе от св. Августин: „Варваринът не ще надделее над този, когото пази Христос”.

Ходът на историята винаги стрива случващото се „тук и сега” между нейните два мелнични камъка – миналото и бъдещето. Кой може да каже какво ще се случи само след няколко десетилетия с нас или с варварите? – пита се Августин.

Днес ние знаем, че тогавашните „варвари” – всички тези вандали, готи, алани (в това число хуни  и прилежащите към тях по-малки общности и народи) – на свой ред са били смлени и приобщени към цивилизацията на Европа, приемайки нейните правила и субстанцията на християнството. Историци и езиковеди до ден-днешен с мъка издирват отглас от тяхното съществуване в провинциите на Прусия и Саксония, в Скандинавия, сред балтийските славяни, в земите на Балканите, Русия и Полша.

Просто едно „време на варварство”, макар и с цената на скърби и страдания, е безвъзвратно приключило. А краят на Европа, да не говорим за този на света, така и не е настъпил.

Една част от варварите били прогонени със сила далеч от Европа. Друга част, със сведена глава, приела да се претопи в устоите на европейската цивилизация, в „голямото време” на нейната история.

Много мислих над това тези дни, докато четох последния текст на отец Жак Амел, зверски убития свещеник на църквата „Сен Етиен” край Руан, качен на сайта на неговата енория. В този текст, озаглавен „Лятото, време за ваканция”, отец Жак, без да знае, че върви към своята Голгота, с опита и мъдростта на един 86-годишен свещенослужител, ни отправя духовното си завещание. Иска ми се да извадя от него някои наистина важни редове, в които той, подобно на св. Августин, се стреми да даде отговор на въпроса „какво е нашето време?”.

А то е:

Време за среща с близките, с приятели. Момент да намерим време да изживеем нещо заедно. Момент да бъдем внимателни към другите, каквито и да са те. 

Време за споделяне. Споделяне на нашето приятелство, на нашата радост. Споделяне на нашата подкрепа за децата, показвайки им колко са важни за нас. 

Време за молитва също. Внимателни към онова, което ще се случи в нашия свят тъкмо в този момент. Да се молим за онези, които най-силно се нуждаят от това, за мир и по-добър живот заедно.

Ножът на варварството отне живота на отец Жак Амел, без да може да зачеркне онова, заради което този възрастен свещеник отдаде живота си. А то е морален подвиг, в който омразата бива надмогната, ако не се отказваме от доброто в себе си, колкото и „сърцето да е неспокойно, виждайки как се рушат камъни, падат дървета и гинат хора” (св. Августин).

Изводите, от всичко това, според мен са следните:

1. Силата се побеждава със сила. Ударите, замисляни от „групировките на злото”, трябва да бъдат предотвратени с ответни удари там, където е огнището на това зло – между Мосул и Рака, като интернет-отровата на неговите послания да бъде изтръгната от корен и то веднъж завинаги. А всеки, дошъл в Европа и тръгнал да се бори с нейните ценности, трябва да бъде прогонен обратно.

2. Злото не бива да бъде прославяно посмъртно. Редица световни медии вече отказват да публикуват снимки на атентаторите-джихадисти, както и пълните им имена, ограничавайки се с инициали. Право на памет имат жертвите, не убийците, които е редно да тънат в анонимност. Във „време на варварство” това е изключително важно. Нека не го забравяме нито за миг. Така е било и така би трябвало да бъде в европейската цивилизация, носеща фермента на християнството.

3. И накрая, има още нещо, което дължим на паметта на невинните жертви – на загиналите по улиците на Париж, Ница, Ансбах, Сен Етиен дю Рувре и навсякъде другаде (списъкът е дълъг). Дължим го и на паметта на хора като отец Жак Амел, който завършва последното си послание с думите: „нека поемем по пътя заедно”.

И то е: всички ние сме потенциални жертви, ала опасно е омразата да ни заслепява.

Ако това се случи, варварството има шанса да вземе реванш над цивилизацията
.