Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
25.09.2009 20:17 - Старата - нова история на Свищовското село Генерал Драгомирово или история с продължение
Автор: bojanapankov Категория: Технологии   
Прочетен: 3622 Коментари: 1 Гласове:
1



Старата - нова история на Свищовското село Генерал Драгомирово или история с продължение Разказ за един дакомизиец - боянски шоп - по-близо до Дунава.
Анна Зографова – Член Кореспондент на Международната академия по българознание, иновации и култура МАБИК

 
image
Acad. Yordan S. Ivanov
Когато феноменът академик Йордан Стоилов Иванов отива в Свищов на среща със студенти от икономическия ВУЗ, на път за там минава през село Генерал Драгомирово. Харесва го. Защото селището е изключително. С историческите си три черкви, с двете големи училища, с уникалния старинен и забравен гаров комплекс... Свършвайки работа по поръчение на Международната академия по българознание, иноваци и култура /МАБИК/ и приключвайки дейносттите по определяне на могилните паметници и историческите и археологически неоткрити артефакти и природни богатства там, академикът решава да си купи къща в селото. Впечатлен от факта, че в Драгомирово миролюбиво съжителстват католици и православни, именно защото е православен и кръстен в черквата „Св. Илия” в Бояна край София, той си избира последната къща...Оказва се, че православни и католици могат да живеят заедно. Решава и купува къща, като в един следващ момент започва да търси и забравената история на това село. Възстановява историческите моменти, свързани и с гаровия комплекс. Също и с училищата. Стига до заключение, че трябва спешно да даде предложение – да бъде изготвен проект за отремонтиране на старата гара. Същото предложение академикът прави, за да бъдат почетени живите и починали банатски българи, пасторите на катедралите, свещениците на църквата и мъчениците на вярата от ордена на католиците пасионисти. Заработва по възстановяване забравената история на селото с уникални традиции, с ерудирани дейци на културата, на криминалистиката, на науката. И това, което впоследствие изяснява е, че местните са изключително скромни по поведение и приличие хора, неафиширащи себе си, но съхранили традиции, истинска вяра в бога и една специфична, уникална култура в сърцата и в поколенията си. Днес като се мине през площада на село Драгомирово и се тръгне по правите улици, главната води точно до неговата къща – известна като къщата на розите. Наричат я така, защото е закупена от един местен - инженер по розевъдство - инженер Емил Дамянов. Тероризирани повече от години, от страх да не се афишират през тоталитарните последни 50 години, жителите на село Драгомирово са станали известни най-вече със своето трудолюбие и с нежните си и любящи души... По идея на акад. Йордан С. Иванов, член на управителните съвети на Организацията на Обединените българи и на Международната академия по българознание, иновации и култура /МАБИК/, както и със съдействието на съответните организации, гаровият комплекс на дестинацията Драгомирово наистина ще бъде отремонтиран. Може би и защото гарата на селото има своя уникална и тайна история. От там през 1922 г. е преминал през една ноемврийска нощ на път за Париж като военен кореспондент и великият американски писател, носител впоследствие и на Нобеловата награда за литература през 1954 г. Ърнест Хемингуей (Ernest Hemingway). След като е работил известно време като журналист във вестник ”The Kansas city star”, младият Хемингуей решил да се присъедини към армията в Първата световна война. Той обаче не издържал тестовете. Затова заминал на фронта като представител на Червения кръст. Впоследствие станал военен кореспондент. На фронта Хемингуей открил любовта, в лицето на медицинската сестра Агнес фон Куровски. Историята им обаче била много кратка, защото. Ърнест бил ранен и получавайки награда за храброст бил принуден да се завърне в Америка. Много се говори за това, че именно в с. Драгомирово великият писател е изживял още една любовна тръпка - с дъщерята на гаровия началник на селото. И тази история станала култова. Защото миналата година бе филмирана от българския режисьор Светослав Овчаров в неговата кинокартина - "Единствената любовна история, която Хемингуей не описа". Овчаров е спечелил наградата на Балканския филмов фонд за същия сценарий в Солун още през 2004 г. „Много е възможно, точно тази мимолетна любов на гарата в с. Драгомирово да е послужила за сюжетна основа на романа на нобелиста, озаглавен „Сбогом на оръжията“, без който светът нямаше да познава Хемингуей”! – това твърд самият академик Йордан Иванов в едно свое изказване. А режисьорът Светослав Овчаров, който същевременно е и автор на сценария, също в свое интервю споделя: „Мога да ви покажа колко гари съм събрал в компютъра си, докато стигнах до тази в Драгомирово. Мисля, че вече мога да издам карта на гарите в България. Тук ми хареса характерът на постройката, която е много особена - сторена още в началото на XX век, така че е възможно да съществува в нашия филм, тя притежава всички предимства да изглежда като островче в нищото, каквото би трябвало да бъде в нашия филм. Търсехме най-вече неелектрифицирани гари и попаднахме на тази, която имаше само 3¬4 електрически стълба, но ние ги махнахме. Според историците ни, днешното село Драгомирово от Северния централен регион в община Свищов е било ситуирано на мястото на древно черкезко поселение. По данни на Националния статистически институт от 2007 г., площтта на селото е 3,162 km2 а населението му към момента е над 1000 жители. Според етимолози, името "Черкез" произлиза от "Керкет" – наименование, с което било назовавано населението от същия етнос по североизточното Черноморие. Старите местни хора разказват как през 1878 г. Иван Василчин – българин от банатските ни съотечественици, от Бешенов много харесал терена на запустялото селище Дели Сюлю и околностите му, напуснато много отдавна от черкези. Черкезите местните наричали зихи, меоти или адиги. Известно е, че са били номадско племе, заселено умишлено в дакомизийските земи на придунавието след Кавказката война от (1817-1864 г.). В Дели Сюлю по същото време са се заселили още над 150 домакинства. Това са били семействата на завърналите се тогава банатски българи католици. Същите ситуирали на мястото на Дели Сюлю истинско католическо селение. То било наречено в навечерието на Съединението на Княжество България с Източна Румелия - Драгомирово. По името на легендарния руски командир, воювал на наша територия по време на последната руско-турска освободителна война. Междувременно преселниците от Стар Бешенов и от Брещя от 1884 г. посрещнали след още три години още българи. В Драгомирово пристигнали още католици. От букурещките села Чопля и Попещ - Леодрен. Букурещките преселници си застроили махала. Наричат я и до днес „букурещката”. Така се заформило католическото селение, наречено по името на Суворовеца генерал Михаил Драгомиров, руският военачалник, форсирал и преминал пръв Дунава при Свищов през 1877 г. Впоследствие придошли и други православни. Те били преселници от Румъния. Също и от земите и на Вардарска Македония. Придошли и балканджии от Хемуса. Така според покойния католически свещеник архимандрит Беловеждов – бившо прес-аташе на апостолическия нунций на католическото представителство на Ватикана в София, районът на селото се оказал бастион на преселилите се в началото на ХХ век представители на няколко етноса. В селото има и представителства също и на няколко църковни деноминации – католическа, православна, протестантска. В Драгомирово е имало и 2 еврейски фамилии, които впоследствие са се изселили в Израел. От 20-те години на миналия век до днес, в селото съществуват три основни махали. Две – католически – банатската и букурещката, принадлежаща на българите-павликяни, завърнали се от района на Букурещ. Общо пет са църкви на Драгомирово – две католически, една православна, а също и филиали на протестантските църкви на назарейците, петдесетниците и треперите. Интересен е фактът, че според статистиците, към 1934 г. в село Драгомирово, населението е наброявало 1754 православни и 1204 католици. • Ежегодно в първата събота и неделя на месец ноември, в селото се организирал селски сбор. По Тодоров ден се заформяли и продължават да се заформят кушии – като състезанията предвиждат и надбягвания, с красиво изписани и изрисувани каруци, по старобългарска традиция, битуваща още от времето на българските кханове. „Немалко са жителите от селото, които се гордеят с факта, че след последната руско-турска война от 1878-1879 г.носи името на гениалния руски пълководец, военачалник и участник в същата война – генерал от пехотата Михаил Иванович Драгомиров (8.11.1830 г. – 15.10.1905 г.), възприел идеите на генералисимус Суворов. ОТ РАМБЛЕР: „Драгомиров, според руската военна история е един от най-известните руски военни стратези, теоретици и педагози, възпитаник на Николаевската Академия на Генералния щаб (1856 г.). Генералът става професор по тактика в Академията (1863 – 1869 г.), а в периода 1873 г. – 1877 г. е командвал 14-та пехотна дивизия – форсирала първа по време на Руско-турската освободителна война (юни 1877 г.) реката Дунав при Зимнич – Свищов. Дивизията на генерал Драгомиров е тази, която е осигурила трасе на руските войски, за което руският цар – император Александър ІІ го наградил с Георгиевски кръст ІІ степен. Интересното е, че генерал Драгомиров заедно със своята пехотна дивизия е участвал и в отбраната на прохода Шипка, в едноседмичните сражения, в които е бил ранен. От 1877 г. генералът става началник на Академията на Генералния щаб и от 1889 г. командващ войските на Киевския военен окръг, а през 1898 г. става и генерал-губернатор на Киев. До началото на юни 1877 г., руската Дунавска армия, командвана от брата на императора, великия княз Николай Николаевич, се съсредоточава близо до Дунава. На 10 юни отрядът на ген. Цимерман преминава реката между Галац и Браила, прекосява Северна Добруджа и достига линията Черна вода – Кюстенджа. Но това е само за отвличане на вниманието на турското командване. Главното преминаване на реката е трябвало да се осъществи срещу град Свищов. На 15 юни ген Драгомиров започнал преминаването. Въпреки ожесточения огън от турската охрана, русите преминали Дунава. На 17 юни е бил освободен град Свищов. През 1902 г. патронът на селото генерал Драгомиров е бил провъзгласен от Свищовския градски общински съвет за почетен гражданин, заради заслугите му по Освобождението на гр. Свищов през Освободителната Руско-турска война от 1877 г”. Втори интересен момент, свързан с историята на село Драгомирово е свързан със Сесия на Народното Събрание на Царство България, от периода - 15.10.1909 г. – 28.02.1910 г., при запитването на народния представител Неделчо Георгиев, защо е бил допуснат за кмет унгарският поданик от с. Драгомирово – унгарецът Януш Хирш, председзателстващият Н. Гимеджийски не е могъл да отговори на поставения въпрос.Фактът си остава факт – унгарецът Януш Хирш действително е бил вписан в регистрите на селото и за него се носят легенди, че е бил един от най-успешните кметове за своето време. Въпросът е дали този Хирш е имал родствена връзка и с барон Хирш, строил първите железници на Балканите, защото те се появават при построяването на първата железопътна линия Русе – Варна от 1866 г. /Бел. Авт./ - В книгата на Георги Пешев „Барон Хирш” пише : „Не може без името на баварския немец Хирш да се говори за метален път в Източна Европа. Етнически евреин, той дойде на Балканите със зарите на слънце, което често потъмняваше. Дойде, за да тури край на онези пеши движения, които траяха хилядолетия. Така, осъществил блянове, стана символ на напредък..." През 1874 г. английската компания прехвърля експлоатацията на дружеството на барон Хирш, а през 1890 г. същото е било откупено от Княжество България. Известно е, че през периода 1870 г- -1874 г. барон Хирш е построил железопътната линия Любимец - Белово, с отклоненията Търново Сеймен – Нова Загора – Ямбол. А железопътните линии в Южна България, собственост на барон Хирш са били с обща дължина над 310 км, като след като България е обявена за ІІІ българско царство, след 1909 г. те са се превърнали в държавна собственост. В село Драгомирово първенстваща днес е католическата църква „Пресвето Сърце Исусово”. Същият храм е построен от банатските българи през 1888 г. Според записките на архимандрит Беловеждов, един от съпроцесниците на монсеньор Евгени Босилков по прословутия процес срещу католическите ни свещеници от 1952 г., първият репресиран свещеник от село Драгомирово е бил местният свещеник Григорий Пиеца – поляк, член на ордена на пасионистите. Кои са пасионистите?! Според записките и спомените на небезизвестният архимандрит Беловеждов, „Конгрегацията на Св. кръст и на страданията на Иисус, известна като Орден на“пасионистите” е била основана през 1720 г. Известно е, че с благословията на папа Пий VI още през 1781 г. към земите на днешна България са тръгнали и през 1782 г. са се установили в земята на дакомизийците, в най-плодородния земеделски регион - с. Трънчовица, днешното с. Драгомирово и селенията наоколо. С това първите пионери мисионери между които се оказват монасите – пасионисти - преподобните отци Франциск Ферери и Джакомо Сперандио. Година преди това обаче, с указ на папа Пий VI от 1781 г. е била ликвидирана Българската францисканска провинция. Междувременно Никополският диоцез е бил поверен от този момент именно на конгрегацията на монасите - членове на ордена на пасионистите”. През 1922 г. в село Драгомирово е била построена и църквата „Св.св.Петър и Павел” от представители на букурещките българи. Първият епископ служил в нея е бил италианец. През 1949 г. са започнали изключително мощни гонения срещу каноничните католически епископи, особено срещу ордените на успенците и на евхаристинките. Тогава в същата църква за свещеник е бил назначен отец Дамян Талев, служил до годината на нежната ни революция - 1990 г., след която италиански свещеници, членове на ордена на пасионистите продължават богослужебните церемонии. Пак от спомените и от личния архив на архимандрит Беловеждов става ясно, че „Двадесетият церемониален апостолически ръководител на пасионистите и католиците в България става монсеньор Евгений Босилков, който поема паството през месец август 1947 г. В процеса срещу католическите свещеници обаче, на 11.11. 1952 г. монсеньор Евгени Босилков е бил разстрелян по обвинението в “шпионска католическа организация, в полза на друга държава срещу НРБ”. Папа Йоан Павел ІІ обяви на датата 15 март 1998 г. монсеньор Босилков за блажен и за мъченик за вярата, а в рамките на своята последна визита в България през 2002 г., негово Светейшество обяви за блажени и неговите трима съпроцесници – отците успенци Камен Вичев, отец Павел Джиджов и отец Йосафат Шишков. Според отец Георги Елдъров „Точно в 12 часа на 15 март 1998 Папа Йоан-Павел Втори, облечен в блестящи бели одежди, благослови на извънредна аудиенция българските поклонници в Рим и чрез тях всички българи. Светият отец произнесе своето прочувствено слово, в което отново припомни, че мъченикът Евгений Босилков е жертва на комунистическата власт и е умрял за вярата Христова”. На церемонията са присъствали тогавашният вицепремиер Веселин Методиев, зам.-председателят на Народното събрание Иван Куртев, както и тримата действащи католически български епископи – светите отци Христо Пройков, Петко Христов и Георги Йовчев, а също и още 50 български поклонници. Те са почели церемониите в Италия и са присъствали на всички тържества по провъзгласяване българския монсеньор Евгений Босилков за блажен. /С л е д в а/



Гласувай:
1



1. анонимен - Имам един въпрос. След Руско- ту...
14.12.2010 14:51
Имам един въпрос. След Руско- турската освободителна война в с. Драгомирово се заселват българи от Мара Азия . Вие не споменавате за тях. Няма ли сега , в днешно време в селото потомци на тези българи.
цитирай
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене

За този блог
Автор: bojanapankov
Категория: Технологии
Прочетен: 1137736
Постинги: 351
Коментари: 74
Гласове: 450
Календар
«  Март, 2024  
ПВСЧПСН
123
45678910
11121314151617
18192021222324
25262728293031