Евгений Тодоров
За прехода
Очевидната деградация на блог бг – поне като интелектуално ниво, сигурно има различни обяснения. Едно от тях обаче ми се изясни от коментарите след последните ми постинги, както и след проследяване дейността на техните автори и на техните съмишленици.
Група путинофили /не обичам етикетите, но не мога да избера по-точна квалификация/ си признава, че като наказателна бригада преследва „мислещите” блогъри и гледа да ги прогони. Не без успех. Не си го измислям – прочетете коментарите след предишния ми постинг.
Какви войни и драми се развихрят в блогосферата е сигурно последният проблем на България.
Но все пак човек може да получи известна допълнителна информация, върху която да размишлява.
Путинофилията е нов етап на русофилията, дали е по-висш е много спорно.
Традиционната русофилия включва преклонение пред културата и страданията на руския народ, тя не изключва уважение и към света на запад от нашите ширини.
Истинският путинофил със сигурност не обича да чете Достоевски, Гогол и Тургенев, защото го е страх да не намери там неща, които да го накарат да мисли. Например обобщения от типа "Руснакът е най-големият и най-нагъл лъжец в целия свят." /Тургенев/.
Путинофилията е продължение на онзи клон от русофилията, който е свързан на първо място с преклонението пред по-големия брат и към една система, която поставя на мястото си всеки, който се прави на „мислещ”, и в същото време е алтернатива на „гнилия Запад” с неговите вредни свободи, а напоследък представян най-вече като свърталище на „еврогейове”.
Това не е една непрекъсната линия, защото по времето на Горбачов и Елцин бащите на днешната путинофилия бяха силно разколебани. Те мразеха Горбачов повече, отколкото техните наследници мразят днес Меркел, Обама и Плевнелиев взети заедно.
С идването на Путин всичко си дойде на мястото. Освободените от перестройката дисидентски гласове бяха натикани в ъгъла. Или бяха превъзпитани.
Русия отново стана велика страна, а руското оръжие, особено секретното – непобедимо.
Само че тези, които днес тържествуват, не подозират какво изпитание им предстои.
Безспорно путинофилията и туркофобията са като две страни на една монета.
Безспорното доказателство е Волен Сидеров.
И ако една партия или личност показва на светлината само едната страна на своята монета, а крие другата, това е само от страх да не го сравнят с лидера на Атака и обявят за негов епигон.
Тази монета е най-ценната валута у нас. Нейната стойност е свързана директно с фундамента на нашата държавност.
А фундаментът на днешната ни държава е безспорно т.н. „турско робство”. Наскоро отново имахме възможност да се уверим в това.
Измъкне ли се този фундамент или даже само да се преименува, тогава рухва – или поне така усещат много българи – цялата държава.
„Турското робство” е една безспорна фикция – поне от терминологична гледна точка, но на него е легнала следващата непоклатима каменна плоча – за нашето Освобождение, дошло „на щиковете на руските богатири”.
Отделен въпрос е, че тези богатири са родени в робство, каквото по нашите земи не са могли и да си го представят.
След това идва следващата надстройка - митологията за Санстефанска България и Берлинския договор. Нашите братя ни дават една велика България, а вечно мразещите ни „велики сили” ни осакатяват.
На този непоклатим фундамент се крепи и днешна България. Измъкнем ли от него „турското робство”, веднага възниква въпросът: от какво точно тогава са ни освобождавали?
Прескачаме много години, през които страхът от това, което днес наричаме „неосманизъм”, ни караше да се въртим неспокойно в леглата си нощем, но като се сетехме за великата Червена армия – гарант на световния мир и защитник от натовските попълзновения, се успокоявахме и заспивахме спокойно. И сънувахме как ни пращат на екскурзия в Москва и как се снимаме пред Спаската кула и мавзолея на Ленин и Сталин с верния ни фотопарат „Смяна 2”
Стигаме до свалянето на руския самолет от турски самолет. По заповед от Вашингтон и със съгласието на Ердоган – както изглежда. Това ни разтресе повече, отколкото ако Америка беше хвърлила отново атомна бомба над мирен град.
Не можехме да повярваме – някакви турчоля ще улучат единица от непобедимата руска авиация, пред която „Пентагонът и Белият дом треперят”– както пише в путинофилските медии.
Хубавото в тази история обаче беше, че нещата си дойдоха отново на мястото.
И както каза един политик – тогава беше моментът да си оправим отношенията с Путин.
Само че сега е късно. Предстои среща на Путин с Ердоган. Историческа.
САЩ и Европа няма как да простят на турския президент това, което прави в момента.
Няма да го простят не само ръководителите, но и обществата, които не могат да си представят, че в една страна ,която иска да бъде член на ЕС, може да се провеждат чистки в такъв размер, а тези, които мислят по различен начин, да бъдат обявявани за предатели.
Появи ли се в публичното пространство квалификацията „предател”/агент, шпионин/ като нещо нормално, търсете веднага аналози в историята. И ще ги намерите при Сталин, в България след 1944 година, в Северна Корея, Куба, във времето на Милошевич и т.н.
Общото е, че това са страни и режими, които рано или късно поглеждат с любов към Москва. И получават адекватни чувства, защото Москва не страда от морални скрупули като защита на човешките права, въвеждане на смъртно наказание и т.н.
Москва винаги е имала нужда от разширяване на границите на своето влияние – ако ще да включва в него най-мракобесническия режим, защото това е част от строежа на „величието”, укрепващо империята.
Така че прегръдката между Ердоган и Путин ще бъде по-силна от всякога. По-силна от прегръдките на поредния властелин на Кремъл с поредния навлек, дошъл да си урежда изгодни доставки на нефт и газ. Или подкрепа за своята партия.
Пуснете в Гугъл „Ердоган - Путин”, натиснете на „изображения” и ще видите няколко много страшни снимки от предишни срещи. Казвам „страшни”, защото на тях турският президент стърчи с една глава над руския си колега и езикът на тялото му говори ясно, че той не трепери, както някои други държавни ръководители в подобна компания, а като че ли доминира - не само физически.
Тази очаквана дружба със сигурност ще разклати устоите на българската държавност. Ще означава ли, че приятелите на нашите приятели трябва да бъдат и наши приятели?
Ами ако Путин подкрепи по някакъв начин неосманизма? Ако продължи да строи джамии? Ще го разлюбим ли?
Никога!
Защото става дума за дружба, която ни е необходима „като слънцето и въздуха за всяко живо същество” – както беше казал един „вожд и учител на българския народ”.
Тази дружба – казват свидетели – накарала българските комунисти да посрещат едно време навлизащите в България хитлеристки войски с флагчета с пречупени кръстове.
Става дума за времето, когато пактът „Молотов-Рибентроп” е в действие.
Дали не е време днешните путинофили да си готвят флагчета с полумесец и пешкири с лика на Ердоган – най-големия приятел на Путин?
|