2. radostinalassa
3. leonleonovpom2
4. varg1
5. mt46
6. wonder
7. kvg55
8. planinitenabulgaria
9. sparotok
10. hadjito
11. getmans1
12. stela50
13. zaw12929
14. rosiela
2. katan
3. wonder
4. leonleonovpom2
5. mt46
6. bojil
7. vidima
8. dobrota
9. ambroziia
10. donkatoneva
2. vesonai
3. radostinalassa
4. lamb
5. hadjito
6. samvoin
7. manoelia
8. mimogarcia
9. bateico
10. iw69
Прочетен: 784 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 11.10.2016 12:17
„С набожен вид, с привидно благочестие
дори и дявол можем захароса.”
„Хамлет”
След попътните крушения на дневен ред закономерно дойдоха разкаянията. Все по-настойчиви стават публичните гласове, които отчитат колко се е изложила националната ни дипломация, оттегляйки подкрепата си за Бокова и фаворизирайки на нейно място Кристалина Георгиева. Не се сменя – възмущава се родната журналистика – конят по средата на състезанието, трябваше да държим докрай на първоначалната си кандидатура, чрез преориентирането, чрез преадресирането на подкрепата си предаваме не само г-жа Ирина Бокова, а и собствения си имидж пред света. Подобни гласове чуваме не само от така близките до манталитета на г-жа Бокова неокомунистически среди – подобни гласове чуваме и от некомунистите, и от антикомунистите дори. Гласове, които гърмят в името както на родолюбието, така и на интернационализма. И които ни уверяват, че България eимала, видите ли, шанса да се впише сред водещите нации на света, а държавното ни ръководство с лека ръка е проиграло този уникален, този единствен и неповторим шанс.
А аз си мисля, че, макар и не толкова величествен, този шанс действително изглежда проигран, но не защото българската външна политика прехвърли подкрепата си от Бокова към Георгиева. Проиграването според мен започна много по-рано, още с издигането на първоначалната кандидатура, въплътена от името на една личност, която е не само и просто спорна политически – става дума за една компрометирана, за една опетнена отпреди цели десетилетия гражданска биография, стартирала в разцвета на българо-съветската дружба от московския Институт за международни дипломатически отношения, който дълги години бе неофициална школа на КГБ по международен шпионаж, и свързана с най-мракобесническите години и десетилетия не само на родната, а и на световната история. Подкрепяйки официално кандидатурата на Бокова, София подкрепи фактически
онзи комунизъм, който замърсяваше християнската ни цивилизация
и душеше и тровеше националното ни битие цял един човешки живот. Жилавите остатъци на това зловещо наследство спъват и до днес пътя ни към Европа и света.
Докато комунистическото минало на г-жа Бокова (именно нейното лично, собствено комунистическо минало, а не комунистическото й потекло, за което тя не носи отговорност) е наш роден, български проблем, пред кандидатурата й има и други, външнополитически препятствия, които са непреодолими. Гафовете й по света и у нас са много – ще спомена само един от тях. Всеки, който помни нейното отношение към конфликта между Великобритания и Аржентина за Фолкландските острови, знае за какво говоря. Великобритания е последната световна империя и като такава изживява всяко оспорване на задокеанските й територии като посегателство върху целостта на държавата – и един дипломат от кариерата би трябвало да го знае. Антибританското поведение на г-жа Бокова във войната между двете страни бе сигурна индикация, че Лондон никога няма да подкрепи кандидатурата й. А на практика това значеше, че г-жа Бокова ще бъде изхвърлена зад борда – без гласа на Лондон генерален секретар на ООН не се става. Само това обстоятелство би трябвало да бъде достатъчно, за да откаже българската държава подкрепата на една кауза, която е предварително обречена. Ако въпреки неблагоприятните международни предпоставки г-жа Бокова е решила да се състезава срещу кандидати с несравнимо по-добри шансове от нейните, нека да го направи, но без да
въвлича и страната ни в себепровала си
Тя обаче я въвлече. А успя да я въвлече, защото София позволи да бъде въвлечена. Как е възможно толкова видими фактори да останат така незабелязани? Според мен г-жа Бокова не ги забеляза, защото бе заслепена от кариеризма и властолюбието си – оставайки в битката, ден след ден тя продължава да демонстрира безмерна си амбициозност. За разлика от нея държавниците ни в София вероятно си даваха сметка за действителното съотношение на силите, но се уплашиха, че ако не подкрепят спорната й кандидатура, родната общественост ще ги обвини в непатриотично и дори антибългарско поведение. А не биваше – подобни страхове са неподобаващи. При всички случаи е за предпочитане да предотвратиш своевременно една обречена кауза, отколкото да я следваш и браниш докрай, следвайки и бранейки една мистификация. Патриот е не онзи, който участва и съучаства в един предварително програмиран от обстоятелствата провал на страната си на международното поприще, а онзи, който съдейства за осъзнаването на реалните шансове и за предотвратяването на подобен провал – дори с риск да не бъде разбран и оценен.
Родното издание на надпреварата за генерален секретар на най-престижната световна организация можем с чиста съвест да окачествим като взаимна размяна на ласкателства. Правителството ни ласкае лектората си, демонстрирайки загриженост за международния ни престиж. Многото родни и задгранични български обществени инициативи в подкрепа на кандидатурата на Бокова я ласкаят от опортюнизъм, като непрекъснато преувеличаваха шансовете й и й спестяваха горчивата истина за действителното състояние на предпоставките – правят го и днес. Лявонастроени политолози и социолози ласкаят цялата нация като усърдно полират опетнения ни национален имидж – също опортюнистично следвайки обществената конюнктура. Колко много ласкателства, сбрани в една национална съдба! Лицемерието е неделима част от всяка политическа интрига, но прекаленият светец и Богу не е драг. Ласкателството – учи Питагор – е като оръжие, нарисувано на картина: безполезно е, дори когато е красиво.
В двубоя за и против кандидатурата на Ирина Бокова опозиционерите като мен се броят на пръсти – преобладават решително поддръжниците й. Надявам се, че доминират само числено – не и интелектуално, а още по-малко – морално. В демократични условия обаче количествените показатели често надделяват над качествените. Така или иначе споменатият двубой е фактически двубой между прокомунистическите и антикомунистическите обществени настроения у нас. Апологетите на живковизма винаги, и в апогея на демократичния порив, са били мнозинство. Многолюдните митинги, сбрали през началото на 90-те под знамената на демокрацията милиони граждани, не бива да подвеждат – те говореха само за политическите настроения в столицата и в още един-два големи града. Цялото население извън тях – за сметка на това – бе непристъпен бастион на старо- и неокомунизма: колкото по-дълбока бе провинцията, толкова по-недостъпна бе тя за духа на демократичните промени.
Примитивизмът на масите
се оказа питателна почва за примитивизма на комунистическата идеология – единият примитивизъм предполагаше другия, двата примитивизма се допълниха хармонично до едно цяло, сродиха се, сляха се ведно, за да образуват могъщия общонационален примитивизъм, който ни владее и понастоящем – и като че ли ден след ден все по-неотстъпно и масово. Благодарение на този настъпателен примитивизъм жадуваната от нас, малцинството, декомунизация така и не се състоя изобщо. От комунизацията, която в края на 80-те народното недоволство поразклати кое-що, пристъпихме направо към рекомунизация. Чийто неофициален и дори подмолен, но напълно реален, триумф не позволи нито идеолозите на злото да бъдат разобличени подобаващо, нито носителите на тоталитарната комунистическа власт – детронирани, нито палачите от репресивната й система – наказани. Докато останалите европейски народи от бившата Съветска империя тръгнаха по пътя на една здравословна конфронтация с бесовете и демоните на близкото си минало, ние се криехме малодушно от него, играехме на сляпа баба със собствената си история; докато те преработваха, ние загърбвахме; докато те се дистанцираха от империалистическите попълзновения на Кремъл, ние се прекланяхме с някаква перверзна, мазохистична наслада пред кагебиста Путин и путизма. Затова днес гражданите на тези източноевропейски страни стават стъпка по стъпка европейци по дух и плът, докато ние се европеизираме ведомствено, а се русифицираме практически. Ето целият генезис на кандидатурата на Бокова, за която неокомунистическа България воюва рамо до рамо с деспотична Русия, ето и целият генезис на кандидатурата на Георгиева, срещу която неокомунизмът ни воюва със същата непоколебимост – също рамо до рамо с Русия. Два генезиса с един общ резултат: нашата дегенерация, регресът, който в близко бъдеще ще ни изхвърли от международната цивилизована общност, към която преди четвърт век тръгнахме да се приобщаваме с толкова ентусиазирани надежди, а в по-далечно бъдеще и от битието ще ни изхвърли. Не по чужда – по наша собствена вина, поради безумието, с което в свободен съзнателен избор тръгнахме до превръщахме комунизма в наша трайна национална съдба, а вековния враг на нашата национална независимост и на нашето демократизиране – Русия – в наш приятел и спътник към бъдещето.
Едно бъдеще, устремено не към просперитета, към духовното и материално благосъстояние, а към тресавището на миналото.
Димитър Бочев
Тагове:
Филип Димитров е роден от първа братовче...
„И мраз, и жар; и роб, и цар; и гроб, и ...