Свободата на словото е защитена със закон.

Въпреки това, изказването на мнение става все по-опасно. Както показва изследване, ограниченията пред свободата на словото се затягат. А без състезание между идеите светът ще бъде плах и невеж.В известен смисъл, живеем в златна ера за свободата на словото. Смартфонът ви дава достъп до вестници по целия свят за секунди. Над един милиард туита, фейсбук поста и публикации в блогове се появяват всеки един ден.

Всеки с достъп до интернет може да бъде издател и всеки с достъп до Уикипедия попада в дигиталното убежище, където на власт е Първата поправка от Конституцията на САЩ (която гарантира свободата на словото – б.р.).

Свободното слово е под атака по три начина.

Първо, репресиите от правителствата се увеличават. Няколко страни върнаха контрола от времето на Студената война или въведоха нов. След разпада на Съветския съюз Русия се радваше на енергичен, свободен и отворен за всички дебат. При Владимир Путин намордникът бе затегнат отново. Всички основни телевизии се контролират от държавата или от приближени на Путин. Журналистите, които задават неудобни въпроси, вече не се изпращат в трудови лагери, но пък няколко бяха убити.

Китайският лидер Си Цзинпин заповяда да се даде урок, когато дойде на власт през 2012 година – засили цензурата в социалните медии, арестува стотици дисиденти и замени свободните дебати в университетите с допълнителни часове по Марксизъм. В Близкия Изток свалянето на диктаторите по време на Арабската пролет позволи на хората да говорят свободно за първи път от поколения насам. Това продължава в Тунис, но Сирия и Либия днес са по-опасни за журналистите, отколкото бяха преди въстанията; Египет пък се управлява от мъж, който казва в прав текст: „Не слушайте никой друг, освен мен!“

Думи, пръти и камъни

Второ, притеснителен брой недържавни играчи налагат цензура чрез убийства. Репортерите в Мексико, които разследват престъпността или корупцията, често са убивани, а понякога са и изтезавани преди това. Джихадистите колят тези, които според тях са обидили вярата им. Когато автори или творци казват нещо, което може да бъде прието за неуважително към исляма, те поемат риск. Светски блогъри в Бангладеш са намушквани смъртоносно по улиците. Френски карикатуристи са застрелвани в редакцията си. Джихадистите нараняват мюсюлманите много повече и не на последно място, правят още по-трудно за тях да водят честна дискусия за това как да организират обществата си.

Трето, разпространява се идеята, че хора и групи от хора имат правото да не бъдат оскърбявани. Това може да звучи безвредно. Учтивостта все пак е ценност.
Но ако аз имам правото да не ме оскърбяват, това означава, че някой трябва да контролира какво казвате за мен или за нещата, които са ми скъпи, като например етническа група, религия или политически убеждения. И доколкото оскърбяването е субективно, то силата на наблюдаващите е едновременно и огромна, и своеволна.

Въпреки това много студенти в Америка и в Европа вярват, че някой трябва да упражнява такъв контрол. Някои стигат до абсолютизма на определяната от идентичността политика и твърдят, че мъжете нямат право да говорят за феминизма, нито пък белите могат да говорят за робството. Други са блокирали гостуването на тактични лектори като Кондолиза Райс и Аян Хирси Али пред университетска публика.

Вниманието към жертвите на дискриминация е похвално. А пък протестите на студенти са също упражняване на правото на свободно слово.
Но университетите са място, където от студентите се очаква да се научат да мислят. Това е мисия невъзможна, ако неудобните идеи просто са забранени.
А протестът лесно може да се превърне в рядкост: Университетът на Калифорния, например, приема, че да казваш „Америка е страна на възможностите“ е „микро-агресия“, защото може да бъде тълкувано, че неуспелите са си виновни сами.

Неудобната истина

Нетолерантността сред западните либерали също има напълно неочаквани последствия. Дори деспотите знаят, че затварянето на гласовити дисиденти е дискредитиращо. Почти всички държави имат закони, които защитават свободата на словото. Затова диктаторите винаги търсят прилично звучащи оправдания, за да я стъпчат.

Едно от тях е националната сигурност. Русия наскоро осъди блогъра Вадим Тюменцев на 5 години затвор, за проповядване на „екстремизъм“, след като критикувал руската политика в Украйна.

„Речта на омразата“ е друго оправдание. Китай затваря активисти за независимостта на Тибет за „разпалване на етническа омраза“;

Саудитска Арабия бие с камшик богохулниците; индийците могат да попаднат в затвора за до 3 години за проповядване на разногласия „на основата на религия, раса, каста...“.

Заплахата за свободното слово в западните университети е много различна от тази, пред която се изправят атеистите в Афганистан или демократите в Китай.

Но когато прогресивни мислители приемат, че оскърбителните думи трябва да бъдат цензурирани, това помага на авторитарните режими да оправдават своите много по-сурови ограничения, а на нетолерантните религиозни групи – тяхното насилие.

Когато защитниците на правата на човека се противопоставят на това, което се случва в потисническите режими, деспотите могат да посочат, че в либерални демокрации като Франция и Испания също преследват тези, които „възвеличават“ или „защитават“ тероризма и че много западни страни са превърнали в престъпление религиозните обиди и разпалването на расова омраза.

Един от тези, които се забавляват да пощипват Запада за неговото лицемерие, е Реджеп Тайип Ердоган, президентът на Турция. У дома той не толерира обиди към личността си, към вярата или политиката. В чужбина той настоява за същата учтивост, а в Германия дори я намери. През март германски комик изрецитира сатирично стихотворение за това как той „опъва кози и потиска малцинствата“ (само по-сериозното обвинение е вярно). Ердоган се възползва от стар, забравен германски закон срещу обиждането на чужди държавни глави. Поразиително бе, че Ангела Меркел разреши наказателното преследване. Още по-изумително е, че девет други европейски държави все още имат подобни закони, а 13 страни забраняват обидите срещи техните собствени държавни глави.

Проучвания показват, че в много страни подкрепата за свободното слово е хладна и условна.

Ако думите са разстройващи, хората очакват правителството или някой друг авторитет да накарат говорителя да млъкне.

Група ислямски страни лобират за това обидата на религията да се превърне в международно престъпление. Имат пълните основания да очакват успех.

Затова си струва да кажем ясно, че свободата на изразяване е в основата на всички свободи.

Свободното слово е най-добрата защита от лоши правителства. Политиците, които... ъъъ (да, всичките!..) трябва да бъдат подлагани на свободна критика.

Тези, които я чуват, могат да отговорят;
тези, които я заглушават, може никога да не разберат защо политиката им се е провалила.

Както нобеловият лауреат Амартя Сен е отбелязал, нито една демокрация със свободни медии не е преживявала глад.

Във всички сфери на живота дебатите отделят добрите идеи от лошите.
Науката не може да се развива, ако приетото за даденост не се оспорва.
Табутата са врагове на разбирателството.
Когато правителството на Китай нарежда на икономистите да представят позитивни прогнози, това гарантира лоша информираност на правещите политика.
Когато американските факултети по обществени науки наемат само професори с леви убеждения, техните изследвания заслужават да бъдат приемани с по-малко сериозност.

Законът трябва да признае правото на свободно слово като почти абсолютно.
Изключенията трябва да са редки.
Детската порнография трябва да е забранена, защото нейното производство включва нараняване на деца.
Държавите трябва да пазят някои неща в тайна: свободното слово не означава право да публикуваш ядрените кодове.

Но трябва да се съпротивляваме на всяко настояване за насилствена учтивост (или по-лошо – уважение).

Законите срещу богохулството са анахронизъм. Религията трябва да е свободна за дискусия. Законите срещу речта на омразата са неприложимо субективни и с тях масово се злоупотребява.

Забраната на думи или аргументи, които за една група са обидни, не води до обществена хармония. Напротив, това дава повод на всеки да обижда – факт, който опортюнистичните политици с етническа подкрепа бързо използват.

Разпалването на насилие трябва да бъде забранено.

Все пак, това трябва да е прецизно дефинирано с примери, когато говорителят иска да подтикне съгласните с него да извършват насилие и когато думите му могат да произведат моментален ефект.

Да крещиш „Да убием евреите“ пред разгневена тълпа пред синагогага, е точно такъв пример. Да постнеш пиян „Мечтая си всички евреи да са мъртви“ на някоя непосещавана фейсбук страница, вероятно не е такъв пример.
Да обидиш някоя група, чиито членове след това вдигнат бунтове, също не се брои. Те трябва да отговорят с думи или с игнориране на глупака, който ги е обидил.

В нестабилни държави, като Руанда и Бурунди, думите, които могат да доведат до насилие, са различни от думите в една стабилна демокрация.
Но принципите остават същите.
Полицията трябва да се занимава със сериозни и директни заплахи, а не да арестува всеки фанатик с лаптоп и мегафон. (Правителствата на Руанда и Бурунди, уви, не се въздържат)

Онлайн Ареопагитика*

Facebook, Twitter и другите дигитални гиганти трябва, като частни организации, да са свободни да решават какво е разрешено да се публикува на техните платформи.
По същата логика частните университети трябва да са свободни сами да определят, в рамките на закона, какво могат да говорят студентите им. Ако не ви харесват правилата на някой християнски колеж срещу псуването, порнографията и изразяването на съмнение в съществуването на Бог, може да отидете в друг.

Въпреки това, всеки публичен колеж или всеки колеж, който претендира да помага на студентите да растат интелектуално, трябва да ги подлага на предизвикателни идеи. Светът извън университета често ще ги обижда; те трябва да се научат да отвръщат с мирни протести, думи и разум.

Това са полезни правила за всеки.
Никога не се опитвайте да заглушите гледна точка, с която не сте съгласни.
Отговаряйте на неприятната реч с повече думи.
Спечелете спора без да прибягвате до сила.
И си отгледайте по-дебела кожа.

---

* - “Ареопагитика“ е реч от 1644 година на Джон Милтън пред британския парламент в защита на свободата на словото

Редакционен коментар от последния брой на The Economist. Преводът е на Клуб Z.

сложен, наистина. Има абзац, с който не съм съгласна и той се отнася до обидите. Истинската журналистика борави с аргументи. А те могат да бъдат поднесени достатъчно оригинално, без да се стига до нивото на каруцаря.
Тук трябва да е битката - да има дебати, залагащи на аргументите.