Ние българите сме достатъчно лъгани за да повярваме изведнъж, че нещо може да се промени към добро в заспалата ни държава. Нещо, макар и много мъничко...Такова мъничко, но здраво свързано с живота нещо, се появи на площада в Банско преди време. Не вярвах на очите си.

Затова, аз изчаках няколко седмици за да се убедя, че в Банско наистина се случва нещо добро. Знам, че има нов кмет, но ново понякога се оказва равно на изкопаемо. Знам, че се наливат много пари в града, но понякога и се закопават. Както и,че за да направиш хората свободни е достатъчно ти да си свободен. Не вярвах.Казах си, това е временно, заради ремонтите, които текат в града.

Тази вечер повярвах.

На БанскоБийтФест пя, вече световноизвестният млад английски певец, Джеймс Картър.Не в това  виждам знака за промяна. До сега в Банско са се изявявали купища световни знаменитости и ще продължават да идват. Особено това лято.

Като заклет наблюдател на човешките нрави, покрай насладата от музикалните празници, се вглеждам от години в лицата на зрителите - шарена смесица от местни хора и надошли от къде ли не за фиестите, деца, младежи и възрастни.
Хората се променят, стават все по-спонтанни и все по освободени. Нищо ново. Младежите заменят остарелите за да остареят и бъдат подменени и те от децата.

През всичките тези години, от както съм свидетел на живо на музикалните събития на открито, в този красив и чист български  град, върху сетивата ми и лицата на публиката падаше сянката на едно минало, което все се опитваме да осъдим и забравим завинаги и все не успяваме.

По традиция наложена от едни минали времена, фестивалите протичат на красивия, водно-каменен, градски площад. Знаете го. Няма и къде другаде да са. Там се събира и младо и старо, по всяко време. Там бяха и тези дни, и  тази нощ, няколко хиляди щастливи лица от цял свят.

Но, по силата на същата тази ззакостеняла традиция, здраво вкоренена и в мисленето на досегашните управници на града, и на организаторите на мероприятията, сцената се разполагаше в западната част на площада, с гръб към сградата на общината и с лице към грамадния, черен паметник на Вапцаров, заплашително заел, доминираща площада, позиция насреща.

Скрила се, някак умишлено, в клоните на заобикалящите я пирински мури, фигурата сякаш напомняше на множеството, че нищо не се е променило, че всичко си върви и ще върви по старому. Нещо, като тягостното въздействие на монумента на Съветската окупация в София. И нищо напомнящо за нещастната съдба на поета, станал жертва на политическо и чисто човешко интригантство.

Така разполагана, сцената намаляваше реалните размери на площада, който побираше два пъти по-малко публика, притесняваше и организатори, и изпълнители, и зрители, и търговци.

Хилядите почитатели на страхотните културни изяви се блъскаха в стеснените по принуда пространства, навираха се из декоративните храсти и дървета, настъпваха се и си разливаха бирата в навалицата...катереха се по огражденията и дърветата, че и по черната композиция на монумента на Вапцаров, за да зърнат сцената.

Нямаше къде да седнеш, да си пийнеш биричката, да си хапнеш картофките и да се наслаждаваш на музиката. Освен ако някой старец, от заспалата на пейките стара гвардия, не си тръгнеше към леглото и освободи мястото си.

Сцената все се монтираше на едно и също неудобно място, затапваше пътищата за движение на любителите на музиката и се издигаше като партийна трибуна пред дървените пейки и столове за подбраната номенклатурна публика, спяща до полунощ и пред най-дивите парчета джаз, но оградени и охранявани, като делегати на партиен конгрес. Защото не биваше да закрива статуята...

За надошлите младежи оставаха само ивички свобода, по които да танцуват, пеят заедно с изпълнителите и да се целуват. Отгоре на всичко, като рекат да викнат Йе..!.! заедно с артистите, ентусиастите получаваха възмутените погледи и строги гримаси на неодобрение към свободното си поведение от още незаспалите или събудени от възклицанията, привилегировани фенове на базплатния джаз  от пейките..а над всичкото стърчеше черната, като смъртта му, скулптура на поета / революционер.

Беше тягостно. Трябваше да си на много бири или чужденец за да се отпуснеш и изживееш свободата на празника.

Сега е различно! Ново! Променено!

Сцената е разположена на високия постамент на паметника, с гръб към черната фигура на човека от миналото. Точно където е мястото и.

Площада се отпуши, освободиха се красивите пространства с пейките за сядане, амфитеатралните каменни стълбички и зидчета станаха достъпни, естествени места за зрителите. Зад тях из градинките се появиха постелки, безплатни хамаци, занимателни капанчета, рекламни клоуни, натъркаляли се младежи, играещи деца и поседнали възрастни..

Изведнъж усешането за свобода и простор те кара да се усмихваш, преди още да си чул първите трясъци на барабаните. Гъмжилото се движи хаотично, във всички посоки, без никой никого да притесни.  Зад всичкото освободено пространство, търговците налепили симпатичните си лафчици, наслагали маси, столове, фенери...красота, настроение,свобода.

Бира, картофки,кебапчета, апетитен аромат на печен бански старец. Няма ги пейките за по-важните от публиката особи. Площада е освободен да побере 2-3 хиляди танцуващи и пеещи зрители.И още толкова край него. Дори клиентите на околните кафенета, механи и ресторанти, седейки на масите си, виждат и чуват всичко, което се случва на площада. Всички са равни във възможността да се докоснат до изкуството.

И всички се усмихват, защото хората и градът, кметството и организаторите, културата и човещината вече се съединяват в едно на площада в Банско.

А паметникът на Вапцаров отстъпи от мястото си, на по-важен от живите, и сега скромно стои, като едър мълчалив асистент на музикантите, зад шарената и многозвучна арка на сцената. И пак клоните на мурите го прикриват, но закачливо, като дамско ветрилце.

Сигурен съм, че ако би могъл, ако беше жив, нежния поет Никола Вапцаров би застанал точно там и би се усмихвал тайно съпричастен със свободата на хората в Банско.

Може би свободата в България започва с такава малка промяна, на един площад, на една уличка, което е едно голямо начало!

Само свободни хора могат да дадат свобода на другите. Дано повече управници в България да стават свободни. Но не за два дни, а завинаги.

Идвайте в Банско. Нищо, че статуквото се завърна.

Остава ни утехата, че статуята му е зад гърба ни.


http://vbox7.com/play:d0024ee14c?p=favourites&id=4350650

/////////////////////////////////////////////////////////////////////////////////////////////////////////////////////////////////////////////////////////////////////
Поклони се на миналото си и се изправи българино!
 www.sparotok.blogspot.com