140 години шизофрения – с Русия или против нея

Кой ще ни освободи от комплекса – какво сме ние без Матушка?

  Николай Василев, политолог

Да погледнем следните две констатации:

1. Въпреки, че през 19 век ние българите се преборвме за своята културно-просветна автономия в лицето на Българската екзархия и въпреки подкрепата, която получаваме от европейските сили на Цариградската конференция през 1876 година, без Руско-турската война обявена от Александър II, император и самодържец Всерусийски, Московски, Киевски, Владимирски, Новгородски; цар Казански, цар Астрахански, цар Полски, цар Сибирски, велик княз Смоленски, Литовски, Финландски, Естонски, Литвански, Български (на Волжка България), господар и владетел Туркменистански и Арменски и прочие, и прочие..., подпомогнат от храбрата войска на съюзника си кралят на Румъния, ние българите можеше и да не получим автономно княжество в границите определени по-късно от Берлинския конгрес и автономия в рамките на Източна Румелия. Можеше да имаме съдбата на арменците.

2. През следващите 140 години политиката на Русия (царска, червена, „президентска“) към България неизменно се е характеризирала с брутален натиск и очакване за пълно и безпрекословно подчинение. При всеки конфликт, който България е имала, с която и да е от православните нации на Балканите, Русия винаги е заставала срещу нас, или най-малкото витиевато е отказвала да ни подкрепи.
Човек трябва да е наистина крайно пристрастен, за да не признае, че и двете констатации са верни. България дължи Освобождението си на Русия.

Веднъж освободена, България не може да очаква 

нищо добро от Русия

Как обаче българинът може да постигне душевен мир, със съзнанието, че и двете констатации са верни? Психиатрите може би ще кажат, че не може. Или поне, че ще е много трудно. Как да постъпим? От благодарност към Русия да търпим да бъдем малтретирани, или с риск да бъдем обвинени в черна неблагодарност да се борим за своята свобода и достойнство? Тежка дилема, която е измъчвала Стамболов, Захари Стоянов, Иван Вазов... Тя продължава да ни мъчи и днес. Великаните на българското национално освободително движение като Раковски, Левски и Ботев са осъзнавали, че който ни ‚освободи“, той ще ни „завладее“.
Но най-страшното е когато освободителят завладее душите на голяма част от населението и след това жестоко злоупотребява с тях.
Виждаме как доскорошни български комунисти, при чието управление на Коледа и на Великден по телевизията дори не се споменаваше, че има такива празници, 

приклякат пред руския патриарх

 Как да си обясним това? Много просто. Делението комунизъм – антикомунизъм е било само едно случайно отражение на далеч по-дълбочинен конфликт, който разкъсва българското общество вече 140 години.
Да сме с Русия, или да сме против нея?
Това ни шизофернира от 19 век насам!
Докато „социализмът“ е някаква модерна европейска теория, влиянието ѝ у нас е маргинално. Когато обаче се слага равенство между комунизъм и Русия, значима част от населението ни „изкрейзва“. В периоди, когато няма остро противипоставяне между Русия и Запада, ние се опитваме както е казал Бай Ганьо „да се прегърнем и с руснака и с германеца“. В един такъв период успяхме да се присъединим ктм НАТО и Европейския съюз. Но когато този меден месец приключи, българското общество отново бе раздвоено. Искаме, или не искаме, у нас има много русофили. В тяхната представа за света, модерна България дължи съществованието си на Русия, националните катастрофи са ни сполетели, защото не сме координирали (а когато е нужно и подчинили) националните си амбиции с генералния руски интерес, съветската окупация на България всъщност ни е предпазила от нови териториални загуби, по време на „социализма“ сме станали „космическа сила“, а под „американското робство“ сме били декласирани и на път да бъдем унищожени.
Тези хора свързват тези си твърдения със силна емоция и не се влияят от реалните факти.
Когато ни обясняват, колко сме пропаднали днес, те не ни сравняват с Русия, или с някои от нейните сателити, а например с Гърция.
Как „фалирала Гърция“ давала далеч по-големи пенсии отколкото България? Не можете да ги убедите, че това е защото Гърция не преживя „социализма“ и е под „американско робство“ от Втората световна война насам.
Може да им кажете, че купонната система и режимът на тока в края на 80-те години са естественият резултат от комунистическия експеримент, но те ще продължат да ви повтарят „опорките“, макар при „социализма“ да са ходили най-много с карта на море, а наскоро да са се върнали от „мнооого евтина“ екскурзия в Италия, или Испания. 
Понякога се стига до истинска шизофренност.
Български „патриоти“ късат знамето на Косово и го обявяват за „фалшива“ държава, макар България да е водила серия от войни, за да спре сръбското проникване по Мораво-вардарската долина. А един професор русофил наскоро осъди усилията за интегриране на Западните Балкани в ЕС и НАТО. Това бил американски план да се прекъсне влиянието на Русия, Турция и Китай.
Той дори не си направи труда да обясни какво лошо има в това за България? 
Комплексът: „какво сме ние българите без Русия?“ има своите дълбоки исторически основания. Но като нация се нуждаем не от обяснение на този комплекс, а от неговото преодоляване.

Трябва да помним миналото, но трябва и да планираме за бъдещето. 

Руският патриарх не си изпусна нервите, когато обяви, че си отива огорчен. Той не беше у нас, за да спечели сърцата и душите на българите.

Той дойде за да ни се накара, да ни напомни, 

че сме предатели,

 да поиска от нас коленопреклонно подчинение. Така са се отнасяли към нас вече 140 години и са виждали, че това не променя отношението на много, ама много българи към Русия.

Докато това е така, нямаме причина да очакваме промяна в руското отношение към нас.

Нещата може би ще се променят, когато престанем да се терзаем и с голямо мнозинство кажем на Русия: Не сме неблагодарни, но си имаме свои планове.

Спасибо и до свидания!

Бай Ганьо е беден, защото е мързелив и чака някой друг да му даде. На бай Ганьо Софийски все някой друг му е виновен, за неговото некадърие и простотия.