Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
22.07.2015 23:28 - Руският гръцки проект за българска сметка
Автор: demograph Категория: Политика   
Прочетен: 905 Коментари: 0 Гласове:
4

Последна промяна: 23.09.2015 22:26

Постингът е бил сред най-популярни в категория в Blog.bg Постингът е бил сред най-популярни в Blog.bg
  Руският гръцки проект за българска сметка

 

За руския гръцки проект от времето на Османската империя като инструмент на руското влияние на Балканите за сметка на българското етническо мнозинство читателите е ставало дума и друг път в ivo.bg. Тази тема е засегната и в “Течна дружба 3. Хибридните войни на Русия срещу България и българите през вековете”. Тук читателят може да научи повече от историка Янко Гочев, който има съществен принос като експерт за написването на книгата.

ЗАЩО РУСИЯ НЕ ОСВОБОДИ БЪЛГАРИЯ ПРЕЗ 1833Г.?

Десетилетия наред в българската историография доминират манипулации и лъжите на тема руско-турските войни през XVIII – XIX век и отражението им върху съдбата на българския народ.
Тук особено пагубна е ролята на историците русофили, които паралелно с насаждане на робския статут, поведение и дори манталитет на българите, умишлено и целенасочено тровят българското национално достойнство с мита за освободителната мисия на Русия на Балканите.
От десетилетия те следват една и съща схема на обяснение на тези важни събития.
Тя включва облагородяване на руската имперска балканска политика през XVIII – XIX век, като й се придават някакви българофилски ангажименти и освободителни цели.
Българската историография и до днес не е дала обяснение на случилото се през 1833г., защото в тази важна за Източния въпрос година, в една изключително благоприятна международна обстановка, България не само не е освободена, но и е осъществен  от западната ни съседка Сърбия първият грабеж на изконни български земи.
Преди да разгледаме конкретно събитията от 1833г. и отражението им върху българския народ, е необходимо да изясним отново някои фундаментални принципи относно  руската политика по Източния въпрос.
През XVIII – XIX век Русия води поредица от войни против Османската империя на Балканите, включително на българска територия. Целите на Русия в тези войни са изцяло имперски и завоевателни. Възприемайки себе си за наследник на Византия, тя се мъчи да заграби “византийското наследство”на османска територия – Проливите и Цариград. Българските земи са в непосредствена близост до тях. Затова твърде рано те стават обект на височайшия императорски интерес в Петербург.
Първият израз на активната настъпателна руска политика по Източния въпрос са двете войни на императрица Екатерина Велика (1768-1774 и 1787-1791). В резултат на военните си победи в тези войни Русия реализира редица териториални и стратегически предимства, най-важното от което е извоюваното й по договора от село Кючук Кайнарджа (21.07.1774) право да покровителства балканските православни християни.

В българската историография обикновено значението на тази придобивка за нас българите се тълкува в смисъл, че едва ли не от тук нататък българите са се сдобили със свой истински покровител и защитник. Фактите обаче говорят за друго. Това свое право Русия разбира по специфичен начин. “Северната Византия” счита, че на първо място трябва да се защитават православните гърци. Тук е необходимо да се направи важно уточнение.
В тази епоха етононимът “гърци” има далече по-широко значение и тъкмо в имперската практика на Русия, а и на Османска Турция съгласно действащата в
нея система на милетите православен християнин векове наред е синоним на “грък.”
По този въпрос воюващите по между си български “освободител” Русия и политическият български поробител Османска империя действат в пълно единство.
Следователно след 1774г. не българите като част от православната християнска общност в Османската империя, а преди всичко гърците стават обект на руското имперско покровителство. Аргумент в подкрепа на тази теза е обстоятелството, че докато Екатерина Велика води войните си срещу османския султан нейните емисари успяват да изселят по различен начин над 500 000 българи.(1)
В хода на войните си против султана руските императори създават всевъзможни имперски проекти за решаването на Източния въпрос. Един от тях е т. нар. “Гръцки проект” от 1782г. Той е много показателен за целите на Русия на Балканите и респективно. за отношението й към българите.

По “гръцкия проект” въобще не се предвижда възстановяване на българската държава и освобождение на българския народ, а напротив възстановяване на Византия за наша сметка т.е. чрез погърчване на българите и даже разделяне на земите им. Проектът на Екатерина Велика предвижда възстановяване на Византия, която трябва да обхваща Цариград, Северна Гърция и цяла България (Мизия, Тракия и Македония).  Замислено е възстановената Византия да се управлява от внука на императрицата Константин Павлович, кръстен на последния византийски император от династията на Палеолозите. Освен това Русия трябва да заграби черноморското крайбрежие до р. Днестър. Екатерина Велика предвижда и създаването и на царство Дакия от Влашко, Молдова и Бесарабия.
Даки по това време северно от р. Дунав няма, но Екатерина Велика в типично имперски дух ги “създава”, защото е опасно в тези земи да има много българи в земите, разположени на подстъпите на Цариград и Проливите.

image
Руска карта на “гръцкия проект” на Екатерина Велика, според който се възстановява Византия за сметка на българските земи

“Гръцкия проект” не се осъществява, поради отхвърлянето му от австрийския император Йосиф II, но той е много показателен за имперската антибългарска същност на руската политика по Източния въпрос и в частност към нас българите.
Императрица Екатерина умира през 1796г. без да успее да реализира “гръцкия проект.”
Синът й Николай I се заема с дръзкото начинание. Дошъл на власт през 1825г.
той смята да реши окончателно в своя полза Източния въпрос чрез разрушаване на Османската империя. Заради консервативната му вътрешна и завоевателна външна политика в името на защитата на “стария ред”, включително чрез войни император Николай I става известен като “жандарма
на Европа”. “Контрареволюционната” стратегия на новия руски император обаче не му пречи да поддържа гръцката революция и това е факт, който заслужава своето обяснение.
Император Николай I продължава агресивния курс спрямо Османската империя.
За него решаването на Източния въпрос основна външнополитическа задача. Управлението му съвпада с периода в развитието на Източния въпрос, когато Русия безпроблемно доминира спрямо западните държави.

Войната, която император Николай I води от 1828-1829г. окончателно трябва да реши Източния въпрос в полза на Русия. Това е война за защита на гръцката кауза, а не за освобождение на България. Намесата на Русия на Балканите в полза на гърците е завършващ етап от националноосвободителната война на гръцкия народ (1821-1829).
“Гръцката завера” започва с похода в долнодунавските княжества през 1821г. на
генерал-майора на руска служба, адютант на руския император  Александър Константинович Ипсилантис (1792-1828). Той произхожда от знатен фанариотски род, чийто корени назад във времето се отнасят към епохата на Комнините.
Този род се преселва от Трапезунд в Константинопол през XV век и дава няколко владетели на Влашко и Молдова.

Неговият поход довежда до въстание, което прераства в широкомащабен антиосмански бунт в континентална Гърция.

Гръцката революция обслужва не само чисто националните гръцки цели (освобождение на гръцкия народ и възстановяване на държавата му), но и имперските цели на Русия по Източния въпрос. Гърците са средството, чрез което император Николай I решава да руши Османска Турция и да използва за реализацията на своите имперски интереси – завземането на Цариград и на Проливите.
Няма да се спираме на успешния ход на войната от 1828-1829г., в която Русия действа в съюз с Англия и Франция, а само ще посочим мястото на българите в нея, резултатите от войната и отражението им върху съдбата на българския народ.
По време на войната от 1828 – 1829г. Русия използва българите и експлоатира за своите имперски цели техния стремеж за свобода.

Българите са само ресурс за обслужване на руската имперска политика без да им се предоставят никакви гаранции за тяхното освобождение.
Тези съображения, принципи и мотиви на руската политика остават неясни за българите и особено за водачите му по това време. Те не знаят, че подкрепата на гръцката кауза изключва руска закрила за тях. Докато българите се включват във войната на страната на Русия като доброволци, руските императорски войски разоряват техните земи, особено в Североизточна България, където се водят главните сражения в тази война.
За пореден път Добруджа става бойно поле. Повтаря се картината от предните войни. Българските села са опустошавани, разграбвани и опустошавани от воюващите армии. Въпреки това българите активно подпомагат руските войски.
Помощта е чрез материални средства храна, добитък и др. необходимо, но също и
с разузнавателни сведения.
На 14.09.1829г. разгромената по вода и суша Османска империя, е принудена да подпише Одринския мирен договор.

В него няма нито дума за България и българите. Русия решава свои въпроси.
Тя заграбва източното крайбрежие на Черно море и делата на р. Дунав и придобива право на окупация на Молдова и голяма част от Влашко, докато Турция не плати контрибуция. Освен това Русия помага на своя съюзник Сърбия, която получава автономия. От Одринския мирен договор най-много печели Гърция, която става независима, макар в орязани граници – Пелопонес и земите, южно от Епир и Тесалия и Цикладските о-ви.
Одринският мирен договор от 1829г. не променя с нищо статута на българите.
Те са единствените от балканските народи, които нищо не получават в  замяна на своите действия в помощ на руската армия през войната. Не е отчетен въобще приносът им за руските военни успехи. От всички балкански народи са пренебрегнати и даже забравени. За българите дори не се споменава в договора.

В това отношение съдбата на българския народ по Одринския мир е най-злополучна спрямо тази на останалите балкански народи.
По Одринския мир от 1829г. България по волята на Русия остава пак под пряка османска власт. Частична промяна има за Силистра, която остава под руска окупация до пълното прилагане на договора. Русия си присвоява този български град, който чак до 1836г. е руско владение.

Антибългаризмът като принцип в руската политика спрямо българските освободителни движения се изразява и в последвалите репресивни действия спрямо капитан Георги Мамарчев.
Опитът му да подготви въстание за истинско освобождение на България е осуетен, а той самият – арестуван по заповед на руския генерал Дибич. Смелият български капитан е разследван и известно време лежи в затвора в Букурещ. Отрядът му пък е разпуснат. Разоръжени са всички български доброволчески отряди.

image
Капитан Георги Мамарчев

Всъщност става дума не за някакво моментно настроение в императорския двор, прищявка на императора или пък съобразяване с подписания мир, а за израз на постоянен антибългаризъм в руската политика на Балканите.

Войната не се води в полза на българите, а в полза на гърците. Те са привилегированият народ, който по византийска линия сред балканските народи подлежи на първо и истинско освобождение от Северната Византия (Русия).
Освобождението на гърците от своя страна не предвижда свобода и за българския народ.

В духа на “Мегали идеята” решаването на гръцкия въпрос означава решаване и на българския въпрос, но в смисъл на асимилиране и погърчване на българите.

Този процес вече тече усилено в дунавските княжества, където средството за реализацията му са управляващите там фанариоти. От Цариград в подобна насока работят фанариотите от Патриаршията – духовния поробител на българите. Поради идейната обвързаност на Русия с Византия северната империя е силно ангажирана с византийската кауза.

Тъкмо поради това руският император дава свобода на фанариотите, но не и на българите.
Руската политика не предвижда политическо освобождение на българите. Този извод се потвърждава и от преселническата политика на Русия.

Войната от 1828-1829г. предизвиква сложни етнодемографски процеси на територията на българския североизток. В размирното и несигурно следвоенно време на реставрация на турската власт, което става с одобрението на Русия “освободителката” организира поредното преселение на българското населението.

След войната Русия организира най-голямото преселение на българи. Член 13 от Одринския мир дава на Русия възможност да организира преселението. Този член дава 18-месечен срок на желаещите българи да продадат имотите си и да се изселят. (2)
Въз основа на този член Русия законно си издейства правото да преселва българи османски поданици. 18-те месеца по Одринският мир не са спазени. Фактически преселение има чак до 1835г., макар че интензивността на преселническият поток започва рязко да спада.
За големия брой преселници може да се съди само по един факт. През април 1830г. в Айтоското поле се събират около 100 000 българи, подготвящи се за изселване.(3)
В някои по-нови изследвания само от Югоизточна България по това време се изселват до 130 000 българи. (4)
Тази цифра е най-разпространената в повечето изследвания. Според други сведения само от Тракия са 100 000 души. Иван Селимински, който е свидетел на събитията и сам със семейството си е преселник посочва цифрата от 40 000 преселили се семейства. (5)
Също според Иван Селимински “половината българско население на Тракия между Одрин,Стара Загора, Балкана и морето и това от Източна България,между Варна,Силистра, Исакча и морето се изсели,поради което тези области опустяха.”(6)
Това е косвено сведение, което все пак дава известна представа за големите мащаби на преселението. Според пресмятанията на етнолози демографи възрожденското българско семейство отглежда средно по 5-6 деца. Според тези критерии, ако приемем за достоверни сведенията на Иван Селимински излиза , че преселниците са над 200 000 души.

Това са живите руски трофеи от войната. Тъкмо в хода на тази преселническа вълна възникват големите български колонии в Бесарабия.

В заключение могат да се направят няколко основни извода. Войната от 1828-1829г. е едно трагично събитие в българската история. Посрещната е с толкова много надежди от българите, които наивно вярват, че “дядо Иван” идва да ги освобождава. След края й обаче те са обхванати от униние и покруса. Единствени от балканските народи българите не получават нищо. “Освободителката” Русия узаконява турската власт над тях.

Български патриоти като капитан. Г. Мамарчев, Бойчо войвода и други, които се опитват сами да предприемат освободителни действия са репресирани от руската власт.
За пръв път става ясно, че има разминаване между руската балканска стратегия и българското освободително движение.

Последиците от войната за българите са отрицателни. Българите дават жертви не само във военните действия, в които те се включват на руска страна, а и от разорението на плодородните им земи, в което участват както турски, така и руски войски. Десетилетия са необходими за икономическото възстановяване на разорените територии. Това важи особено за Добруджа, която е активно въвлечена като територия във войната.

Но най-тежка с оглед българските интереси последица от тази война е организираното от Русия след нея преселение на българите.

“Дядо Иван ” не освобождава, а обезбългарява цели български села и градове.

Фактически Русия прочиства от българи територията от дунавската делта на север до Одринско на юг. Това е най-прекият път към Цариград и Проливите по суша. Явно Русия принудително разрежда българския етнически елемент в този коридор, за да бъде по-лесно осъществим натиска й на юг към Проливите при една евентуална следваща военна кампания.

Освободила Гърция след войната от 1828-1829г. Русия “замразява” българския въпрос.

След 1828-1829г. руският император Николай I се връща към линията на поддържане на съюза и приятелството с османския султан. Туркофилската руска политика е факт и в определени периоди, както след 1829г. е доминираща.
Тази линия е разработена в началото на XIX век при императорите Александър I (1801-1825) и Николай I (1825-1855).

Точно при тях се ражда идеята за превръщането на Османската империя в руски протекторат.
В една записка от 12.02. 1830г. на външния министър на Русия – граф Неселроде, адресирана до великия княз Константин се казва следното: “… по мнението на императора Турция, която отсега нататък (след войната 1828-1829г. – б. м.) може да съществува само под покровителството на Русия, като изпълнява само нейните желания, по-добре отговаря на нашите политически и търговски интереси, отколкото всяка друга комбинация, която би ни накарала или твърде много да разширим нашите владения със завоевания, или да заменим Османската империя с държава, която не би закъсняла да стане наш съюзник по сила, цивилизация, индустрия и богатство…” (7)

Египетска криза от 1832-1840г. позволява на Русия да осъществи на практика тези свои идеи.
Кризата започва с въстанието на египетския турски васал Мехмед Али срещу султана. То води до първата турско-египетска война от 1831-1833г. През май 1832г. синът на Мехмед Али Ибрахим паша завладява Сирия. Османският султан Махмуд II обаче отхвърля претенциите на египетския си васал да владее Сирия. Тогава, ползвайки се с подкрепата на Англия и Франция Мехмед Али решава да продължи военните действия срещу Портата.

Успешното настъпление на египетските войски в Мала Азия поставя под въпрос целостта на империята. Възниква запалаха дори от падане на османската столица Цариград под ударите на египетските войски. Към Проливите се насочва и египетският флот.
Султан Махмуд II моли великите сили за подкрепа.

Единствено Русия обаче реагира и се намесва. И това не е случайно. Падането на Цариград означава пряк удар върху нейните интереси по Източния въпрос. Освен това египетският управник Мехмед Али се счита за бунтовник и приятел на европейските революции, чиито успехи “жандармът” Николай I не може да допусне.

Затова руският император изпраща към Босфора част от своя черноморски флот
7 фрегати и 5 броненосеца начело с генерал Николай Муравиев. Цял 30-хиляден  руски експедиционен корпус начело с генерал граф Алексей Орлов дебаркира близо до Цариград. През април 1833г. руските войски създават плацдарм на север от османската столица Цариград.
Така с руска военна демонстрация по суша и море Цариград е спасен, и престолът на султан  Махмуд II – запазен. През май 1833г. с посредничеството на великите сили започват преговори и Мехмед Али е обявен за наместник на Сирия и Адана.
След уреждането на проблема руският император Николай I изпраща в Цариград своя приближен граф Алексей Орлов (1786-1861)със заповед да поиска от султана справедлива цена за оказаната услуга.

Граф Ал. Орлов става извънреден и пълномощен посланик на Русия при султана. Той носи проект за договор с империята, чийто текст е изготвен в Петербург предварително и е лично одобрен от руския император. Граф Ал. Орлов влиза в Цариград със своята бляскава свита, смайва турците с приемите си, раздава обилно бакшиши. Тази тактика улеснява мисията му.
Преговорите, доколкото ги има, по признание на руския дипломат Ф. Брунов се водят в пълна секретност и завършват много бързо. Граф Ал. Орлов постига своето. Той успява да издейства много изгодния за Русия договор от Ункяр Искелеси от 26.06/ 8.07. 1833г. Договорът носи името си от мястото на подписването му – селището Ункяр Искелеси край Цариград.
Според член 1 на договора от Ункяр Искелеси между Русия и Турция се сключва отбранителен съюз за “вечни времена.”  По чл. 2 всички договори между двете империи остават в сила, т.е. руският самодържец Николай I  извоюва признаването от султана на всички придобивки за Русия от времето на своите предшественици Петър Велики (1682-1725), Екатерина Велика (1762-1796) и Александър I (1801-1825).
Важен е чл. 3 от договора, с поред който “ако е угодно Богу, руският император се задължава да даде на султана материална и морална помощ за запазването на независимостта й.”
Император Николай I  тържествено обещава да достави всички сухопътни и морски сили, които поиска Турция. Срещу “материална (военна) помощ” в отделен секретен протокол Турция обещава да затвори Дарданелите за чужди военни кораби, с изключение на руските. Така договорът осигурява на Русия защитата на Черно море от чужда военна заплаха.

Събитията от 1833г. разкриват истинските намерения на Русия по Източния въпрос. Те доказват по категоричен начин, че за нея цел № 1 е овладяването на Цариград и Проливите. Заплахата за тях и възможността от появата на един силен неин съсед като Мехмед Али водят до десанта на руски войски на Бoсфора.
Така Русия елиминира веднъж завинаги претенциите му към Проливите и Цариград – “византийското наследство”, което Русия счита векове наред за свое.
Специалният интерес на император Николай  I към Цариград и Проливите се потвърждава от факта, че по негови указания по време на престоя на руската ескадра в Босфора група офицери извършват шпионска дейност и тайно изготвят  карта на укрепената част на Проливите, която днес се съхранява в хранилищата на Дуржавния исторически музей. Това е истински паметник на картографското изкуство. Картата е изработена за три месеца и е важен военностратегически документ. Тя е много подробна. На нея са нанесени релефът на местността, пътищата, сградите, хидротехническите съоръжения, дълбочината на морето в района на Проливите, посоката на теченията и даже характера на морското дъно. Описани са и са локализирани турските крепостни съоръжения и артилерийските батареи, прикриващи Проливите с посочване на обсега на артилерийския обстрел, количеството на оръдията и качеството на снарядите. Картата, изготвена за нуждите на планирането на бъдещата руска атака на Проливите и Цариград е подписана от нейните автори – бъдещият вицеадмирал Владимир Корнилов (1806-1854) и лейтенант Ефим Путятин (1804-1883), чийто труд е възнагрден с високи руски ордени.

Събитията от 1833г. потвърждават,  че руската източна политика има чисто имперски цели и се определя в зависимост от тях, а не толкова от чувствата
на състрадание към поробените от турците християни. Въобще делото за “освобождението ” на християните и славяните в Османската империя не е първа грижа на Русия. Това дело е подчинен елемент в политиката й, чиято вечна цел е завземането на Цариград и Проливите.
С Ункярискелесийския договор от 1833г. Русия сама нанася силен удар върху авторитета си на покровител на балканските християни.

Вместо с един удар да унищожи разклатената Османска империя и освободи робите християни, Русия захвърля маската на техен освободител и покровител.

Запазва Османската империя, но й налага свой протекторат, като без война почти докосва вековната си цел по Източния въпрос.
Затова с основание Ункярискелесийския договор от 1833г. се счита за кулминация на руското влияние по Източния въпрос, своеобразен връх в руската балканска политика и безспорен триумф на руската дипломация от периода на управлението на император Николай I.
В знак на благодарност за руската помощ султан Махмуд II нарежда на азисткия бряг на Босфора да бъде издигнат паметник, който да увековечи за историята събитията от 1833г.  Куриозът е, че въпреки последващите руско-турски разногласия и дори войни паметникът не е бил разрушение. Остава да съществува като символ на “вечната” руско-турска дружба, както е било изписано по волята на султана на неговия текст. Турците наричат паметника “Москов – таш”, т.е. “Московски камък”.

Пак във връзка със събитията от лятото на 1833г., довели до подписването на историческия за двете империи Ункярискелесийски договор са били изсечени и специални медали, с които са наградени участниците в руската Босфорската експедиция, спасила Османската империя.

Подписването на Ункярискелесийския договор обаче не остава без последици.
За Европа стават ясни целите на руския император в Източния въпрос.

“Петербургският кабинет фактически правеше Турция свой слуга, а Черно море – руско езеро, слугата пази входа на това езеро от възможните врагове на Русия, без да пречи обаче на самата нея да излиза от там и да прехвърля своите кораби и своите войници в Средиземно море.” (8)
Осъзнали заплахата за своите интереси, западните държави повеждат последователна дипломатическа борба за отмяна на руския протекторат над Османска Турция от 1833г. И постигат своето чрез решенията на Лондонската конвенция за Проливите от 1841г.

От всичко изложено за събитията от 1833г. става ясно, че Русия в открилата се благоприятна възможност не само не освобождава България, а напротив, брани турското статукво и даже става гарант за опазване на  териториалната цялост на Османската империя. Вместо освободител на българския народ, Русия се изявява като съюзник на българския поробител турския султан.

Тази истина за антибългарския курс на руската политика личи и по отношение на освободителните движения на българите в западните български земи. Тяхната съдба се оказва отново зависима от Русия и по-точно от нейната подкрепа за изграждането на автономията на Сърбия, което на свой ред води до поробването
на българите в Тимошко през 1833г.

По волята на Русия Сърбия остава неутрална в Руско – турската война от 1828-1829г.
Сръбският княз Милош Обренович предлага на Николай I сръбско участие срещу заграбване на българските градове Ниш и Видин. Руският император обаче отказва, но не защото е благосклонен към българите. Той счита, че едно ново сръбско въстание ще постави въпроса за разширяване на сръбската автономия в посока към независимост, което още не е в интерес на Русия. Освен това император Николай I няма доверие на своя съюзник княз Милош и не желае да укрепва властта му, издействайки териториални придобивки за неговата страна.

Сръбският въпрос вече е международен и Русия изцяло контролира неговото развитие. Типично в имперски дух Русия решава да укрепи своето влияние в Сърбия за сметка на българите.
Чл. 6 от Одринският мир от 1829г. задължава Османската империя да даде пълна автономия на Сърбия и да й върне 6 нахии (окръга), освободени от турска власт по време на Първото сръбско въстание, но невключени в Сърбия след 1815г.
През 1830г. султанът издава Хатишериф, с  който признава сръбската автономия. Милош Обренович става наследствен княз, а васалната на султана държава Сърбия минава под протекцията на Русия.
Руското влияние в Сърбия след войната се засилва. Император Николай I си затваря очите и не спазва принципа на единството на православието тогава, когато му е изгодно. През 1832г. той не протестира срещу  отделянето на сръбската църква като независима от Патриаршията в Цариград.
През април 1833г. българите от Северозападна България въстават  и освобождават 6 околии. Княз Милош Обренович, който подпомага бунта им, се възползва умело от ситуацията и с руска подкрепа се опитва да заграби българските земи.
Княз Милош Обренович добре разбира, че пътя за сръбското разширение на изток за сметка на българите минава през Петербург.
Затова иска от Русия присъединяването на българските околии. Султанът възразява с мотив, че земите са населени с българи, т.е. сръбските претенции от етническа гледна точка са неоснователни.
Дебело трябва да се посочи, че сръбските амбиции за заграбване на тези околиии не са оправдани и от историчеака гледна точка. Факт е, че районът на Тимошко никога не е било част от първата сръбска държава Рашка.
Етническите и историческите фактори обаче нямат стойност за Русия тогава, когато те са в полза на бъларския народ.

По въпроса за граничните околии Русия се застъпва за Сърбия, защото се стреми да отслаби Османската империя и да засили Сърбия като преграда срещу австрийския натиск на юг към Солун.  Русия желае Сърбия да получи Тимошко и по стратегически  причини, защото това е единственият район, през който руските войски от територията на Влашко могат пряко да нахлуят на сръбска земя.
Руският емисар Коцебу е изпратен като председател на смесената сръбско-турска комисия за определяне на новата граница. Той прави всички възможно, за да удовлетвори сръбските претенции в ущърб на българите. С руска помощ и подкуп княз Милош Обренович постига целите си.

Иван Милчев в малко познатия дори на специалисти труд от 1917г. “Сръбските ламтежи за българските земи” описва как Сърбия по това време се е разширила
с руска помощ:
“Руските комисари бяха хора млади, талантливи, просветени и с прилични маниери; те скоро усвоиха сръбски и говореха на този език с необикновена лекост. Начело на турската комисия, като началник строеше човек груб, жаден за всякакви удоволствия, който подкупен от Милош, се съгласяваше на всичко. В това време, докато руските комисари обикаляха гори и планини, за да определят границите на страната, Хаджи Киян, така наричаха началника на турската комисия, стоеше в удобната си стая и пушеше наргиле, като не си даваше нито грижа, нито труд да запази някой и друг километър от земята на падишаха, която беше толкова много обширна. Младите руски офицери, напротив, взеха работата присърце, скоро преодоляха всички трудности и за Сърбия се взе възможно по-голямо пространство земя, макар и на някои места населението да се съпротивляваше с оръжие в ръка срещу минаването на комисарите.” (9)
Султан Махмуд II на 26.10./7.11. 1833г. издава Хатишериф, с който отстъпва шестте спорни нахии на Сърбия. Това са Неготинска, Тимошка, Зайчарска, Гургусовацка (днес Княжевацка), Крушевацка и Алексинацка околия. За тях дори хърватският учен Стефан Веркович признава, че са населени с 200 000 души, говорещи чисто български език.

image
Белградският пашалък със Шумадия и анексираните от Сърбия български земи през 1833г.

Сърбия увеличава територията си от 24 400 кв. км. на 37 740 кв. км. , или се разраства с цели 13 300 кв. км. (10) За пръв път в своята история тя достига до р. Тимок.
Това е първият открит сръбски грабеж през XIX век на български земи.

И тази схема на разширение на Сърбия за сметка на България с помощта на Русия ще бъде прилагана отново и отново и в следващите епохи.

В заключение можем да обобщим, че въпреки благоприятните условия българското освобождение в 1833г. не се състои. Основната причина за това е външнополитическа.

Българското освобождение през 1833г. не се случва не толкова поради незрялостта на възрожденското ни общество, колкото поради нежелание на Русия реално да помогне на българите.

Ангажиран със своите имперски проекти и войни, руският император Николай I продължава антибългарския курс на своите предшественици на престола, брани турското статукво, дори тогава когато е разклатено, както в случая с египетската криза, и укрепва своето влияние в балканските държави по изпитаната имперска рецепта чрез раздаване на български земи на съседите ни.

 
Янко Гочев, историк

Бележки:

1. Гочев Я. “Руската империя срещу България”, ч. 1, С. 2006г., с.44;
2. Вж. Занетов Г. “Българските колонии в Русия”, с. 878; Проф. Генов Г., “Международни актове и договори, засягащи България”. С. 1940г., с.83;
3. Табаков Ст., “История на град Сливен”, С. 1986г., с.145-146;
4. История на България, т.1, БАН, С.1961г., с.328;
5. Селимински Ив. “Политиката на Русия и панславизма”- В : “Библиотека д-р Иван Селимински”, с. 5, 1930г;
6. Пак там;
7.  Раковски Кр. “Русия на изток…”, с. 147
8. “Авантюрите на руския царизъм”, с. 231
9. Милчев Иван. С. 1917г., “Сръбските ламтежи за българските земи “, с. 14;
10. Чилингиров С. “Поморавия по сръбски свидетелства”, Скопие, 1942г. с. 20;

//////////////////////////////////////////////////////////////////////////////////////////////////////////////////////////////////////////////////////////////////////
Демограф:
Прескочете последващите десетилетия от борбите на българския народ за църковна и национална независимост. И те са изпълнени с омерзяващи доказателства за антибългарската политика на Русия, проводниците и изпълнителите на която, оглупелият български народ и днес почита с кретенски възторг и въздигането на унизителни паметници на врага си..

Минете мимоходом през заточението на българските владици в Диарбекир, отвличането на първия български /признат от султана/ патриарх Йосиф /за когото не сте и чували/ , затвора на Раковски, убийствата на Левски и Ботев, през датата 3 март, прескочете Сръбско -българската война, прогонването на първия български княз и герой Батемберг, убийството на Стамболов, Балканските войни и насъскването на съюзниците срещу България, обстрела на Варна и руската агресия в Добруджа..

Отминете насаждането на руската корупция, създаването на руска пета колона от десни и леви политически и нравствени рублогонци, обявяването на война и окупацията на свалилата оръжието България от червената армия на Сталин..

Забравете за Коминтерновската "нация" в Скопие и рабското "желание" да станем част от СССР. Забравете какво са ни написали като история руските историци...

Върнете се в нашето време и вижте, дали нещо се е променило в антибългарската политика на Русия на Балканите?

Проруските/комунистически политически проститутки прогониха, по стародавен руски, имперски обичай, 1 500 000 българи!!!! от земята им, за да се "разреди" българската народност и да се отвори място за новата форма на руска агресия и завладяване - заселване на руснаци.

Оставете това за по-късно.

Спомнете си само преди  месец, как скочи като ужилен Лавров, срещу въображаемо поглъщане на Македония от България, в момент когато сръбските специални части и армейски поделения бяха/и са в Македония и по границата и. Без нито дума срещу реалната окупация на Македония от Сърбия в момента. Анексия на Македония от Сърбия може, обединение на българския народ - НЕ!
"Защото голяма, богата и силна България е смърт за Русия"

Антибългарската политика на Русия не се дължи на някаква българска вироглавост и неблагодарност. Тя е траен продукт на руската геостратегическа вманиаченост за завладяване на Проливите, в която ние българите не се вписваме като държава и народ и заради което те ни изтребват, и ще ни изтребват и прогонват до крак.

Освен ако българите, най-после, не погледнат истината в очите. До колкото са останали такива.

/////////////////////////////////////////////////////////////////////////////////////////////////////////////////////////////////////////////////////////////////////
Поклони се на миналото си и се изправи българино!
 www.sparotok.blogspot.com




Гласувай:
5
1


Вълнообразно


Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: demograph
Категория: Политика
Прочетен: 5215870
Постинги: 1574
Коментари: 8780
Гласове: 7817
Календар
«  Май, 2018  
ПВСЧПСН
123456
78910111213
14151617181920
21222324252627
28293031
Блогрол