Николай Слатински
Блог

Нямам засега ясен отговор какво да се прави, но все повече си мисля, че се нуждаем от нещо, което е радикално по-различно от сегашния институционално-процедурен инструментариум, който напразно се опитва да реши важните проблеми на държавата, обществото и гражданите.

Всъщност, какво става безпощадно ясно?

Първо, страната затъва в простотия, идиотия, селяния и мърльотия. И те стават толкова огромни и агресивни, толкова беснеещи и арогантни, че вече са непосредствена, пряка, директна и неизбежна опасност за живота и здравето – на отделния човек и на народа ни като цяло.

Второ, институциите на властта съществуват в свой паралелен свят и водят някакъв си свой, самостоятелен и самодостатъчен живот, те симулират и имитират управление, неспособни са да решават ключовите проблеми на България, поглъщат огромни ресурси и дискредитират самата същност, смисъл и съдържание на демокрацията.
 
Трето, гражданското общество е безсилно да промени каквото и да е, то е допълнение към наличните партии, дори за някои от тях е корпус за бързо реагиране, прекъснало е пъпната си връв с обществото и ако прави нещо, то се определя не толкова от интересите на обществото, колкото от интересите на структурите, говорещи от името и в името на обществото, при това срещу пари, често – срещу много пари и по никакъв начин неговите структури не са такива, работещи за идеални цели и водени от идеална цел.
 
Четвърто, в България няма общество, няма обществено мнение, няма обществено съзнание, камо ли пък обществено самосъзнание. Всичкото това, което някъде се нарича общество, у нас се е разпаднало на войнстващи групи с манталитет на секти, настървени стожери на някакви псевдополитически или най-много – полуполитически принципи, идеологизирани бойци за някаква политизирана вяра, стражи на статуквото, доколкото докато то съществува, те ще бъдат актуални, поискани от дневния ред на обществото, атрактивни за медиите и живеещи с чистата съвест на фанатика, който единствен притежава истината от последна инстанция и знае какво е добро за хората и какво е добре хората да правят, за да живеят добре и да бъдат добри.
 
В България има катастрофа на начина, по който ние я подреждаме през изминалите 25 години. България е в политическа, икономическа, социална и ценностна несъстоятелност. В нея посредствеността е път към успеха, неспазването на правилата се възнаграждава, глупостта се плоди и разраства, а липсата на морал се осребрява.
 
Страната ни се намира в хаос, който ражда още повече хаос, който от своя страна ражда още повече хаос – и това става не чрез събиране (да го кажем опростено 2 + 2 + 2 + 2 +…), а чрез умножаване (2 х 2 х 2 х 2 х …).
 
Страната ни се деиндустриализира, деинтелектуализира, десоциализира, дематериализира.
 
Това вече не е страна, това е територия, сива зона, в която да живееш е опасно. Да си почтен човек е опасно. Да си нормален човек е опасно. Да си обикновен човек е опасно. Просто да си - и то е опасно.
 
Установен е режим, който е не по-малко репресивен от предните репресивни режими. Да, те можеха да те ликвидират физически, а днешният режим те смазва психически. Да, те затваряха хората, ограничаваха свободата им, а той прогонва хората, най-вече младите, почтените, креативните, талантливите – в чужбина.
 
В същото време произвеждащите се сякаш от нищото и от нищите духом опростачени, брутални, двукраки дегенерати с всеки изминат ден стават все по-опасни – те ни мачкат, газят, обиждат, скандализират, отчайват, обезсърчават и правят съществуването ни като български граждани неуправляем риск.
 
Ето защо нещо трябва да се прави. Все още, както казах, нямам ясната идея, но непрекъснато си мисля, че това нещо, което трябва да се прави, не може да се прави в сегашната институционално-процедурна рамка.
 
Ние трябва да си преучредим държавата. Нужна ни е нова държава, тази е опасна за съществуването на България и на нейния народ.
 
Трябва да се създадат условия за нов обществен договор. Може да звучи невъобразимо наивно или невъзможно осъществимо, но в момента ние като държава и общество сме жертва на институциите и законите. Това са закони и институции, които ни убиват, които ни лишават от бъдеще, които не ни служат на нас като общество и не ни гарантират сигурност – на нас като граждани и на държавата, на държавата като онзи организиращ и сплотяващ конструкт - да сме заедно, да имаме общи цели, ценности и идеали, да виждаме някакъв смисъл от това, което правим и в това, което ни се случва.
 
Така не може да продължава! Не ние трябва да сме жертва на законите и институциите, а законите и институциите трябва да работят за нас, да ни дават да съществуваме и да се развиваме. Да произвеждат настояще и бъдеще за страната и нейните граждани.
 
Може би трябва да се започне някакъв широк, обществен разговор за пречупване на тенденцията за умиране на България. Такива могат да бъдат граждански форуми из страната, които да подложат на дисекция и дискусия накъде върви България и в каква посока тя трябва да тръгне.
 
Ако искаме да има народ, ако искаме да има общество, то от народа и от обществото трябва да тръгнат тази дисекция и дискусия, от народа и обществото трябва да се формулират главните ни представи и послания в каква държава искаме да живеем. И тези представи и послания трябва да се предадат нагоре като императиви, като главни изисквания и ограничители, като рамка на новия ни политически живот. А законите и институциите трябва да работят в тази рамка и следвайки тези императиви.
 
Зная, че всичко това е много сурово, но то се води от една мисъл – 25 години на мъчителни проби и грешки, докарали ни до катастрофа (защото съм убеден, че страната ни е в посткатастрофична ситуация), е крайно време да ни послужат като необходим и достатъчен повод за много сериозен размисъл. Този размисъл според мен трябва да е обърнат с лице към обществото и да се води от обществото – ако все още можем да сме общество и ни пука за България.
 
Категорично съм убеден, че ако продължаваме агонизирайки да я караме по начина, по който е конструирана сегашната ни държава (като институции) и по правилата, по които тя функционира (като закони), ние няма да оцелеем. Това е път за никъде, път в пропастта.
 
Необходимо е да се измисли нещо коренно различно – а то може да се измисли само ако сме народ и общество. И ако бъде измислено как именно то да преформулира правилата (законите) и да преконструира системата на държавата (институциите).
 
Всъщност, за мен е лесно – даже нищо да не се промени в България, аз все някак ще доживея дните си в нея, ще го направя индивидуално: с много труд и много работа мога някак да оцелявам със сносен жизнен стандарт.
 
Въпросът е за младите хора – те и само те са в състояние и със способността да бъдат движещата сила на промяната. Те могат да поискат да си преподредят държавата, така че да живеят в нея, а не да се спасяват от нея поотделно и заедно, поединично и на талази.
 
Но пак ще кажа – дори да поискат да си преподредят държавата, това младите не могат да направят в рамките на тези закони и тези правила. Държавата ни се нуждае от преучредяване. Което значи – от преформатиране и рестарт.