Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
13.10.2016 13:37 - Поздравявам те Маноле. Светът е такъв, какъвто трябва да бъде....
Автор: demograph Категория: Политика   
Прочетен: 1468 Коментари: 1 Гласове:
1

Последна промяна: 13.10.2016 13:38

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg
Политическата ми равносметка Автор: mglishev

 

„Ако трябва да избирам между две злини, по-скоро няма да направя избор.”

 

Анджей Сапковски

 
            През 2013 година повярвах, че е възможно гражданското общество на България да надвие тукашните мафии. Включих се според силите и разбиранията си в обществените вълнения, които сметнах за полезни и обнадеждаващи. Възможно е в няколко случая да съм бил разпознаван от съмишленици и приятели като човека на мига, като водач (това едновременно ми харесваше, мобилизираше ме и ме тревожеше). В други случаи, разбира се, съм разочаровал доста хора (това пък обикновено ме забавляваше – с едно-две по-драматични изключения). Винаги съм действал само по съвест и изпитвам неудовлетворение единствено от неуспехите си – всеки публичен стремеж, в последна сметка, бива оценяван по крайния си резултат. В този смисъл съм длъжен да приема, че съм стигнал до поражение, макар че, слава Богу, поне поводите за срам са ми спестени. Изгубих вярата, че мога да влияя на повече от шепа приятели. На тях дължа благодарност, включително и за няколко недотам приятни урока. Тези приятели са и единствените, успявали да влияят на мен, защото съм избрал да вложа доверието си в тях. 

            Нека хората, които в продължение на тези три години повтаряха, че от нищо няма смисъл, не се радват, ако попаднат на тази равносметка. Тези, които се затваряха в професиите си или емигрираха, имат известно оправдание, но демонстриращите нарочно изискана дистанция намирам за уродливи. Тяхното безразличие е проблем между тях и Бога, а не между тях и предполагаемите „наивници“, заели се с някакво публично действие. Но ако някога се стигне до почти невъзможните неща, които продължавам да смятам за необходими, неутралните първи ще разберат, че при гражданска война (именно, именно) най-много страдат такива като тях. Дори най-големите унищожители на България, крадците и убийците като Доган, Борисов, Първанов, Местан, Цацаров, Цветанов, Миков, Пеевски, Василев, Минев и прочие, няма да заслужават чак такова наказание като онези, които никога не направиха нищо, но ехидно коментираха. Това не е заплаха, а само условна прогноза: ако настъпи условие Хикс, то логично ще последва резултатът Игрек. 

            Убежденията ми за нужните в близко бъдеще мерки не са се променили и ги намирам за безалтернативно верни: българското гражданско общество задължително трябва да се превърне в едновременно волеви, добродетелен, яростен и по старомодному републикански фанатичен двигател на цялата нация (съжалявам донякъде за думата „републикански“, тъй като съм романтичен монархист, но монархическият принцип у нас се самоунищожи с особен мазохизъм). Това общество, този фанатичен двигател не трябва да предизвиква насилието сам, но и не бива да се бои, нито да се гнуси от насилието като средство, когато става дума за война с безогледните тукашни мафии. Опасна самозаблуда е да се смята, че мафиите някога ще позволят властта да им бъде отнета без крайности. Същата самозаблуда е и допускането, че мафиите могат да бъдат „възпитани“, „очовечени“ и да им се влияе в положителна посока. Мафиите или ще досъсипят страната ни, или ще бъдат изметени. Буквално имам предвид кървава национална контрареволюция (с парадоксално човечни цели),  макар да виждам, че поради заболяване на гражданското общество тя, уви, няма изгледи да се случи. Продължавам да смятам това, което у нас – напълно погрешно! – се смята за „идеализъм“, „наивност“, „мечтателство“, „анархизъм“ и „максимализъм“, за всъщност нормално и напълно рационално поведение. Просто последователната рационалност не е на мода у нас, заменена от доста тъжен конформизъм, късогледство и задушаващ страх. Уви, да, българите са страхливи. Скръбно е, че дори сред най-енергичните борци срещу тукашното криминално статукво долавям прокрадването на един „практицизъм“ или „здрав разум“, практични и разумни само по име, а в действителност представляващи перфидно и унизително примирение. След известен период на блъскане на главите в стената даже и най-сериозните хора започват да се опитомяват, при това – без да печелят нещо повече от малко лично спокойствие. 

            Предпочитам обикновената законност пред криворазбраната, бездушна „държавност“. Законността е нещо необходимо – точно като старомодната представителна демокрация, взаимния контрол между институциите и гражданството, и прозрачността – докато в „държавността“ виждам чудовищен азиатски принцип на потъпкване на човешката личност. Вярвам в двукамарните парламенти, в класическото образование, в естествените, старинни авторитети и в Бога. Напълно отхвърлям референдумите, популизма и управлението чрез неразумната тълпа. Разграничавам тълпата от народа. Не вярвам в политическата манипулация под никаква форма – особено между съмишленици. Вярвам обаче във вътрешния нравствен закон, в личния пример, в личната лоялност, в искрената реторика, в моралната основа на правосъдието и в няколко исторически принципа: свободата, по-горе споменатата законност и онзи политически екзотичен у нас, но напълно валиден стремеж към щастие. Естествено, смятам, че българските така наречени „институции“ и псевдодържава в сегашното си състояние са подигравка, която трябва да бъде безмилостно унищожена – но не за да я последва анархия, а за да бъде заместена с добре конституирана, старомодна държава; носителка, пазителка и създателка на едновременно хуманни, почтени и цивилизовано патриотични идеи. Осъзнавам обаче, че тези мои възгледи, макар да са по същество смислени, няма от кого да бъдат възприети тук. Единственият жест на политическа надежда, който все още мога да си позволя, е да напиша настоящата равносметка с идеята, че някой днес или утре може и да хареса нещо от нея за себе си. 

            Никога не съм гледал на участието си в няколко от образувалите се в последните три години формални и неформални клубове като на начало на политическа кариера. Заниманията ми са били, разбира се политически по същество, но в чисто Периклов или по-точно Плутархов смисъл. Имах надеждата и амбицията, че живея с антично чувство към политиката като към върховно право и задължение на наистина суверенния, въоръжен и самоуверен народ. Надявах се, че ведрата свирепост, носена от тази нагласа, може да привлече още хора. Това отношение към публичните неща е част от възпитанието ми, тоест част от самия мен – и смятам за важно да го съхраня в себе си. Пожелавам това отношение на всеки, който поиска да се заеме с каквато и да е публична дейност. Всъщност намирам всеки друг подход към обществените работи за отвратителен и отказвам да търся личната си реализация в дори най-добронамерения опит да се манипулира мнозинството или даже само отделна личност. Гордея се с отвращението, което изпитвам към всяка форма на съзнателно въвеждане в заблуда. Онова, което мнозина „практици“ погрешно смятат за наивно, е единственият смислен подход към обществената активност – и то не само в етичен, а дори и в практически смисъл; факт, който почти никой у нас не осъзнава, защото нравствената развала на мафиите е оказала вредното си влияние дори върху политическата култура на иначе честни хора. Предпочитам винаги да бъда непопулярен и елитарен съзерцател на самата идея за висока политика вместо "практик", колебаещ се в скблата между Макиавели и комсомолството. Коридорите и кабинетите никога не са ме привличали. Площадите ми се струват по-ценни, може би заради откритото небе над тях. 

            Открих, че мнозина мои сънародници имат огромни качества и добродетели, но че тези добродетели са само лични, само частни. Не видях обществени, демократични и войнишки или по-точно воински качества. Дори посегателството върху собствения им портфейл не може да разбунтува тези изумително кротки и щедри хора (тук не говоря за изродената част от нацията). Мои обичани приятели се оказват добри политици – но добри политици в конвенционалния, кулоарен, цивилен и дори битов смисъл на израза, докато тук трябва пламенен ентусиазъм. Не вярвам, че в тяхната бавна, обмислена дейност има шанс за друго, освен за лично израстване. Не мога да повярвам в скрит, тихо горящ пламък; мисля го за самозаблуда. За по-доброто си бъдеще България няма нужда от това, на нея й трябват хъшове, луди глави, които да се държат като комбинация от Радой Ралин и Томас Джеферсън – и които имат известен усет към ефектния жест. Такива хора не намерих, а и обществото ни няма навика да ги създава и припознава като свои водачи. Скептицизмът на прекалено дълго битите българи си казва думата. У нас ентусиазираната нагласа бива обезкуражавана и от нея се боят дори онези, които би трябвало да са нейни потенциални носители, така че все пак мога да разбера защо толкова много активни личности се превръщат в бавни тактици. Не съм такъв и не смятам това за своя слабост. Щеше да ме е срам да се върна към други, по-безобидни занимания, ако не бях сигурен, че съм опитал всичко, което съм смятал за правилно. Изпитвам обаче насмешка към хората, които ще приветстват или ще почувстват облекчение от тази ми постъпка. За приятелите си трябва да поясня, че всякаква моя политическа активност ще продължи чисто теоретично. Ако имам късмет, това ще стане в духа на Гомес-Дбвила. 

            Същевременно започвам да схващам неприятния факт, че само планомерното, бавно и придружено с ухажване на медиите действие може да има шанс за относителен успех у нас. Но що за „успех“ ще е това? Не вярвам, че информацията или пък бавността е власт в нашите условия. Вярвам, че власт е силата. Дори вярвам, че власт е самият ентусиазъм – поне там, където живеят граждани, изправени пред заплаха, а не поданици, стоящи пред господар. И смятам, че при скоростта на разруха на България просто няма за кога да се търсят дълги пътища: докато десет души бъдат научени на разумно недоволство или замислят някакъв внимателен план, други сто ще са се криминализирали, умрели, емигрирали или оглупели. Колкото повече се отдалечава възможността за бърза самоорганизация и разгневяване на съзнателните хора у нас, толкова повече виждам единствената възможност за справедливост и благоденствие тук тъкмо в гнева – в суровата бяла ярост, без подправки. Ако тя не е възможна за мнозинството, значи нямам работа с това мнозинство. В това заключение няма трагизъм, защото мнозинството никога не е потенциалният носител на добра промяна. Ако обаче не е възможна и критична маса от малцинство разгневени граждани, то съм длъжен да спра да храня политически надежди. 

            След три години опити да докажа на самия себе си, че България може да извърши необходимото, да осъзне собственото си отчаяно положение и да се самовъзпита чрез уважение към личните примери, историческа грамотност, републикански фанатизъм и култура на недоволството, вече имам правото да приема, че тя в действителност не може. Болезнен и нежелан извод, който най-вероятно ще достави едновременно повод за мазохистично удоволствие на страхливците и за ругатни – на лицемерите. За чест и на приятели, и на противници обаче трябва да призная, че многократно съм бивал предупреждаван за тази гнусна истина. За своя чест се съпротивлявах срещу нея. Най-сетне се съгласявам и с едните, и с другите: България наистина няма вътрешните сили да се извади сама за плитката от блатото. Това обективно е парализирана, пленена страна с обезверена интелигенция и оскотяло население. Ако не бях вече напълно уверен, че това е така, щях да си спестя тези думи, за да не навредя на националната кауза, но вече виждам, че няма на какво да навредя. Дори не смятам, че изразявам само своето разочарование – много по-опитни и сериозни хора положиха усилия, за които бяха възнаградени с далеч по-горчиво разбиране от мен. Тук позитивно влияние, както изглежда, могат да имат само големи външнополитически събития – например предстоящият пореден крах на Русия. Но това влияние е чисто механично. Очевидно не съм нито водачът, който ще спаси страната си, нито последователят, който ще приеме която и да е от сега съществуващите и предлагани форми на лидерство. Трудно ще възпитам в себе си хлад към неминуемите нещастия на България, но няма да ми е невъзможно. И, естествено, никога няма да възпитам чак толкова хлад, че ако някой ден ми се стори, че разпознавам у някого политическия светец, воина, своя личен Исперих (Самуил, Фридрих ІІ, Уошингтън, Еней, Валънтайн, Хидейоши, Милтиад, Анри ІV, Дрангов, Беоулф, Цезар, Арагорн, Лорънс, Хенри V, Артур или Муад"Диб, защото вярвам в историческата роля на героичния тип водачи), да не зарежа всичко, за да го следвам без съжаление. Дори демокрациите имат нужда от такъв тип вдъхновители. Но при досега демонстрираните качества на моите сънародници вероятно би се наложило да изпълня дори за такава хипотетична фигура скръбните задължения или на Бедивер, или направо на кайшаку. Веднъж-два пъти ми се е струвало, че попадам на такъв човек, но поне досега неизменно съм се заблуждавал. Не е изключено моите наблюдения върху българите да променят част от възгледите ми относно ролята на личността в историята. У нас даже Карлайл би се затруднил да формулира култа към героя като към друго освен като към престъпник. 

            Възможно е съдбата на България да се окаже само малка част от човешката драма на ХХI век, особено ако след някоя и друга година варварска Русия започне истинска война срещу цивилизования свят. Не се съмнявам, че тази побесняла страна накрая ще загуби, но междувременно повечето от нашите дребни национални тревоги ще са се оказали лишени от всякакво реално значение, а цената за създаването на един нов свят би била чудовищна. Мирът никога не е бил даденост и човек трябва да е подготвен в себе си дори за най-невероятни възможности. От друга страна се надявам и аз, и още неродените ми деца да видим кацането на човек на Марс. 

            Ще включа и едно общо наблюдение по българските работи: у нас сега в най-често срещания случай се живее по цялостно лош начин. Самоорганизацията е почти изключена не само в политически, но и в чисто всекидневен смисъл. Толерантността към престъпници, нетърпимостта към оправдана критика и (за да изразя всичко със съвсем дребен пример) зарязването на междублоковите пространства са симптоми на упадък и в бита, и в начина на мислене. На ентусиазма се гледа със зле прикрит ужас. От това произтичат много други нещастия. Сегашният среден начин на живот в България трябва да бъде отхвърлен от всеки, който иска да съществува смислено и щастливо. Най-грубо казано, налага се нормалният човек да почисти поне малко от боклука на мнозинството простаци, ако ще остава в България – без значение дали ще бъде политически активен или не. Всъщност даже най-дребният акт на отстояване на реда срещу хаоса, тоест дори само почистването на физическата мръсотия тук и там съвсем скоро може да се окаже политическо престъпление срещу управляващата у нас диващина. 

            Единствената ми препоръка към моите съграждани и приятели може да бъде: променете се. Изгубете душите си, за да ги спечелите обратно. Бъдете максималисти в морален, а и дори в чисто естетически план. Не се колебайте да звучите елитарно и да наказвате низостта по всеки възможен начин. Помагайте си. Откажете се от всяка форма на сметка, съображение или тактическо забавяне. Не манипулирайте никого и не позволявайте на никого да представя каквато и да е форма на заблуда и компромис като нещо добро. Свикнете с мисълта, че или ще унищожите сегашния тип управление на страната (изобщо не говоря за една отделна партия, а за цялостния престъпен начин на разпореждане с богатствата и съдбите ни), или той ще унищожи вас. За себе си не се боя. Личните планове, старите автори и склонността към писмено изразяване са напълно достатъчни, за да бъде повече от щастлив положилият поне някакви старания човек, дори когато политическите му идеи са неприложими в разпадащата се страна, където се е родил и която е имал глупостта да обича.

 

 

 

Манол Глишев

 

София, 12 октомври 2016




Гласувай:
3



1. demograph - И тъжните са силни
13.10.2016 13:40
И тъгата е сила...
И отказът е борба...
цитирай
Търсене

За този блог
Автор: demograph
Категория: Политика
Прочетен: 7960350
Постинги: 1599
Коментари: 8967
Гласове: 10304
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031
Блогрол