"Който контролира миналото контролира бъдещето" Джордж Оруел 1943

Задължително четиво или Как се фабрикуват лъжите в историята на българите. /Западните добичета, говедото Иречек и телетата след него/:
http://www.ivanstamenov.com/files/gs-justinian.pdf

С труда си, който можем да неречем спокойно дисекция на еднa историческа манипулация, Г.Сотиров ни разкрива изтънчената коварност на преиначаването на един от множеството исторически факти от историята на българите -  в случая, Този за тракобългарският произход на Източноримският император Юстиниан.

"Едно престъплението не престава да бъде такова, само защото доказателствата за него са унищожени. Един исторически факт не престава да бъде такъв, само защото писмените свидетелства за него вече не могат да се намерят. " Г.Сотиров


b) В търсене на фактите

19. Брайс приема, че ръкописът от Барберини не е бил предназначен за публикуване. Така е, само един поглед върху житието е достатъчен да ни убеди, че Марнавич не е написал латинското резюме за широка публика и че не го е сътворил за лично удоволствие. Ако не беше така, той не би имал причина да ограничи биографията до първите 30 години на юстиниановото imperium. Все пак има достатъчно други важни моменти, които можеха да се споменат, като края на войните и смъртта на императрица Теодора. Нещо повече, щеше да е много по-лесно за него да си напише историята в един последователен текст.
Вместо това, той си прави труда да пише резюме, като изрично го определя като такова. После добавя собствените си пояснения, подчертавайки, че са негови. Марнавич очевидно е разполагал и с други източници, а не само с оригиналното славянско житие. Например Теофил/Богомил, който в своята книга е описал живота на Юстиниан, доколкото му е било възможно, вероятно е починал много години преди смъртта на Юстиниан. Богомил със сигурност не е могъл да каже в житието, че собственото му тяло е погребано в църквата “Света София” в Сердика. Нито пък Богомил е можел да опише ковчега, в който са положили собственото му тяло. Всичко това обаче е информация, която се предоставя от Марнавич и която той явно е намерил в други източници, които днес не съществуват. Добавената информация към латинското резюме е била за допълнителна помощ на получателя на това резюме. Кой е бил този получател?
Брайс ни казва, че в долната част на последната страница от манускрипта има думи, написани с различен почерк от този на останалия текст:

ad Procopium Alemannus, f.9
(а малко по-долу)
missum ab urbe.

Както ще видим (приложения 10 и 12), тези думи сочат към възможно обяснение, което Брайс можеше да потвърди, ако се беше сетил за него. А именно, че Alemannus (Алемани), който е открил "Anecdota" на Прокопий, вероятно също така е притежавал и оригиналния славянски ръкопис на житието, или негов препис, който е разбирал само повърхностно. Затова е била и молбата към Марнавич да му изготви резюме на книгата на латински. Ако това е било така, Марнавич сигурно е забелязал няколко места, които са могли да объркат незапознатия със славянската история читател. Затова е добавил необходимите пояснения.
Брайс обаче не си е направил труда да издири книгите, оставени от Алемани, или поне да потърси къде са отнесени след смъртта на Алемани.

20. Вместо това, той е побързал да провери някои други факти, споменати в житието или свързани с него. Той е научил, че през 1603 година Марнавич е написал книга, озаглавена “De Caesaribus Illyricis”, за която се предполага, че е съдържала ценна информация [16]. И така, когато той посетил Рагуза – защо точно Рагуза? – Брайс разпитал за тази книга, която не можела да се намери на друго място. Казали му, че творбата вероятно е изпратена в Будапеща [17]. Брайс го приел за задоволителен отговор, макар че е можел да научи, че по същото време Josip Gelcic от Рагуза е разпространил известие, че притежава ръкописа.
Също така Брайс никъде не допуска възможното изчезване на книги през жестокия период на кръвопролития и палежи (1618-164, когато само в град Градец, според твърденията, цели 20 хиляди еретически книги са били унищожени. (виж приложение 2)

21. Библиографията на Марнавич включва поне 15 различни литературни произведения на латински, италиански и хърватски. Днес (1971) човек трябва да претършува всички библиотеки на Европа и Америка, за да се добие с неколцина от заглавията от списъка. Те не са били по-лесни за откриване и преди 80 години. Брайс не се е запитал защо толкова много книги на епископ и почетен гражданин на Рим са станали почти неоткриваеми и защо гробът на Марнавич не е известен. И най-малкият опит да се установи какво се е случило с тези книги щеше да е от голяма полза!
Според Иван Кукульевич [18] – хърватски учен от деветнайсти век – в библиотеката на Рицарите на Малта е имало манускрипт на Марнавич, озаглавен “Discorso sopra il Priorato della Wrana del Ordine Gerosolomitano”.
Наскоро направих запитване към въпросната библиотека в Рим. Отговорът от 3 юли 1971 гласи следното:

Nous avons le regret de vous informer que notre Bibliotheque ne possede aucun ouvrage de Ivan Tomko Marnavich (Marnavitius) et que nous sommes (sic) pas a meme de vous donner des renseignements a ce sujet.
(Съжаляваме, че трябва да ви информираме, че нашата библиотека не притежава никакви книги на Иван Томко Марнавич (Марнавитий) и че не можем да ви предложим никаква информация по темата.)

И така, книга, която Кукульевич ни казва, че е била там, е изчезнала. Неспособността на Рицарите на Малта да предложат книги на Марнавич е, меко казано, озадачаваща. Те трябва да са притежавали поне една книга, а именно “Indicia Vetustatis”, която авторът е посветил на своя братовчед Фаркас (Лупус) – член на ордена. Нещо повече. Фердо Шишич ни казва (1901), че самият Марнавич е станал рицар на Малта през 1632. По едно или друго време тази книга е била в библиотеката на ордена. Къде е сега?
Може би никога няма да научим кога и как книги като “Indicia Vetustatis” изчезват от полиците, на които някога са стояли. Във всеки случай тяхното необяснимо и срамно изпаряване трябва да ни подскаже, че и други книги, като източниците на Марнавич, може също да са изчезнали. Вместо да спре и да се замисли над тези неща, Брайс вика на помощ още един експерт – сър Артър Еванс в Македония.

22. По молба на Брайс сър Артър Еванс посещава Атон, но не открива и следа от Vita Justiniani. Не се споменава кога, къде и колко усърдно сър Артър Еванс е търсил ръкописа. Всъщност, дори нямаме доказателства, че е изобщо го е търсил. Знаем само, че на Брайс така му е казано. Подлата ни забележка не е без основание.
Това, което Леонард Палмър разкрива в наскорошна книга [19] определено разклаща вярата ни в работните навици и усърдността на сър Артър Еванс. Може би той просто е надникнал в библиотеката на манастир в Атон. Може да е търсил в погрешния манастир. Може да е говорил с погрешните хора. Може и да е бил подведен умишлено. Във всеки случай, точно тогава по-голяма грижа на Еванс със сигурност са били бъдещите му разкопки в Крит, отколкото славянските ръкописи в Македония.
Колкото и старание да е положил Еванс в издирването, неспособността му да намери даден ръкопис определено не доказва, че Марнавич не го е виждал или че копие от него не е било налично сред книгите на Алемани. (виж приложение 12.)

23. Брайс е правил и друга справка при Н.Р. О’Конър, британски представител в София, от когото е поискал да провери по кое време е построена църквата “Света София”. Следното е извадка от доклада, който е изпратил О’Конър:

“Руините на старата катедрала “Св. София” са върху тези на по-малка църква, носила същото име, за която се твърди, че е била построена през шести век от Юстиниан. Местните предания потвърждават тези исторически данни и добавят, че след като жената на Юстиниан получила облекчение при идването си за лечение в Сердика, императорът издигнал въпросната църква.” [20]

Докладът на О’Конър е в унисон с това, което знаем за двата века и половина, които последват пренасянето на имперската столица от Рим в Константинопол. Този период се свързва със засилено строене на църкви в югоизточна Европа. Църквата “Свети Георги”, която стои до днес в сърцевината на модерна София, е датирана към четвърти век. Руините на старата църква в Несебър на Черно море са датирани към пети век. От шести век е църквата на Джанавар тепе край Варна. Южно от Пловдив, край село Перущица, се натъкваме на впечатляващите останки от Червената църква, построена през шести век или по-рано.
Защо Юстиниан да не е построил църквата в София, както пише О’Конър? София, която тогава се е казвала Сердика, е била знаменит град. Твърди се, че Константин повече от веднъж е възкликвал: “Serdica mea Roma est!” Също така София е прочута с минералните си извори, които ежегодно привличат хиляди хора, търсещи облекчение на своите болежки. Императрица Теодора вероятно е сторила същото.
Брайс цитира доклада на О’Конър дословно, след което го забравя. Без никакво двоумение той се присъединява към мнението на Иречек, че църквата "Света София" е построена през единадесети век, за което Иречек отново греши, както ще видим по-нататък.

24. Едно престъплението не престава да бъде такова, само защото доказателствата за него са унищожени. Един исторически факт не престава да бъде такъв, само защото писмените свидетелства за него вече не могат да се намерят. Би било софистика да се спори, че Джеймс Брайс никога не е съществувал, защото никой не може да докаже, че е заченат. Нямаме право да наричаме Иван Кукульевич лъжлив писател, защото е видял в библиотеката на Малтийските рицари една книга, която вече не е там. Никой не може да нарича Марнавич фалшификатор, само защото ръкописът, който е видял в началото на седемнайсти век, днес не може да бъде издирен. Че Марнавич е говорил истината, се потвърждава от много факти, но и от следните две събития.
Към края на своя живот той открива българска версия на Манасиевата хроника от 14 век. Той моли кардинал Барберини за разрешение да публикува красивия манускрипт. Очевидно към действия не се е пристъпило достатъчно бързо. Марнавич умира, а ръкописът потъва в забрава, която трае до времето на Йосиф Асемани, който го публикува 175 години след първоначалното му откриване [21]. Ако и този ръкопис беше изчезнал междувременно, Брайс щеше да се помъчи да го открие, а след неуспеха на издирването щеше да има още една причина да не вярва на Марнавич.
Второто събитие засяга друг писател от седемнайсти век, Джакомо ди Пиетро Лукари. Лукари твърди, че е виждал в България една хроника (“diadario”), в която Юстин и Юстиниан, и двамата, са наречени със славянското име Управда. [22] (Юстиниан очевидно е умалително на Юстин – бел.авт.)
Ако Лукари е можел да види такава книга в България, няма причина и Марнавич да не е можел да види друга подобна, да речем оригиналното житие, от което е направил резюмето на латински, съхранявано в библиотеката на Барберини.
Брайс само упоменава изявлението на Лукари, без да го коментира или да ни занимава с надеждността на самия Лукари. (виж приложение 3.)

25. Както споменахме, Брайс не е успял да намери копие на “De Caesaribus Illyricis” в Рагуза, един факт, който той правдиво предава. Той обаче не казва нищо за периодичния “Bulletino di archeologia e storia dalmata” (Spalato, 1880, No.9, p. 132-135), в който ясно се посочва къде може да се намери копие на ръкописа “De Caesaribus Illyricis”. Заглавието на въпросната статия е Esemplare di un manoscritto di G.T. Marnavic presso il prof. G. Gelcich a Ragusa*.
Сър Артър Еванс не е намерил първообраза на Vita Justiniani в Атон, но и самият Брайс не го потърсил сред книжата, оставени от Алемани. Търсенето в София обаче дава подкрепа на написаното от Марнавич в неговото резюме на оригиналното житие.
За пореден път оставаме без доказателства, че Марнавич си противоречи или е в противоречие на установен факт. Все още нямаме основание, върху което да обвиним Марнавич, че е измислил житието. Теофил, наставник на Юстиниан и автор на оригинала, не е доказано измислен персонаж. Обвиненията на Брайс са класически пример за reductio ad ignorantiam**, заради което дължи на читателите си reductio ad absurdum***.

* В бележка 110 към своя статия от 1901 Фердо Шишич казва, че Bulletino погрешно сочи годината като 1882. Според д-р Марин Тадин от Париж, Франция, оригиналът на De Caesaribus е в Zemaljski Muzej, Сараево. – б.авт.
** невежество; *** извинение – б.пр.
Край

.....................................................................................................................................................................
Юстиниан е един от многото трако-българи императори и висши сановници на Римските империи.
Сведенията за тяхната етническа принадлежност са варварски умищожавани, подменяни и изопачавани през векове или в момента на откриването им, та и до днес.
Варварите са патологично религиозни и дивашко националистични личности и кръгове, които не могат да понесът фактът, че трако-българите са сред създателите на съвременната цивилизация, ако не и основен фактор за хилядолетната непрекъсваемост на световния прогрес..