През 1840 г. Георги Раковски е заедно с приятеля си от Елена, прочут по-късно
под името  Иларион Макариополски, надъхани и двамата с ненавист към фанариотското духовнство.
          През 1841 г. напуска Цариград, където учил във Великата народна школа на Куру чешме и се озовава в Браила едва двадесетгодишен, изпълнен с мечти да възкреси
България. Народите в Турската империя се вълнуват. Въстават Ниш, Крит и Тесалия. Раковски вярва, че едно общо въставане на поробените ще събори прогнилата империя. Той решава да мине с една дружина Дунав и да възбуни Северна България. Влиза в уговорки с някой си Георги Ставри, но заговорът е разкрит и Раковски е осъден на смърт. Гръцкият паспорт му помага да получи помощ от консула в Браила, който го натоварва на един параход. Озовава се в Гърция, а оттам - във Франция.
          През 1843 г., отново в Цариград, той се среща с Неофит Бозвели, наскоро освободен от заточението си в Света Гора. Под негово влияние Раковски осъзнава значението на църковния въпрос, нуждата българите да се справят най-напред с фанариотите. Временно Раковски забравя идеите за бунтовничество, но животът му пак не е безоблачен. Наклеветени от котленските чорбаджии, двамата с баща му, оковани във вериги, са изпратени в Цариград. Държани са в тъмница три години и половина.
          В затвора Раковски не си губи времето, а изучава законите. Когато излиза на свобода, той се захваща с адвокатство, за което му помага и отличното владеене на турски език. 
          Междувременно Неофит Бозвели умира, Иларион Макариополски е на заточение в Света Гора, но движението, започнато от тях набира сили. И ето първият успех - на българите се дава ферман да построят своя църква. За пръв път в турски държавен акт се говори за българската народност. Този факт е посрещнат от Раковски с неопсуем възторг.
          През 1853 г. между Русия и Турция се разраства остър конфликт. Раковски бързо създава тайно дружество, чиито членове се задължават да постъпят на турска служба с цел опазване на българското население от угнетения и при възможност да помагат на русите. През 1854 г. с една въоръжена от него чета броди из Стара планина, следейки за приближаването на русите. Скоро обаче научава, че те са се оттеглили. Ударът е голям, плановете му пропадат и той  разпуска четата.
          Започва писането на своята епическа поема "Горски пътник", издадена през 1857 г., с кото въздига народната гордост, разпалва самочувствието на българите. Раковски не намира за България никакво друго спасително средство освен революцията. В една своя незавършена автобиография той пише: "Началното и конечното ми решение за открита борба с турското правителство е през пресата и сабите."
          Раковски продължава работа по втората част на "Горски пътник". На първи септември 1860 г. в Белград започва издаването на седмичния вестник "Дунавски Лебед",  в който му сътрудничи Константин Миладинов. От него излизат 24 броя,  на чиито страници продължава и се разгаря църковният въпрос. Раковски ратува за пълна независимост на българската църква и ненакърнимост на българското единство. Българската цялост за него е не само в целостта на земята, но и в съхранението на народа. "Неговият глас, прехласнат от въодушвление и изпъстрен със старобългарски езикови форми, ехтеше като гласа на древния глашатай......." пише за него Светослав Миларов. Името и славата на Раковски се носят като знаме сред младежта. Райко Жинзифов му посвещава едно от първите си стихотворинея, дъхащо възторг и възхищение.
          С ярост и болка пише Раковски срещу Русия, която започва преселението на българи от Видинско в "своите омразни пустини". По този повод публикува "Преселение в Русия или руската убийствена политика за българите". Той открива, че съкровената мечта на русите е да сложат ръка на България. Възбуден срещу Русия, Раковски не се доверява и на западните сили. В статиите си в "Дунавски Лебед" на френски език разкрива пред чуждия свят смисъла на борбата, която българският народ е започнал, историческите му права. "По-добре смърт, нежели такъв един живот" пише той.
          Повлиян силно от Гарибалди и впоследствие разочарован от него, Раковски възлага надеждите си на сръбския княз Михаил, с когото сключва съюз - Сърбия да обяви война на Турция, а той да вдигне на въстание българите. Раковски, непоправим оптимист, вярва, че българският народ е готов за въстание. През пролетта на 1862 г. се стичат български доброволци в Българския легион. Това име дава Раковски на отряда, събран от него в Белград. Той пише на Панайот Хитов да бъде готов за деня, когато Легионът навлезе в България да я освободят.
          След настанали неразбории в Белград, турците откриват оръдеен огън. "Братята сърби, прехвалени юнаци, въоръжени от глава до пети, бягат кой накъдето види!" пише очевидецът еленчанин Кършовски. Легията, въодушевена, посреща топовните гърмежи с голяма радост , че тъй отдавна желаната разправа с турците започва! Тогава Раковски разделя Легията на три отделения: едното повежда Дядо Ильо войвода, другото знаменосецът му Стоян, а третото - той самият. "Раковски се би като лъв" пише участникът в Легията Христо Иванов - съратник на Левски. На посещение при ранените в болнцата княз Михаил "почна да разпитва кой от где е родом и когато чу от толкова уста, че са българи, той се намери в голямо чудо...." пише Кършовски. Княз Михаил отлага намрението си да обяви война. "Сърбите се помириха с турците" пише разочарованият Раковски на Панайот Хитов.  Той е дълбоко огорчен от поведението на сърбите, които започват да се държат зле с "братята бугари". Раковски издига глас и предупреждава българите да се пазят от смъртната опасност, която представлява за тях вярата в сръбското приятелство. Още на 24 февруари 1861 г. той е изрекъл пророчески думи: "Ние българите сме окръжени от всички страни с неприятели, никой не ще наше напредване но всеки иска да се ползва от нашата слабост. Тук спадат и всички славянски народи." Проявената от Легията храброст има дълбок отзвук в чуждестранната преса. Дотогава българският народ бил познат само със своето трудолюбие и жална съдба.
          При все това Раковски не се отказва от идеята си за общи действия. Обладан от нея, той отива отново при княз Михаил, но не за сръбско-българско споразумение, а за балкански съюз. С тази идея той посещава и Атина, и Черна гора. Но моментът не е щастливо избран никъде.
          Раковски, убеден в правотата на своята идея, посещава Румъния. Братияну обаче се опасявал, че Раковски, действайки на своя глава, може да хвърли Румъния в опасност. През 1864 г. Раковски започва в Букурещ издаването на своя вестник "Бъдущност" на румънски и български, който има кратък живот. Раковски не успява да се разбере и с българските първенци в Румъния, които не са доволни от тона на издавания вестник. Само войводите и бунтовническата интелигенция непоклатимо и с възхищение вярват в него. "Не като хайдути, а като бунтовници ще възкресим България" казва той на Христо Македонски. През зимата на 1866-1867 г. Раковски ръководи раздвижването, настъпло в революционната емиграция, в мушията на Балкански в с. Циганка.
          През лятото той заболява тежко. И по време на болестта живият му ум не почива. Раковски започва своята книга "Българските хайдути". На 20 октомври 1867 г. издъхва. Смъртта му предизвиква голяма покруса дори и у несъгласните с него. Отива си един неповторим българин!


 

Поздравления...